Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 03.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и девети януари
през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
Членове: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
ИВАЙЛО
ЙОСИФОВ
при
секретаря Наталия Георгиева и с участието на прокурора Стилиян Грозев, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 10 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Р.Д.С.
***, против решение № 806/19.11.2019 г., постановено по АНД № 1553/2019 г. по
описа на РРС, с което е потвърдено наказателно постановление № 19-1085-001668/20.06.2019
г. на началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе. С
наказателното постановление, на основание чл.182, ал.1, т.6 от ЗДвП, за
нарушение по чл.21, ал.1 от същия закон, на касатора са наложени
административни наказания „глоба“ в размер на 800 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок от три месеца. Като касационни основания се сочат
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка със
събирането и оценката на доказателствата и нарушение на материалния закон. В
касационната жалба се развиват подробни оплаквания за неправилност на
обжалваното решение. Иска се неговата отмяна и решаване на делото по същество
чрез отмяната на наказателното постановление.
Ответникът по касационната жалба – сектор
„Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе не е депозирал писмен отговор. В съдебно
заседание не изпраща представител.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението
на РРС.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима
– подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт,
поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Във основа на събраните доказателства въззивната
инстанция е приела за установено, че 05.02.2018 г., в 13:51 часа, в гр.Русе, по
бул.“България“, до бензиностанция „Лукойл“ в посока ГКПП „Дунав мост“,
посредством техническо средство – дигитална стационарна радарна установка SITRAFFIC ERS 400 с фиксиращо устройство за скорост, дата и час, е
установено нарушение на скоростта на движение от лек автомобил „БМВ Х3“ с рег. №
СВ 3256 ВН. При максимално допустима скорост на движение от 50 км/ч за този
пътен участък, посоченото превозно средство било заснето да се движи със
скорост от 119 км/ч. След извършена проверка бил установен и собственикът на
автомобила – търговското дружество „Ветим Лоджистик“ ЕООД гр.Хасково, с
управител Д. Г. М. В депозираната на 09.01.2019 г.
декларация по чл.188, ал.2 от ЗДвП последният посочил именно касационната
жалбоподателка като лицето, което е управлявало автомобила към момента на
нарушението като отразил в декларацията данни, позволяващи категоричното й
идентифициране. На 18.01.2019 г., без по
преписката да има доказателства последната да е била канена да присъства при
това действие, на касационната жалбоподателка бил съставен акт за установеното
административно нарушение (АУАН) в нейно отсъствие, който акт й бил лично
връчен на 20.02.2019 г. Срещу акта липсват подадени възражения.
Според касатора неправилно въззивната инстанция
приела, че допуснатото в извънсъдебната фаза на производството нарушение на
чл.40, ал.1 от ЗАНН, изразяващо се в съставяне на АУАН в нейно отсъствие и без
да е била поканена за неговото съставяне, не било съществено. Възражението е
неоснователно.
От събраните от въззивната инстанция доказателства
става ясно, че АУАН е редовно връчен на касационната жалбоподателка на
20.02.2019 г., което обстоятелство тя е удостоверила с подписа си. Същото има важно
значение с оглед гарантиране правото на защита на нарушителя (в този смисъл
т.11 от Постановление № 10 от 28.IX.1973 г., Пленум на ВС). По този начин на
касатора е дадена възможност да се запознае в пълнота със съдържанието на акта,
каквато всъщност е и преследваната цел с изискването за предявяване съгласно
чл.43, ал.1 от ЗАНН на АУАН на присъстващия при неговото съставяне нарушител.
На следващо място връчването на АУАН обезпечава възможността по чл.44, ал.1 от ЗАНН последният да депозира в тридневен срок и писмени възражения срещу акта.
Законът не разграничава по предмет възраженията, които могат да бъдат направени
още при съставянето на АУАН, от тези, които могат да бъдат депозирани писмено в
тридневния срок от връчването му. В този смисъл нарушителят е свободен да
изтъкне в писмените си възражения и аргументи, които биха могли да бъдат
приведени и при съставяне на АУАН. По тази причина следва да се приеме, че чрез
връчването на препис от акта на нарушителя е осигурена възможност както да се
запознае с неговото съдържание, така и да възрази срещу него (такива
възражения, както е отбелязал в решението си и районният съд, всъщност няма
направени) като по този начин следва да се считат отстранени ограниченията на
процесуалните му права, в резултат на лишаването му от възможността да
присъства при съставянето на АУАН.
По тези съображения касационната инстанция намира,
че допуснатото нарушение на чл.40, ал.1 от ЗАНН не е съществено (така изрично
решение № 8518 от 9.07.2008 г. на ВАС по адм. д. № 4459/2008 г., V о.) и не
съставлява основание за отмяна на наказателното постановление, респ. на решението
на въззивната инстанция, с което това постановление е било потвърдено. В този
смисъл е и константната практика на ЕСПЧ по чл.6 от ЕКПЧ, според която, при решаване
на въпроса дали на наказаното лице е било осигурено правото на справедлив
процес, следва да се изхожда от това как твърдяното процесуално нарушение се е
отразило на справедливостта на наказателното производство като цяло (вж. напр.
решението по делото Ibrahim and Others v.
the United Kingdom [GC], nos. 50541/08 and 3 others, 13 септември 2016 г.,
§ 250).
Неоснователни са и изложените в касационната жалба
доводи, според които тримесечният давностен срок по чл.34, ал.1 от ЗАНН започва
да тече от датата на заснемане на нарушението от радарната система, когато
следвало да се счита открит и нарушителя. Противно на поддържаното от касатора,
районният съд е приложил посочената разпоредба правилно.
При заснемане с техническо средство – дигитална стационарна
радарна установка, представляваща стационарно АТСС по смисъла на § 6, т.65,
б“а“ от ДР на ЗДвП, се установява единствено факта на извършване на
нарушението, а именно управлението на конкретното МПС със скорост, превишаваща
максимално разрешената, но не и неговият автор, т.е. кое е лицето, управлявало
автомобила към момента на заснемането. Въз основа на справка по заснетия
регистрационен номер на автомобила може да се установи единствено неговия
собственик. Тъй като водачът, който го е управлявал към релевантния момент,
може да е лице, различно от собственика, както е и в случая, в ЗДвП е
предвидена процедура по установяване самоличността на нарушителя. Според
константната съдебна практика, същият се счита открит, респ. тримесечният срок
по чл.34, ал.1, пр.2 от ЗАНН започва да тече от датата, на която лицето, което
е управлявало автомобила, е посочено от собственика в подадената от него
декларация по чл.188, ал.2 от ЗДвП. В конкретния случай управителят на
търговското дружество-собственик на автомобила, в подадената от него на
09.01.2019 г. нарочна декларация, е посочил, че на датата и часа на извършване
на нарушението заснетият автомобил е бил управляван именно от касационната
жалбоподателка. Следователно тримесечният срок по чл.34, ал.1, пр.2 от ЗАНН е
започнал да тече на 09.01.2019 г., когато наказващият орган е узнал кое лице е
извършило нарушението, а АУАН е издаден на 18.01.2019 г., т.е. преди изтичането
му.
Неоснователно е и възражението на касатора, че бил
изтекъл едногодишния срок от датата на извършване на нарушението. Двата
давностни срока, уредени в чл.34, ал.1, пр.2 от ЗАНН, не се намират помежду си
в отношение на алтернативност, а са взаимоизключващи се. След като нарушителят
е известен, то акт за установяване на административно нарушение следва да бъде
съставен в течение на три месеца от неговото откриване, както е и станало.
Едногодишният срок от извършване на нарушението се прилага само тогава, когато
административнонаказващият орган не разполага с данни, въз основа на които да
може да идентифицира конкретния нарушител, какъвто настоящият случай не е.
Обстоятелството, че на касатора е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 800 лева, при следващо се такова
в размер на 850 лева, е в полза на наказаното лице и то не може да черпи от него
аргументи за незаконосъобразност на наказателното постановление, както правилно
е приел и районният съд. По аргумент от забраната за влошаване положението на
наказаното лице при липса на жалба от страна на административнонаказващия орган
(reformatio in pejus) следва, че
неговото положение не може да бъде влошавано и по повод жалба от самия наказан.
Още по-малко доводи, които принципно обосновават налагането на по-висока по
размер санкция, могат да бъдат използвани като основание за отмяна на
наказателното постановление. Да се приеме обратното би довело до абсурдния
извод, че е възможно, по изложените от касатора аргументи за това, че следвало
да му бъде наложено административно наказание в по-висок размер, в крайна
сметка наказателното постановление да бъде отменено и той да остане ненаказан
за извършеното нарушение.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал процесуални нарушения и нарушения на материалния
закон и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в
сила.
Така
мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 806/19.11.2019 г., постановено по АНД № 1553
по описа за 2019 г. на Районен съд - Русе.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: