ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 226
гр. В. 17.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:С. Ж. С.
Членове:Г. П. Й.
Н. Д. Н.
като разгледа докладваното от Г. П. Й. Въззивно частно гражданско дело №
20221300500148 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274-278 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от М. В. М. с ЕГН : **********, с постоянен
адрес: гр.В. чрез адвокат - пълномощник К.А. Г. и съдебен адрес : гр.В. против Определение
№188 от 08.02.2022г. на РС-В. по гр.д. №1271/2021г. по описа на същия съд, с което е
прекратено производството по гр. дело №1271/2021г. по описа на Районен съд-В. и е
изпратено за разглеждане по подсъдност на Районен съд - П.
Поддържа се в частната жалба, че обжалваното определение е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно.
Излага се, че предмета на делото е иск на „потребител”. Като такъв, приложение
относно местната подсъдност намирала нормата на чл.113 от ГПК.
Понятието „потребител“ не било дефинирано в ГПК, но дефиниция е дадена в § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП , където е поставено ограничението потребителят по смисъла на този закон да е
физическо лице и стоките или услугите, които придобива да не са предназначени за
извършване на търговска и професионална дейност. Счита, че в конкретния случай
понятието „потребител“ по ЗЗП е съобразено с целите на закона, визирани в чл. 1 от същия,
поради което не счита, че ограничението в легалната дефиниция може да бъде отнесено и
прилагано по аналогия към специалните материални закони, уреждащи правоотношения в
различни отрасли - застрахователни, банкови, енергийни и други, които за нуждите на всяка
съответна услуга определят съдържанието на понятието „потребител“ като субект, ползващ
се от услугата.
Позовава се на съдебна практика обективирана в Определение № 241/05.04.2013 г. по
ч.т.д. № 1395/2013 г„ II ТО на ВКС, според която възможността за подсъдност по чл. 113
ТПК не е предвидена само за потребителските спорове, произтичащи от правата по ЗЗП, а
намира приложение за всички спорове между потребители и доставчици на услуги.
Поддържа се, че в процесния случай, предмет на спор са правоотношения по договор
за покупко - продажба на МПС.Купувачът е физическо лице, видно от представения договор
за покупко - продажбата на МПС , докато закупеното МПС не е предназначено за
1
извършване на търговска и професионална дейност, а е семеен автомобил за задоволяване
нуждите на семейството му. Изпълнена е дефиницията, дадена в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП ,
където е поставено ограничението потребителят по смисъла на този закон да е физическо
лице и стоките или услугите, които придобива да не са предназначени за извършване на
търговска и професионална дейност.
Излага се, че по отношение на местната подсъдност, в конкретния случай следва да
се приложи розпоредбата на чл. 113 от ГПК, като делото бъде разгледано от съда, в чийто
район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес - по
постоянния, който в конкретния случай е в гр.В., видно от данните по делото.
Иска се да бъде отменено обжалваното определение, а делото бъде върнато на РС-В.
за продължаване на съдопроизводствените действия. Иска присъждане на разноски за
настоящото производство.
От ответната по жалбата страна „А. ООД, със седалище и адрес на управление: гр.П.
е постъпил отговор с който по същество оспорва частната жалба, като неоснователна.
Излага се, че не отговоря на фактическата ситуация твърдението на жалбоподателя за
приложение на разпоредбата на чл. 113 ГПК, която трябвало да намери приложение, тъй
като от предмета на делото било ясно, че ищецът е потребител. Извършена била препратка
към най - общата дефиниция дадена в §13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за
зашита на потребителя. Ищецът не бил доказал, че закупеният автомобил предмет на иска
не е предназначено за професионална или търговска дейност,следователно не била доказано
изцяло качествата на потребител.
Поддържа се, че не е доставчик на услуги, а търговец по смисъла на Търговския
закон. Необосновано било да се приеме становището на ищеца, че Закона за защита на
потребителя се явява специален по отношение на ГПК и следа да се използват точно
неговите дефиниции.
Иска от съда да потвърди обжалваното определение. Иска присъждане на разноски за
настоящото производство. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца
разноски за един адвокат.
След преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа
страна:
Делото пред РС-В. е образувано по искова молба от М. В. М., с адрес: гр.В., против
„А. ООД, със седалище и адрес на управление: гр.П., представлявано от Л. Л., с искане
ответникът да бъде осъден да плати на ищцата сумата в размер на 20 497,10 лева,
представляваща платена продажна цена по договор за покупко-продажба от 15.04.2021г. на
употребяван лек автомобил: марка ЛАНД РОВЪР, модел ДИСКАВЪРИ, рама
№SALLAAAG4ВА556264 и двигател № ..., поради разваляне на договора, както и сумата в
общ размер на 1323.54лева, представляваща обезщетение за направените разноски по
регистриране на автомобила, репатриране и установяване на неговата повреда и връчване на
рекламация.
Ищецът в исковата молба твърди, че в търговски обект на ответника на 15.04.2021г.
закупила употребявано моторно превозно средство, като бил сключен и договор за покупко-
продажба.
От приложеният към исковата молба договор се установява, че на 15.04.2021г. в гр.С.
между страните по делото е сключен договор за покупко-продажба на МПС. Съгласно
договора ответникът - „А. ООД, като продавачът продава на ищцата - М. В. М., като
купувач употребяван лек автомобил: марка ЛАНД РОВЪР, модел ДИСКАВЪРИ, рама
№SALLAAAG4ВА556264 и двигател № . за сумата в размер на 20 497,10лева.
От договора се установява, че за сключване на договора продавача е предал на
2
купувача следните документи: Фактура №**********/15.04.2021г., италиански
регистрационен талон-оригинал, италиански сертификат за собственост, транспортен
документ /CMR/-заверено копие, декларация за придобиване на автомобила, документ за
придобиване в И./фактура или договор/.
По делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „А.“ ООД.
Своевременно в срока по чл. 119, ал. 4 от ГПК с отговора е направено възражение за местна
неподсъдност на делото пред Районен съд-В., на основание чл.108, ал.1 във вр. с чл.105 от
ГПК компетентен е съдът по седалището на дружеството – Районен съд-П.
Ответникът с отговора на исковата молба не е оспорил обстоятелството, че е продал
индивидуализираното МПС, предмет на приложения договор за покупко-продажба на МПС
в свой търговски обект.
От приложената по делото справка от Търговския регистър и регистъра на
юридическите лица с нестопанска цел към дата-19.08.2021г. се установява, че част от
регистрираният предмет на дейност на ответното дружество е: „Вътрешно- и
външнотърговска дейност – внос, износ, бартерни и други специфични търговски операции,
производство и продажба на стоки, търговско представителство и посредничество…“.
С обжалваното Определение №188 от 08.02.2022г. по гр.д. №1271/2021г. по описа на
РС-Видин първоинстанционният съд е прекратил производството по гр. д. №1271/2021г. по
описа на Районен съд Видин и е изпратил делото на Районен съд - П.по подсъдност по
място.
За да постанови обжалваното определение ВРС е приел, че в случая възражението за
неспазена подсъдност на делото по място е основателно. Приел е, че от представената
справка от търговския регистър, се установявало, че ответникът е със седалище и адрес на
управление: гр.П., поради което възражението е основателно, делото не е подсъдно на РС-В.
а е подсъдно на РС - П. съобразно съдебното райониране на съдилищата в Р.България.
Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните
правни изводи:
Съдът намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от лице, имащо
правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно чл. 113 ГПК (изм. с ДВ, бр. 65/2018 г., в сила от 07.08.2018 г., бр. 100/2019
г.), исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира
настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния.
Законовата норма на чл. 113 ГПК дава възможност на ищците за изборна местна
подсъдност, съгласно която исковете им на потребители могат да бъдат предявени и по
техните постоянни или настоящи адреси, наред с тази по чл. 108, ал.1 ГПК/ по седалището
на ЮЛ/.
Дефиниция на понятието „потребител“ е дадена в Закона за защита на
потерибителите. Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП по смисъла на този закон: "потребител" е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.
Изборната подсъдност по чл. 113 ГПК намира приложение за всички спорове между
потребители и доставчици на стоки и услуги, когато тези стоки и услуги не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и ищецът изрично е
основал подсъдността пред сезирания от него съд с наличие на предпоставките на тази
специална подсъдност.
В конкретният случай се установява, че между страните по делото е сключен договор
за покупко-продажба на МПС от 15.04.2021г., приложен по делото.
3
Ищцовата страна твърди, че отговорността на ответника произтича именно от
приложеният договор за покупко-продажба на МПС от 15.04.2021г.
От договор се установява, че купувачът-ищцата е физическо лице и няма данни да е
закупила МПС за извършване на търговска и/или професионална дейност.
От договора се установява, а и не е спорно между страните, че ответното дружество
има качеството на търговец по смисъла на чл.1 от ТЗ и е сключило по занятие на
15.04.2021г. в гр.София процесният договор за покупко-продажба на МПС във връзка с
търговската си дейност и регистрираният предмет на дейност.
От отговора на исковата молба се установява, че ответното дружество не е оспорило
обстоятелството, че предметът на договора – МПС е закупен от негов търговски обект в
гр.С., където и е сключен процесният договор.
Исковете са предявени по постоянният адрес на ищцата М. В. М. - гр.В., и
компетентен да ги разгледа е Районен съд-В. последният като не е съобразил изборната
подсъдност по чл. 113 ГПК, а е приложил разпоредбите на чл. 105 и чл. 108, ал.1, изр. 1
ГПК, уреждащи т. нар. обща местна подсъдност, е постановил неправилно определение,
което следва да бъде отменено, а делото следва да му бъде върнато за продължаване на
съдопроизводствените действия по него.
По разноските.
Частния жалбоподател М. В. М. е претендирала деловодни разноски, които с оглед
изхода на делото в настоящата инстанция и приложения списък за разноски следва да
бъдат присъдени, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на сумата 615 лв./ 600лв.изплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.09.2021г.,
удостоверяващ реално внасяне на сумата и 15лв. платена държавна такса/.
Направеното с отговора на жалбата възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.5 от ГПК, от ответната по жалбата
страна е основателно.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, според която в производства по частни жалби
адвокатското възнаграждение се равнява на 1/3 от минималния размер за една инстанция
според предмета на делото и интереса на страната, но не по-малко от предвиденото в чл. 11
от Наредбата, т. е. 200 лв.
Настоящата инстанция като съобрази, че повдигнатият пред въззивния съд спор е
изцяло процесуален, поради което няма основание минималният размер на адвокатското
възнаграждение, дължимо за изготвяне на частната жалба, да се изчислява на база
материалния интерес на обжалващата страна, без да се държи сметка за предмета на
производството. Правната защита и съдействие, оказани от пълномощника М. В. М. се
изчерпват с изготвяне на частната жалба и тъй като разгледаният от въззивния съд
процесуален спор не се характеризира с фактическа и правна сложност, заплатеното
адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция следва да бъде
редуцирано до предвидения в чл. 11 от посочената наредба минимален размер от 200 лв.
съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК.
Водим от горното, Видинският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ обжалваното определение №188 от 08.02.2022г. постановено по гр.д.
№1271/2021г. по описа на РС-В..
4
ВРЪЩА делото на Районен съд-В. за продължаване на съдопроизводствените
действия по него.
ОСЪЖДА „А...“ ООД с ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр.П. да заплати
на М. В. М. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.В. сумата 215 лв./ двеста и петнадесет
лева/, деловодни разноски за производството пред Окръжен съд-В. за адвокатско
възнаграждение и държавна такса.
Определението подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК с
частна жалба пред Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5