РЕШЕНИЕ
№ 268
гр. Сливен, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230106226 по описа за 2024 година
Предмет на разглеждане е предявен иск по чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10,
вр.чл.19 ЗПК - за прогласяване нищожност на договор за потребителски
кредит № 699997/08.08.2024г., сключен между ищеца и ответното дружество
и евентуален иск по чл.22 ЗПК за нищожност на клаузите в договора за
допълнителна услуга „такса бързо разглеждане“ и неустойка – чл.2 от
Приложение № 4 към договора и чл.1 и чл.4 от Приложение № 5 към договора
.
Ищцата твърди, че на 08.08.2024г. сключила договор за потребителски
кредит № 699997, по силата на който ответника й предоставил в заем сумата
от 2 199,40 лв. при фиксиран ГЛП 44.05 % и ГПР 65.00 %. Следвало да внесе
общо дължима сума от 3 194,10 лв., като сумата включвала главница 2199,40
лв. и лихва 844,76 лв. В последствие обаче ищцата разбрала, че трябвало да
внесе общо сумата от 5 779,98 лв. за погасяване на кредита, като освен
главница и лихва, се включвали и такса за експресно разглеждане 149,94 лв. и
неустойка за непредставено обезпечение 2585,88 лв.
Твърди, че договора бил нищожен. Уговорената възнаградителна лихва
надвишавала трикратния размер на законната лихва, която към 08.08.2024г.
била 13.53% (съответно трикратния й размер бил - 40.59 %). По този начин
1
договорът накърнявал добрите нрави, което обуславяло извод за нищожност на
тази клауза.
Сочи, че ГПР посочен в договора не отговарял на реалния такъв, тъй
като бил по скрит начин увеличен, защото не били включени дължимите
допълнително такса и неустойка. В тази връзка твърди, че допълнителните
услуги и дължимите такси за тях по съществото си не представлявали реално
предоставена допълнителна възможност или преференциално условие, от
което кредитополучателят да може да се възползва и което да носи
допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването за
възнаграждение. Отделно от това основно задължение на кредитора по
договора за кредит било да предостави договорената парична сума, т.е.
разглеждането на документи и изплащането на кредита било дейност по
усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се
дължи допълнително възнаграждение. Услугата, описана в договора имала
характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което
разпоредбата на чл.10а, ал. 2 ЗПК забранявала заплащането на такси. В този
смисъл и съгласно чл.10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът можел да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, но според ал. 2 на същата разпоредба не можел да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Относно неустойката твърди, че сама по себе си
представлявала акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна
страна по правна сделка да престира определена парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани. В настоящия случай
неустойката била предвидена за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит. Така,
както била уговорена, неустойката била предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. От неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на
която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Така неустойката
водела до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение,
водело до увеличение разходите по кредита., т. е. "неустойката" се явявала
2
разход по кредита, а не обезщетение. Възнаграждението за непредоставяне на
обезпечение не било включено в предвидения по договора ГПР, с което
потребителят бил заблуден относно действителната стойност на общите
разходи по кредитното правоотношение. В случай, че се включи този разход,
то ГПР по договора щял да надвиши законовите граници.
Иска се от съда прогласяване нищожност на сключения между страните
Договор за потребителски кредит № 699997/08.08.2024г., евентуално се иска
прогласяване за нищожни на клаузите, предвиждащи заплащане на такса за
експресно разглеждане на документите и заплащане на неустойка за
непредставяне на обезпечение в срок. Претендира деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва
исковете.
Не оспорва, че бил сключен проценият договор за кредит с ищцата,
предоставен от разстояние. Твърди, че съгласно чл.19, ал.4 ЗПК било
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната
лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор,
единственият разход, който формирал ГПР била договорната лихва, доколкото
не били предвидени други в самия договор. Излага подробни аргументи защо
таксата и неустойката не следвало да се включват в ГПР по договора.
Задължението за неустойка не било разход по кредита, а обезщетение за
неизпълнение. Таксата не била свързана с усвояване или управление на
кредита. Таксата съгласно Приложение № 4 била дължима от всички
потребители, които подавали заявки за кандидатстване за кредит, независимо
от резултата от подадената заявка, а именно дали е приета или отказана. Иска
се отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски. Прави възражение
за прекомерност на адвокатския хонорар на ищцовата страна и иска
редуцирането му.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото
договор за потребителски кредит № 699997/08.08.2024г., както и Приложение
№ 1, № 4 и № 5 към него, че от същата дата ищцата в качеството на
кредитополучател и ответното дружество, като кредитодател са в
облигационни отношения, по силата на които ищцата получила заемна сума в
3
размер на 2 199,40 лв., с погасяване на 18 броя вноски, включващи главница,
лихва, такса и неустойка при непредставяне на обезпечение на кредита.
Посоченият в договора ГЛП е 44,05%, ГПР 65%; общ размер на всички
плащания по договора за кредит в размер на 3 194,10 лв. без дължимата
неустойка и такса за разглеждане.
В Приложение № 4 към договора страните договорили ищцата да
заплати такса в размер на 149,94 лв., дължима за разглеждане заявката за
отпускане на кредит и оценка на кредитоспособността й. Таксата била
платима на равни вноски, включени към месечните такива по кредита.
В чл.1 от Приложение № 5 към договора било договорено, ищцата да
предостави в срок до края на следващия ден, следващ деня на сключване на
договора за кредит, обезпечение на задължението си, чрез поръчителство на
две физически лица, отговарящи на определени в чл.2 условия или банкова
гаранция в размер на 3 194,10 лв., като сбор на дължимата главница и лихва за
ползване на кредита, със срок на валидност 30 дни след крайния срок на
погасяване на всички задължения по договора. В случай, че не се предостави
обезпечение страните уговорили в чл.4 заплащане на неустойка от
кредитополучателя в размер на 4,71 лв. средно на ден без да надвишава 1% от
главницата по кредита.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният главен иск по чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19 ЗПК - за
прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит №
699997/08.08.2024г., сключен между ищеца и ответното дружество е
допустим, а разгледан по същество основателен. В конкретният случай
приложение намират нормите на ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са
набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.
4
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато
той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована с това, че не е приложен
реално действителният ГПР по договора и в този смисъл той е нищожен,
поради противоречие със ЗПК. Нарушената правна норма е чл.22, вр.11, т.10,
вр.чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е
посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на
законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.
В случая не е спорно, че в договора за кредит в посочения ГПР от 65% не
е включен разхода за дължимата неустойка и такса „разглеждане“, макар тези
разходи да са включени в погасителния план.
В случая получаването на кредита при предлаганите условия включва
задължително плащане на такса за разглеждане и даване на обезпечение, респ.
заплащане на неустойка. Това се установи и от стандартния европейски
5
формуляр, т.е. тези задължинея са включени и в преддоговорната
информация и ищцата не би могла да избира дали да предостави обезпечение
или не. При това положение допълнителната услуга за заплащане на такса за
разглеждане и обезпечение по кредита е условие за предоставяне и усвояване
на сумата по него.
Следователно те представляват разходи, които е следвало да се включат
в ГПР и липсата им е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22
ЗПК / в този см. Определение № 50685/30.09.2022г. по гр.д. № 578/2022г. III
г.о. ВКС/.
Уговорената в договора неустойка не е за неизпълнение на същинското
задължение на длъжника по договора за кредит, а на допълнително
задължение за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на
обезпечение по договора не води до претърпяването на вреди за кредитора,
който би следвало да прецени възможностите на заемателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора, с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Така уговорена, тази неустойка противоречи на
разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като на практика обезщетението, което
кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално
допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва.
Всъщност така уговорена неустойката представлява втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл.19, ал. 1 ЗПК не е включена
в годишния процент на разходите.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
"заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
6
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл.
4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост.
Общото задължение на ищцата е съответно на вписаните в погасителния
план от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват и
задължението за плащане на неустойка и такса за разглеждане и оценка на
кредитоспособност. Тези плащания обаче не са отразени като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки, че са включени в общия дълг към
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. Така като не е оповестило действителен ГПР в
договора за кредит ответното дружество нарушило изискванията на ЗПК и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да
прогласи нищожността. Доколкото се уважава главният иск, съдът не следва
да се произнася по евентуално заявеният такъв.
По правилата на процеса на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски по
делото в размер на 231,20 лв., платена държавна такса. Относно дължимото
възнаграждение на адвоката на ищцата съдът не би могъл да се произнесе по
възражението на ответника за прекомерност, доколкото размер не е посочен от
пълномощника на ищцата, а е поискано по реда на чл.38 ЗАдв да се определи
от съда. Така с оглед цената на иска минималното възнаграждение съобразно
чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа е в размер
на 878 лв.
Съгласно Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на Съда на ЕС,
съдът при определяне на адвокатско възнаграждение не е длъжен да се
съобрази с минимално определените размери, посочени в Наредбата за
възнаграждения за адвокатска работа. Така в случая, съобразно цената на иска,
занижената фактическа и правна сложност на делото, приключило с едно
открито съдебно заседание, в което лично участие не е взел пълномощник
7
адвоката на ищцовата страна, както и изобилната съдебна практика по сходни
казуси, съдът намира, че следва да определи възнаграждение в размер на 400
лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 22, вр.чл.11, ал.1, т.10,
вр.чл.19 ЗПК Договор за потребителски кредит № 699997/08.08.2024г.,
сключен между Х. А. А., ЕГН: ********** от гр.***, кв.“**“, бл.**, вх.**,
ап.**и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н „Лозенец“, ул.“Сребърна“ № 16, бл.Парк Лейн
Офис Център, ет.8, представлявано от С.Ю.А.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н „Лозенец“,
ул.“Сребърна“ № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, ет.8, представлявано от
С.Ю.А. ДА ЗАПЛАТИ на Х. А. А., ЕГН: ********** от гр.***, кв.“Д***“,
бл.**, вх.**, ап.**, сума в размер на 231,20 лв. /двеста тридесет и един лева
и 0,20 ст./, деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н
„Лозенец“, ул.“Сребърна“ № 16, бл.Парк Лейн Офис Център, ет.8,
представлявано от С.Ю.А. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Л. К. Б., ЕГН:
********** от гр.София, ул.“Триадица“ № 5Б, ет.3, офис 311, тел. **********,
сума в размер на 400 лв. /четиристотин лева/, адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8