Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,02.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на десети юни
през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 10611 по описа
за 2019 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от Е.И.М., ответник пред СРС, срещу решение № 48505
от 13.10.2018 г., постановено от СРС, Първо ГО, 50 с-в, по гр.д.№ 34796 по описа за 2010 г. , в частта, в която в полза на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, са признати на
основание чл.422 ГПК, вземанията, както следва: сумата 1 446,38 лв. със
законната лихва от 16.03.2010 г. до окончателното изплащане на дълга-стойност на незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот-апартамент № 66, гр.София, ж.к.“*********, абонатен №339100, за периода м.02.2007 г.-м.04.2009 г., за която сума е издадена
Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ г.о.-88 състав; сумата 290,00 лв.- мораторна лихва за периода 31.03.2007 г.-27.10.2010 г.,
за която сума е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ
г.о.-88 състав, както и в тежест на въззивника /ответник пред СРС/ са възложени
разноски в размер на 312,54 лв.
Във въззивната жалба се излагат доводи за недопустимост,
неправилност и необоснованост на така постановеното решение в обжалваната му
част, като се сочи, че по отношение на крайния период на лихвата съдът се бил
произнесъл извън заявеното в исковата молба. Решението било постановено при
допуснато нарушение на материалния закон и процесуални нарушения при
обсъждането на доказателствата по делото. Счита, че от събраните по делото
писмени доказателства и експертизи, се установило, че ответника М. не следва да
отговаря по предявените от ищеца за установяване, вземания. Установило се, че
за периода 2003 г.- м.2007 г. фактурите били издавани на името на Д.С.Д. и аб.№
339100 бил открит на нейно име. Затова Д.Д.имала качеството на ползувател на
топлинната енергия за периода. Представен бил протокол между въззивника и Д.Д.,
който се намирал по гр.д.№ 5694 по описа за 2007 г. на СРС,49-ти състав.
Съгласно поетото задължение в този протокол въззивникът подал заявление за
откриване на партида на негово име с нов аб.№ на 29.10.2007 г. Договор за
доставка на топлинна енергия с ищеца не бил сключван от М.. На последния не
били изпращани отчети и изравнителни сметки поради което М. не могъл да оспори
същите. Такива и не били представени за исковия период. Тези, които били
представени по делото, били оспорени като частни документи на ищеца. Представената
по делото покана не му била връчена надлежно. При това положение по арг. от
чл.84, ал.2 ЗЗД въззивникът не бил изпаднал в забава и лихва не се дължала. По
отношение на лихвата се навежда и довод, че решението е постановено извън
разумните срокове при което лихвата за забава щяла да придобие равностойност
почти като главницата. Тъй като въззивникът не бил нито наследник, нито
правоприемник на Д.Д., то ищецът следвало да търси стойността на потребената
топлинна енергия от Д.Д..
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение в частта, в която претенциите по чл.422 ГПК са били
уважени и да постанови друго, с което да бъдат отхвърлени така предявените
искове. Разноски се претендират.
От въззиваемата страна, ищец в производството пред СРС –„Т.С.“
ЕАД не е постъпил отговор. В течение
на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД не взема становище по
въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 19.10.2018
г., Въззивната
жалба е подадена на 24.10.2018 г., следователно същата е в срок.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
На 16. 03.2010 г. по ч.гр.д.№ 3779 по описа за 2010 г.
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, видно от
която заявлението е уважено и претендираните суми са присъдени в полза на
заявителя-въззиваем пред настоящата инстанция.
За така издадената заповед за изпълнение липсват данни
длъжникът да е уведомен.
В срока по чл.414 ГПК – на 08.04.2010 г. длъжникът е
подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, и на ищеца е
указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок.
Указанията са достигнали до последния на 16.06.2010 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 15.07.2010 г.
Във връзка с довода на ответника /пред СРС/, че между
страните е налице влязло в сила решение за същото искане и със същото основание
/гр.д.№ 30897 по описа за 2007 г. на СРС, 36-ти състав/, първоинстанционният
съд се е произнесъл с нарочно определение, четено на 20.04.2012 г. /л.73
поделото пред СРС/. След извършена служебна справка по горецитираното дело,
СРС, ГО, 50-ти състав е прекратил производството
пред себе си за периода м.09.2003 г.- м.11.2006 г. или за сумата в размер на 1 987,40
лв.-главница и лихва за забава – 910,23 лв.
Със същото определение е прието, че производството
следва да продължи по исковете по чл.422 ГПК за сумата в размер на 1 592,39 лв.- главница за периода
м.12.2006 г. до м.04.2009 г. и лихва в размер на 342,14 лв.
Действително,
в петитума на исковата молба от ищеца е посочен като край на периода за лихва
за забава – 27.01.2010 г., а не както е прието от СРС- 27.10.2010 г.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от
ЗЕ вр. с чл.153, ал.1 от ЗЕ. Без значение било дали ответника обитава имота или
не, след като същият бил носител на вещно право на собственост. Последното се
установявало от представената съдебна спогодба. При това положение
неоснователен бил довода на ответника, че липсва договор между него и ищеца.
Отношенията между страните били възникнали на база ОУ на дружеството-ищец.
Относно размера на задълженията СРС се е позовал на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. По възражението на ответника за извършени
плащания е прието, че същото е частично основателно за сумата в размер на 7,35
лв. по фактура за м.05.2008 г. независимо, че плащането било извършено след
подаване на заявлението. Останалите плащания не касаели процесния период- м.12.2006
г.- м.04.2009 г. /Прието е че вземанията, касаещи периода м.12.2006 г. –
м.01.2007 г. са погасени по давност/. За непогасени по давност са приети
вземанията за периода м.02.2007 г. до
м.04.2009 г., които възлизали в размер на 1 446,38 лв. Относно
предявените претенции за установяване на задължения във връзка с чл.86 ЗЗД,
съдът се е позовал на ОУ на дружеството, съгласно които задълженията ставали
изискуеми в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, при
приложение на чл.84, ал.1,изр.1 ЗЗД. Непогасено било вземането за лихва за
забава за периода 31.03.2007 г. до 27.10.2010 г., която възлизала в размер на
290 лв.
На 17.05.2019 г. е проведено производство по чл.248 ГПК като молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските,
е оставена без уважение. Относно искането за присъждане на разноски във връзка
с прекратителното определение е посочено, че страната не е поискала в срок
допълване на същото.
Спорно пред настоящата инстанция е обстоятелството, е ли
ответника /в производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно дължи ли
заплащане на стойността на потребената топлинна енергия за имот с аб. № 339100
и представляващ ап.№ 66 с административен адрес: гр. София, ж.к.“*********.
Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът
на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, потребител на
енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или
титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва ел. или топлинна
енергия.
В тежест на ищеца по положителния установителен иск е
да докаже, че ответника е потребител на ТЕ. Действително, в този смисъл са били
и указанията на СРС в доклада по делото/л.76/.
Установява се, че ответника е станал изключителен
собственик на процесния ап.№ 66 по силата на съдебна спогодба, сключена още на 03.11.1995
г./л.35 по делото пред СРС/.
Видно от представените от ищеца /пред СРС/
доказателства /л.30/ същите за периода 01.1 0.2007 г.- 30.04.2008 г. и
м.05.2008 г.- 30.04.2009 г. са били адресирани именно до ответника Е.М.. Същият
на 29.10.2007 г. е подал заявление-декларация за откриване на партида на негово
име /л.34 пред СРС/. Този факт се признава от ответника още с възражението по
чл.414 ГПК.
Доколкото облигационното правоотношение между страните
по спора възниква при Общи условия, то това волеизявление направено на
29.10.2007 г. е достатъчно основание да се приеме, че страните са обвързани с
договор за доставка на топлинна енергия.
Относно възражението на ответника /направено в срока
по чл.414 ГПК/, че за периода до м.10.2007 г. задълженията към ищеца се дължат
от наемателката му Д.Д.:
Действително, съгласно протокол от 13.10.2007 г. Д.Д.е
поела задължение да заплати стойността на консумативите, вкл. тези за топлинна
енергия до този момент, както и да закрие партидата на нейно име. А М. – да
открие такава на негово име.
Видно от съдържащият се там отговор на „Т.С.“ ЕАД/л.13/
М. е уведомен, че искането му от 29.10.2007 г. е удовлетворено и партида е
открита на негово име. Писмото е представено от самият М. като приложение към
исковата молба.
Видно от исковата молба по която е било образувано
гр.д.№ 30897 по описа за 2007 г. на СРС, ГО, 36 състав, М. е поискал от съда да признае за
установено, че не дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата в размер на 2 316,94 лв.-
главница за консумирана топлинна енергия за
периода от 01.09.2003 г. до 13.10.2007 г., както и лихва за забава върху
същата в размер на 557,38 лв. или при условията на евентуалност- да приеме, че вземанията за периода от м.09.2013 г.
до 14.12.2004 г. в размер на 1213,31 лв. е погасено по давност.
С постановеното на 17.07.2018 г. решение, СРС е отхвърлил главният иск по чл.97, ал.1 ГПК, отм. за периода от 09.2003 г. до м.10.2007 г. като е приел, че
задължението за заплащане стойността на потребената топлинна енергия е негова
като собственик на имота. За този период е отхвърлен и евентуалния иск за
погасяване на задълженията за главница по давност. По отношение на лихвата за
забава е прието, че същата е погасена по давност за периода до м.10.2004 г. За
периода от м.11.2004 г. до м.10.2007 г. е прието, че задължението за лихва не е
погасено по давност и е дължимо.
Видно от решението от 31.03.2010 г. на СГС, ГК,
Четвърти Б въззивен състав по в.гр.д.№ 3501 по описа за 2008 г., е прието, че за периода м.09.2003 г.- м.10.2007 г. М.,
който е ответник по настоящето дело, но по коментираното е ищец по отрицателен
установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК, отм., е задължен да заплати
претендираните от „Т.С.“ ЕАД, суми. Прието е по отношение на главниците, че се
касае за периодични вземания и затова е уважен довода за погасяване на
вземанията за периода от м.09.2003 г. до м.12.2006 г. и съответно лихвата върху
погасената по давност главница. В останалата част първоинстанционното решение е
оставено в сила. Това означава, че за
периода от м.02.2007 г. до м.10.2007 г., който период е предмет и на настоящата
искова молба, е налице произнасяне по отрицателния установителен иск.
При това положение настоящата инстанция приема, че липсва
правен интерес за предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД на положителен
установителен иск за периода, за който вече има постановено отхвърлително
решение по отрицателния установителен иск.
Налага се извод, че обжалваното решение в частта, в
която СРС,ГО, 50-ти състав се е произнесъл по иска по чл.422 ГПК за м.02.2007 г. до м.10.2007 г., е недопустимо и като такова ще следва да бъде обезсилено,
а производството-прекратено.
При направено изчисление на основание чл.162 ГПК, но
при съобразяване с приетото пред СРС заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, за частта, която се приема
от въззивната инстанция, че обжалваното решение е недопустимо, главницата
възлиза на 432,09 лв.
Следва, обаче, обжалваното
решение да се обезсили и в частта, в която СРС е посочил като краен период на
лихвата за забава – 27.10.2010 г. В случая не става въпрос за очевидна
фактическа грешка, тъй като навсякъде, вкл. в доклада по чл.140 ГПК, както и в мотивите
на съдебното решение, СРС сочи като крайна дата на претенцията за лихва за
забава- 27.10.2010 г.
За периода
м.11.2007 г. до м.04.2009 г. страните
са обвързани от договорно отношение, възникнало на основание ОУ на ищцовото
дружество. Противно на твърдяното във въззивната жалба, ответникът /пред СРС/
има качеството на потребител по смисъла на пар.1,т.42 ЗЕ, затова е задължен да
заплаща доставената му от ищеца топлинна енергия.В тази му част обжалваното
решение е правилно и постановено в съответствие с материалния закон. Въззивната
инстанция споделя мотивите на СРС и по арг. от чл.272 ГПК, същите се считат и
за мотиви на настоящето решение.
Позоваването на въззивника в хода по същество на спора
на ТР № 2/2017 г. , прието на 17.05.2018 г. от ОСГК на ВКС, е неоснователно-
установи се, че за периода м.11.2007 г. до м.04.2009 г. партидата е на негово
име.
При извършено преизчисление на дължимата главница във
връзка с влязлото в сила решение за периода, за който се прие, че обжалваното
решение е недопустимо, в полза на ищеца се следва сумата в размер на 1014,29 лв., за която сума и период решението на СРС
ще бъде потвърдено.
По отношение
на лихвата за забава – доводът на
въззивника, че не бил изпаднал в забава е неоснователен. Съобразно клаузите на
приложимите за периода ОУ, потребителят изпада в забава с изтичането на 30 дни
след срока, за който тези вземания се отнасят.
Лихвата за забавеното издължаване е в размер на 202,86
лв.
Следователно, обжалваното решение по отношение
претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД, предявена за установяване по реда на чл.422 ГПК, за периода 31.03.2007 г. до 27.01.2010 г. е правилно и като такова ще бъде
потвърдено за сумата в размер на 202,86
лв.
За разликата
над 202,86 лв. до присъдената от СРС сума в размер на 290 лв., която е
изчислена по реда на чл.162 ГПК с краен период, който не е предявен с исковата
молба, решението, както беше по-горе прието, се обезсилва.
По
разноските, вкл. и във връзка с подадената частна жалба срещу определението по
чл.248 ГПК:
В
заповедното производство:
В конкретния случай се прие, че за един период от
време е налице влязло в сила съдебно решение по отрицателен установителен иск
за същото вземане и същите страни поради което в тази му част решението е
недопустимо. Затова и производството по
иска по чл.422 ГПК относно вземания за
м.02.2007 г. до м.10.2007 г. в
размер на 432,09 лв.- главница за доставена и потребена ел.енергия за имот
с аб. № 339100 и представляващ ап.№ 66 с административен адрес: гр. София,
ж.к.“*********, за която сума е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен
съд, ІІІ г.о.-88 състав, следва да се
прекрати.
Съгласно приетото в Т Р № 4 ОТ 18.06.2014 Г. ПО
ТЪЛК. Д. № 4/2013 Г., на ОСГТК НА ВКС, при прекратяване на производството
по делото се заличават с обратна сила последиците, които законът свързва с
предявяването на иска. В този смисъл последиците при прекратяване на
производството по делото следва да са аналогични на предвидените в чл. 415,
ал. 2 ГПК, ако искът не беше предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
По
тези съображения при прекратяване на производството по делото по иска по чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК подлежи на
обезсилване.
Компетентен
да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410 при
прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
е съдът в исковото производство, който е постановил определението за
прекратяване. Обезсилването на заповедта за изпълнение следва да се постанови
едновременно с определението за прекратяване на производството по иска, т.е. настоящият състав.
Горното налага и преразглеждане на размера на
разноските определени със заповедта за изпълнение, а именно същите възлизат на 103 лв.
при присъдени от СРС в размер на 137,13 лв.
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е
неправилно и в частта за разноските.
Ищецът е направил разноски в размер на 1346,64 лв. При
съобразяване на изхода по спора пред настоящата инстанция на ищеца се следват
разноски в размер на 339,20 лв. СРС
е присъдил в тежест на ответника такива в размер на 312,54 лв. при извършена
компенсация с дължимите нему за отхвърлената част в размер на 51,21 лв., т.е.
определил е в полза на ищеца разноски в размер на 363,85 лв.
На ответника разноски се присъждат за прекратената част на
претенцията, вкл. и за частта, прекратена от СРС или при направени разноски в
размер на 500 лв. за адв.възнаграждение, такива
се следват в размер на 125,94 лв.
СРС е определил за отхвърлената част на претенциите разноски
в размер на 51,21 лв. или следва да бъде присъдена сумата в размер на още 74,73
лв.
Доколкото, обаче, при липсата на волеизявление от
страните, съдът не може да извършва прихващане, настоящата инстанция намира, че
в частта за разноските по исковото производство обжалваното решение ще следва
да бъде отменено изцяло и постановено ново такова, с което се присъдят
разноските по начин по който им се следват.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника се следват разноски за прекратената част на
производството по чл.422 ГПК и такива ще бъдат присъдени в размер, в който са
действително извършени, а именно 17,94
лв. съответстваща част от внесената държавна такса за въззивното обжалване.
Относно адв.
възнаграждение:
Видно от представеният по делото договор за правна
защита и съдействие, посочен е договорен размер на адв.възнаграждение такъв от
450 лв. и същевременно е посочено – „безплатно по чл.38 от ЗА“.
Разпоредбата
на посочената правна норма въвежда задължение за съда да определи адвокатско
възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при условията на,
ал. 1 на текста, като съгласно препращащата норма на чл. 38, ал. 2 ЗА, то
следва да е в размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е
достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК, така и в определение № 515/02.10.2015 г. на Първо ТО по ч.гр. д.
№ 2340/2015 г. ; определение № 163/13.06.2016 г. на Първо ГО на ВКС по ч.гр. д.
№ 2266/2016 г., определение № 70/08.02.2017 г. по ч.т.д. № 2445/2016 г. на ВКС, ТК, II
т.о, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 144 ОТ 29.03.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2483/2018 Г., Г. К.,
ІІІ Г. О. НА ВКС/.
В настоящият случай тези предпоставки не са налице.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са били сторени, изразяващи
се за процесуално представителство от юриск. При съобразяване с актуалната
редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения,
такива се присъждат в размер на 200 лв./чл.7, ал.2,т.2/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 48505 от 13.10.2018 г., постановено от СРС,
Първо ГО, 50 с-в, по гр.д.№ 34796 по
описа за 2010 г. , в частта, в която
в полза на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, са признати на основание чл.422 ГПК, вземания за м.02.2007 г. до м.10.2007 г. в размер на 432,09 лв.- главница за доставена и потребена
ел.енергия за имот с аб. № 339100 и
представляващ ап.№ 66 с административен адрес: гр. София, ж.к.“*********,
за която сума е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ
г.о.-88 състав, както и в частта, в
която е призната лихва за забавено издължаване на главницата за периода от
28.01.2010 г. до 27.10.2010 г. и за сумата над 202,86 лв. до 290 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството
по иска по чл.422 ГПК, предявен от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу Е. И.М., ЕГН **********,
относно вземания за м.02.2007 г. до м.10.2007 г. в размер на 432,09 лв.-
главница за доставена и потребена ел.енергия за имот с аб. № 339100 и
представляващ ап.№ 66 с административен адрес: гр. София, ж.к.“*********, за
която сума е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ
г.о.-88 състав.
ОБЕЗСИЛВА Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ
г.о.-88 състав, в частта относно вземанията
на заявителя за м.02.2007 г. до м.10.2007 г. в размер на 432,09 лв.- главница
за доставена и потребена ел.енергия за имот с аб. № 339100 и представляващ
ап.№ 66 с административен адрес: гр. София, ж.к.“*********.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48505 от 13.10.2018 г., постановено от СРС,
Първо ГО, 50 с-в, по гр.д.№ 34796 по
описа за 2010 г. , в частта, в която
в полза на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, са признати на основание чл.422 ГПК, вземания за периода м.11.2007 г. до м.04.2009 г. в
размер на 1014,29 лв. - главница за доставена и потребена ел.енергия за
имот с аб. № 339100 и представляващ ап.№ 66 с административен адрес: гр. София,
ж.к.“*********, ведно със законната лихва от 16.03.2010 г. до окончателното
изплащане на главницата, както и в частта за
сумата в размер на 202,86 лв., представляваща лихва за забавено издължаване на главницата, изтекла за периода от
31.03.2007 г. до 27.01.2010 г., за които
суми е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ г.о.-88 състав,
както и относно разноските за сумата в
размер на 103 лв. за заповедното производство.
ОТМЕНЯ решение
№ 48505 от 13.10.2018 г., постановено от СРС, Първо ГО, 50 с-в, по гр.д.№
34796 по описа за 2010 г., в частта за разноските в заповедното
производство за сумата над 103 лв., както и изцяло относно исковото
производство.
ОСЪЖДА Е. И.М., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.П.Т.,
ДА ЗАПЛАТИ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б,
сумата в размер на 339,20 лв., представляваща разноските пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, ДА ЗАПЛАТИ на Е. И.М.,
ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.П.Т., сумата в размер на 125,94 лв., представляваща разноските пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Е. И.М., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.П.Т., ДА ЗАПЛАТИ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, разноските пред въззивната инстанция в
размер на 200 лв.- юриск.възнаграждение.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, ДА ЗАПЛАТИ на Е. И.М., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв.П.Т., разноските пред
въззивната инстанция в размер на
17,94 лв.- държавна такса.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: