№ 1420
гр. София, 11.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Здравка И.
Членове:Наталия П. Лаловска
Яна Борисова
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20231100501871 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „УниКредит Булбанк“ АД срещу
решение № 227/05.01.2023г., постановено по гр.д. № 10989/2022г. по описа на СРС, 77-
и състав, с което съдът е уважил предявения от ищеца К. П. Г. срещу банката иск по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за сумата 144.83 евро, представляваща сбор
от получени в периода от 22.11.2017г. до 04.08.2021г. без правно основание
наказателни лихви по договор за банков кредит № TR70997568/20.12.2007г., ведно със
законната лихва от 23.11.2021г. до окончателното плащане, за което вземане на
07.12.2021г. по ч.гр.д. № 66627/2021г. по описа на СРС, 77-и състав е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното решение.
Сумата в общ размер 144.83 лева била начислена на основание чл. 11.2, 11.2.1 и 11.2.2
от сключения между страните договор за банков кредит № TR70997568/20.12.2007г.,
вр. чл. 4.1, чл. 4.2 и чл. 4.3 от същия, за това че ищецът не изпълнявала договорното си
задължение да осигурява необходимите суми по сметката си и да внася своевременно
месечните вноски съобразно погасителния план. Договорената неустойка в размер на
5% съответствала на критериите по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. и
не била нищожна. Същата била договорена по волята на страните в рамките на
принципа по чл. 9 ЗЗД, а натрупването й се дължало на продължилото виновно
1
неизпълнение от страна на ищеца. Договорът за банков кредит бил търговски и
приложима била и общата норма на чл. 294, ал. 2 ТЗ, съгласно който лихва върху
лихва се дължи само, когато е уговорена. Клаузите, уреждащи неустойката не били
неравноправни, а обстоятелството, че не били индивидуално договорени не водело
автоматично до тяхната неравноправност, не били налице визираните от чл. 143 ЗЗП
предпоставки. С оглед изложените доводи заявява искане за отмяна на решението и
вместо това - постановяване на друго, с което искът на ищеца бъде изцяло отхвърлен
от съда. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът К. П. Г. депозира писмен отговор, с който
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Разпоредбата на чл. 298 ТЗ била
неприложима в случая, тъй като се отнасяла до търговци, които упражняват дейността
си по занятие, а не до потребители. С чл. 11.2, 11.2.1, 22.2.1.1, 11.2.2 и 11.2.3 от
договора били предвидени два вида наказателни лихви за едно и също просрочие: 1/
лихва върху целия редовен дълг – неизискуема и изискуема главница, когато има
просрочие на лихва и/или вноска по главницата, която лихва се формирала от
основната лихва плюс наказателна надбавка по т. 4.2 от договора и се начислявала
върху цялата остатъчна главница – изискуема и неизискуема, независимо, че много
голяма част от главницата не била изискуема и 2/ санкционираща лихва по т. 4.3 от
договора, начислявана върху просрочената сума – лихва и главница. Ето защо било
предвидено начисляване на лихви върху просрочената вноска и по т. 4.2 и по т. 4.3.
Така уговорените клаузи противоречали на закона и били нищожни. Позовава се на
съдебна практика. Моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да
бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния съд.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Първоинстанционното съдебно решение е правилно на въведените с въззивната
жалба основания, като на основание чл. 272 ГПК настоящият съдебен състав препраща
към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. С оглед заявените с въззивната
жалба възражения е необходимо да се добави следното:
Със сезиралата съда искова молба ищецът К. П. Г. излага, че на 20.12.2007г.
сключила с ответника „УниКредит Булбанк“ АД договор за банков кредит № TR
70997568/20.12.2007г. Въз основа на нищожни договорни клаузи по см. чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вкл. противоречие с морала и добрите нрави, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, а именно чл.
11.2, чл. 11.2.1, чл. 11.2.1.1, чл. 11.2.1.2, чл. 11.2.2 и чл. 11.2.3 от договора, банката
недължимо събрала от ищеца – потребител сумата 144.83 лева като наказателна лихва.
2
С посочените договорни разпоредби били предвидени два вида наказателни лихви за
едно и също просрочие: 1/ лихва върху целия редовен дълг – неизискуема и изискуема
главница, когато има просрочие на лихва и/или вноска по главницата, която лихва се
формирала от основната лихва плюс наказателна надбавка по т. 4.2 от договора и се
начислявала върху цялата остатъчна главница – изискуема и неизискуема, независимо,
че много голяма част от главницата не била изискуема и 2/ санкционираща лихва по т.
4.3 от договора, начислявана върху просрочената сума – лихва и главница. Ето защо
било предвидено начисляване на лихви върху просрочената вноска и по т. 4.2 и по т.
4.3., за едно и също нарушение били предвидени две наказателни лихви, единият вид
наказателна лихва се начислявал върху цялата главница, вкл. неизискуема, другата
наказателна лихва банката начислявала върху лихва, не било предвидено ограничение
за периода, за който лихвите се начисляват, договорените проценти на лихвата –
11.35% и 13.35% сочели на прекомерност. Позовава се на т. 4 от диспозитива на
Решение на СЕС от 21.04.2016г. по дело С-377/2014г. и съдебна практика на
националните съдилища. Моли съдът да установи вземането й в размер на същата
сума, за което по ч.гр.д. № 66627/2021г. по описа на СРС, 77-и състав, на 23.11.2021г.
била издадена заповед по чл. 10 ГПК. Претендира законна лихва и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „УниКредит Булбанк“ АД депозира писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Сумата в общ размер 144.83 лева
била начислена на основание чл. 11.2, 11.2.1 и 11.2.2 от сключения между страните
договор за банков кредит № TR70997568/20.12.2007г., вр. чл. 4.1, чл. 4.2 и чл. 4.3 от
същия, за това че ищецът не изпълнявала договорното си задължение да осигурява
необходимите суми по сметката си и да внася своевременно месечните вноски
съобразно погасителния план. Договорената неустойка в размер на 5% съответствала
на критериите по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. и не била нищожна.
Същата била договорена по волята на страните в рамките на принципа по чл. 9 ЗЗД, а
натрупването й се дължало на продължилото виновно неизпълнение от страна на
ищеца. Договорът за банков кредит бил търговски и приложима била и общата норма
на чл. 294, ал. 2 ТЗ, съгласно който лихва върху лихва се дължи само, когато е
уговорена. Клаузите, уреждащи неустойката не били неравноправни, а
обстоятелството, че не били индивидуално договорени не водело автоматично до
тяхната неравноправност, не били налице визираните от чл. 143 ЗЗП предпоставки.
Моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Страните по делото не са формирали спор и от представения по делото и
неоспорен договор за банков кредит № TR 70997568/20.12.2007г., се установява, че
ответникът „УниКредит Булбанк“ АД, като кредитор, и ищеца К. П. Г., като
кредитополучател, сключили договор за ипотечен кредит за покупка на недвижим
имот, по силата на който банката се задължила да предостави на ищеца К. П. Г. кредит
в размер на 45 000 евро, а ищецът К. П. Г. поела задължение да върне сумата, заедно с
3
дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора.
Съобразно уговорките ответникът-кредитополучател поела задължение да
заплаща на банката възнаграждение - годишен лихвен процент /ГЛП/ върху редовна
главница за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, формиран от базисния
лихвен процент на банката /БЛП/ по т. 10.3 и т. 10.4 от ОУ за кредити на физически
лица, определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора и надбавка към него за
редовен дълг. Към сключването на договора ГЛП бил 6.35%, включващ БЛП от
4.809% и надбавка от 1.541% /т. 4.1/. Срокът за погасяване на кредита бил до
20.01.2033г., а погасяването следвало да става на месечни анюитетни вноски, дължими
ежемесечно до 20-то число. Видно от съдържанието на договора кредитът бил
обезпечен с ипотека на недвижим имот, подробно описан, като било предвидено още
част от дохода на ищеца, в размер на минимум 600 лева, ежемесечно да се получава в
„УниКредит Булбанк“ АД.
При забава на плащането, с нормата на т. 4.2 от договора, страните уговорили
неустойка, именована надбавка върху лихва за редовен дълг при просрочие на лихва по
т. 11.2.2 или на главница по т. 11.2.1.1, която към сключването на договора била в
размер на 11.35%, и се формирала от ГЛП от 6.35% и надбавка от 5%. Съответно т.
11.2.2 предвижда заплащане на лихви за просрочие за срока на забавата върху цялата
неиздължена част от наличния кредит с ненастъпил падеж редовен дълг по главницата,
в размера на ГЛП по т.4.1 б. „а“ или б. „б“ плюс надбавката по т. 4.2 от договора.
Съобразно текста на т. 11.2.1.1 цялата неиздължена част от наличния кредит с
ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва в размер на ГЛП,
установен в раздел I, т. 4.1 б. „а“ или б. „б“ плюс наказателната надбавка в размера по
т. 4.2 от договора
С разпоредбата на т. 4.3 от договора страните уговорили неустойка, именована
надбавка върху лихва за просрочена главница по т. 11.2.1.2 при просрочие на главница
по т. 11.2.1 и/или лихва или главница по т. 11.2.3, която към сключването на договора
била в размер на 13.35% и се формирала от надбавката по предходната т. 4.2 плюс два
пункта. Съответно т. 11.2.1.2 предвижда, че неиздължената и просрочена изискуема
част от кредита се олихвява с лихва за просрочие в размера на ГЛП по т.4.1 б. „а“ или
б. „б“ плюс надбавката по т. 4.2 и т. 4.3 от договора до окончателното изплащане на
просрочената сума.
От неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ се установява, че
в периода от 22.11.2017г. до 04.08.2021г. ищецът К. П. Г. заплатила на ответната банка
наказателни лихви в общ размер 147.38 евро, от които 2.55 евро – наказателна лихва
върху просрочена главница по т. 4.3 от договора и 144.83 евро – наказателна лихва
върху редовен дълг по т. 4.2 от договора. Назазателната лихва (неустойка) по т. 4.2
банката начислила върху цялата непогасена главница – редовна и просрочена, а тази
4
по т. 4.3 – върху просрочената главница.
Условията и предпоставките, при наличието клаузата за неустойка е нищожна
поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са предмет
на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС. Съгласно мотивите по т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.
1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск
за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Според указанията в т. 3 от решението неустойката следва да се приеме за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която
е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като
естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на
задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на
неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.
Договорената неустойка по т. 4.2, предвиждаща начисляване на лихва и върху
недължимата и неизискуема част от главницата по договора за кредит съдът намира, че
излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функция и има подчертано
санкционна такава, тъй като не репарира вредите от забавата на кредитополучателя да
изпълни задължението си своевременно да заплати месечната погасителна вноска (за
което е предвидена неустойката по т. 4.3), а води до несправедлив правен резултат -
неоснователно обогатяване за банката.
По горните мотиви предвидената от нормата на т. 4.2, вр. т. 11.2.2 неустойка е
нищожна, поради нарушаване на добрите нрави. Нищожността на клаузата за
неустойка съставлява отрицателен юридически факт, който препятствал възникването
на вземане за неустойка по т. 4.2 в полза на банката, предвид на което правилно СРС е
приел, че събраната въз основа на същата договорна клауза сума е недължимо
получена от банката и подлежи на връщане на ищеца.
Неоснователно е позоваването на въззивника на нормата на чл. 298 ТЗ. В случая
кредитополучателят К. Г. е физическо лице, на което по силата на договора от
20.12.2007г. бил предоставен банков потребителски кредит за покупка на недвижим
имот и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност. Следователно ищецът има качеството на потребител по
5
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката – на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от
ДР на ЗЗП.
Страните по делото не са формирали спор, че оспорените клаузи не били
индивидуално уговорени и кредитополучателят може да се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на
неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП (редакция към сключването на договора) обявява,
че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е
изчерпателно. Поради това и съдът във всеки един случай следва да прецени дали не са
налице общите критерии, дадени в чл. 143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито
един от примерно посочените случаи в цитираната норма. В случая с нормата на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП законодателят изрично е предвидил, че неравноправна е клаузата,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Гореобсъдената клауза на т. 4.2, вр.
т. 11.2.2 попада именно в хипотезиса на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, уговорена е във вреда
на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и създава значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Подобен
резултат е несъвместим с добрите нрави. Не е налице и някое от изключенията,
предвидени в чл. 144 ЗЗП, доколкото хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП не сред
предвидените от разпоредбата на чл. 144 ЗЗП изключения.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се дължи връщане на
даденото, когато е платено без основание. Подлежащите на възстановяване суми
правилно са установени от първоинстанционния съд при кредитиране на изслушаното
по делото неоспорено заключение на ССчЕ и доколкото с въззивната жалба не са
въведени конкретни възражения досежно установените размери въззивният съд не
намира основание за промяна на изводите на СРС по този въпрос.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира, че обжалваното
решение, като правилно по въведените с жалбата доводи, следва да бъде изцяло
потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК в частта, в която потвърждава решението,
настоящият съдебен състав препраща и към мотивите, изложени от
първоинстанционния съд.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна – ищецът
6
Г.. Същата претендира и доказва сторени разноски пред въззивния съд в размер на
сумата 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал.
1 ГПК следва да й бъдат присъдени. Договореното адвокатско възнаграждение е в
минимален размер, предвид на което възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 227/05.01.2023г., постановено по гр.д. №
10989/2022г. по описа на СРС, 77-и състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК
*******, да заплати на К. П. Г., ЕГН **********, сумата 400 лева – разноски по
делото, сторени пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7