РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе, 18.08.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Русе, в
публично съдебно заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ИНА РАЙЧЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ЙЪЛДЪЗ АГУШ |
|
|
ЕЛИЦА ДИМИТРОВА |
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ДИМИТРОВА и с участието на прокурора ДИАНА НЕЕВА като разгледа докладваното от съдия АГУШ КАН дело № 198
по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 63, ал. 1 от ЗАНН вр. чл. 208 и сл. от АПК.
Постъпила е касационна жалба от В.К.К.
***, подадена чрез пълномощника му адв. С.И.И., против Решение № 174/10.02.2020
г. на Районен съд – Русе, постановено по АНД № 2074/2019 г., с което е изменено
Наказателно постановление № 6437/24.09.2019 г., издадено от Началника на отдел
„Контрол по РПМ“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при
Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) като наложеното на В.К.К. на основание чл.
53, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) административно наказание „глоба“ в размер
на 3 000 лв. за извършено нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ от ЗП е
намалено на 1 000 лв. Наведени са доводи за незаконосъобразност на
оспореното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че при
съставянето на АУАН и издаването на НП неправилно е определен субектът на
административното нарушение, респективно наказание. Посочва се, че установените
факти не покриват фактическия състав на приложената материалноправна норма на
чл. 26, ал.2, т. 1, б. „а“ от ЗП поради липса на „специално ползване на
пътищата“ по смисъла на закона в конкретния случай. Възразява се, че е налице
неяснота при посочване на санкционната разпоредба, доколкото нормата на чл. 53,
ал. 1 съдържа множество хипотези без административно-наказващият орган да е
посочил коя точно е приложимата за случая. Отделно от това се твърди, че е
налице недоказаност на административното нарушение поради извършването на
измервания в хода на административнонаказателното производство посредством
везна с неавтоматично действия, която е изпълзвана не по правилата на чл. 38,
ал. 3 от Наредбата за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен
контрол. На последно място са наведени и възражения свързани с приложимостта на
чл. 28 от ЗАНН и квалифициране на конкретното нарушение като маловажно.
Иска се от съда да отмени решението
на районния съд и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде
отменено наказателното постановление.
Срещу същото Решение № 174/10.02.2020
г. на Районен съд – Русе, постановено по АНД № 2074/2019 г. е подадена и
касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез директора на Областно
пътно управление – Русе, с която решението се оспорва в частта на намаленото
административно наказание. Излагат се подробни доводи, представляващи по
съществото си мотивите поради които административно-наказващият орган е
определил размера на наложената глоба от 3 000 лв.
Иска се от съда да отмени решението
на районния съд и да постанови ново, с което да потвърди издаденото наказателно
постановление.
В депозирани отговори по касационните
жалби на противната страна всяка от двете страни сочи, че счита жалбата на
другата страна за неоснователна като касатора К. сочи, че касационната жалба на
АПИ се явява и нередовна, поради това, че е подадена от лице без необходимите
правомощия за това.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава становище за неоснователност и на двете жалби, поради което
решението на РРС следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като съобрази изложените в
жалбите касационни основания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, като извърши касационна проверка на обжалваното решение по чл.
218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:
Касационните жалби и на двете страни
са процесуално допустими – подадени са
в срок от надлежна страна, атакуват невлязъл в сила съдебен акт на районен съд,
постановен в производството по Глава трета Раздел V на ЗАНН и подлежат на
разглеждане. Съдът намира за неоснователно възражението на касатора К., за
нередовност на касационната жалба на АПИ. Съгласно чл. 61, ал. 1 от ЗАНН страна
при оспорване на издадено наказателно постановление е учреждението или
организацията, чийто орган е издал наказателното постановление. В настоящия
случай наказателното постановление е издадено от Началника на отдел „Контрол по
РПМ“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна
инфраструктура“, поради което страна в съдебното производство е именно Агенция
„Пътна инфраструктура“. Видно от т. 14 на приложеното към касационната жалба
пълномощно № П-99/26.03.2019 г. директорът на ОПУ – Русе може да представлява
АПИ пред съдилищата в страната като подава жалби в гражданското,
административното и наказателното съдопроизводство. Касационната жалба е
подписана в условията на заместване със запетая за директор ОПУ – Русе, но в
конкретния случай това не води до нередовност на жалбата, доколкото от
цитираното пълномощно произтичат правомощия за подаване на жалба за директора
на ОПУ – Русе, които в случаите на заместване се упражняват от заместващия го
служител. От съществено значение е обстоятелството, че жалбата изхожда именно
от субекта, който е страна в съдебния процес – Агенция „Пътна инфраструктура“.
Разгледани по същество, и двете жалби
са неоснователни.
За да постанови оспореното в настоящото
производство решение, Русенският районен съд е приел, че АУАН и НП са
съставени, съгласно изискванията на ЗАНН и фактическите констатации, отразени в
тях, не са опровергани от събраните по делото доказателства. Въз основа на тях
съдът е извел извод, че жалбоподателят е осъществил от обективна и субективна
страна състава на вмененото му нарушение. Съдът е приел, че издаденото
наказателно постановление е незаконосъобразно единствено по отношение на
размера на наложеното наказание, който размер въззивната съдебна инстанция е
счела за завишен и го е намалила от 3 000 лв. на 1 000 лв.
Настоящата инстанция счита, че изводите на
районния съд за безспорна установеност на административното нарушение и
неправилно определен размер на наложеното наказание са обосновани и правилни,
като намира възраженията на касаторите в обратна посока за неоснователни.
Административно-наказателната отговорност
на В.К. е ангажирана за това, че на посочената в АУАН и НП дата е управлявал
извънгабаритно пътно превозно средство по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на Наредба
№ 11/03.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС без разрешение
(разрешително или квитанция за платени пътни такси), издадено по реда на същата
наредба за дейност от специално ползване на пътищата. Посоченото деяние е
квалифицирано като нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ от ЗП във връзка с
чл. 37, ал. 1, т. 1 от Наредба № 11/03.07.2001 г. За това нарушение е наложена
санкция по чл. 53, ал. 1 от ЗП.
Нормите, на които се е позовал
административно-наказващият орган имат следното съдържание:
Член 26, алинея 2, точка 1, буква „а“
от Закона за пътищата:
„Чл.
26. (2) За дейности от специалното ползване на пътищата без
разрешение се забраняват:
1. в обхвата на пътя и
ограничителната строителна линия:
а) движението на
извънгабаритни и тежки пътни превозни средства;“
Член 37, алинея 1, точка
1 от Наредба №
11/03.07.2001 г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни
средства:
„Чл. 37. (1) Във вътрешността на страната съответните
служби за контрол при МВР и Агенция "Пътна инфраструктура" спират и
проверяват спрелите и навлезли в обхвата на пътя и ограничителната линия
извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства и колесни трактори и друга
колесна самоходна техника за земеделското стопанство, регистрирана за работа
съгласно Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника,
както и съставят акт на водача, на съпровождащото лице и на другите длъжностни
лица, когато при проверката се установи, че:
1. движението се извършва без
разрешително или документ за платена такса в случаите по чл. 14, ал. 3;“.
Член 53, ал. 1 от Закона
за пътищата:
„Чл.
53. (1) Наказват се
с глоба от 1000 до 5000 лв., ако деянието не представлява престъпление,
физическите лица, нарушили разпоредбите на чл. 25, чл. 26, ал. 1, т. 1, букви
"в" и "г", т. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 41 или които извършат
или наредят да бъдат извършени следните дейности:
1. нанасяне на повреди или
унищожаване на пътищата, пътните съоръжения и принадлежностите на пътя;
2. движение на извънгабаритни и тежки
пътни превозни средства и товари без разрешение на собственика или
администрацията, управляваща пътя;
3. разпиляване на вредни вещества,
опасни за хората и околната среда;
4. извършване в обхвата на пътя на:
а) дейности, застрашаващи
безопасността на движението, или използване на пътищата извън тяхното
предназначение;
б) дейности, предизвикващи прекъсване,
отклоняване или спиране на движението;
5. извършване в обхвата на пътя и
обслужващите зони без разрешение на администрацията, управляваща пътя, на:
а) строителни и ремонтни работи по
пътищата;
б) прокарване на нови и ремонт на
съществуващи телеграфни, телефонни, електропроводни, въжени и други линии,
кабели, продуктопроводи, водопроводи, напоителни и други канали;
в) (отм. - ДВ, бр. 39 от 2011 г.);
г) (отм. - ДВ, бр. 39 от 2011 г.);
6. разкриване на кариери на
разстояние, по-малко от 300 м от оста на пътя и на по-малко от 1000 м от
мостовете, без разрешение на администрацията, която управлява пътя.“
Анализът на цитираните
разпоредби сочи, че в конкретния случай, както правилно е приел и въззивният
съд, е налице осъществен състав на административно нарушение по чл. 53, ал. 1
от ЗП. Неоснователно се твърди от касатора К., че е налице неяснота при
посочване на правното основание за налагане на административното наказание
поради това, че не е посочена конкретна точка от чл. 53, ал. 1 на ЗП. От редакцията
на текста е видно, че тази норма предвижда две групи хипотези (състави) на
административни нарушения. Първата група включва случаите, в които се установи
нарушение на изрично изброените в нормата разпоредби на закона (чл. 25, чл. 26, ал. 1, т. 1, букви
"в" и "г", т. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 41). Във втората група
се включват случаите, в които лицата извършват или наредят да бъде извършени
изрично изброените в шест точки дейности. В настоящия случай срещу К. е
повдигнато обвинение за извършено нарушение на чл. 26, ал. 2 от ЗП, поради
което изброените в шестте точки на чл. 53, ал. 1 от ЗП хипотези са неотносими,
доколкото те касаят както се посочи втората група фактически състави на
административно нарушение, визирани в тази разпоредба.
Не е налице и неясното на
установеното нарушение, както твърди касатора К., поради това, че в
наказателното постановление било посочено, че наказанието се налага на
основание чл. 53, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 2 от ЗП, без да била посочена
конкретна точка и буква от ал. 2 на чл. 26 от ЗП. Точно обратното, в НП
неколкократно се посочва, че с действията си К. е нарушил чл. 26, ал. 2, т. 1,
буква „а“ от ЗП. Както беше цитирано по-горе тази норма забранява движението на
извънгабаритни и тежки ППС в обхвата на пътя и ограничителната строителна линия
за дейности по специално ползване на пътищата, освен ако за това не е издадено
съответното разрешение от администрацията, стопанисваща пътя. Тази забрана е
обща и не касае единствено превозвачите като физически или юридически лица
търговци, а всички лица, участници в движението, включително и водачите на ППС,
въпреки че безспорно задължението за снабдяване с необходимото разрешение за
движение на извънгабаритно или тежко ППС е на превозвача, а не на шофьора. В
този смисъл неоснователни са и възраженията на наказаното лице, че неправилно е
ангажирана административно-наказателната му отговорност в качеството на водач,
след като не е негово задължение да се снабди с нужното разрешение за движение
на тежко ППС. Неоснователни са също така и възраженията на К., че в случая не
се касае за специално ползване на пътища, доколкото е извършват обикновен
превоз на товар – пшеница. Специалното ползване на пътищата е нормативно
дефинирано, както и самият касатор сочи в жалбата си, в нормата на § 1, т. 8 от
ДР на ЗП и това е „използването на пътищата за превозване на тежки и
извънгабаритни товари или за осъществяване на други дейности в обхвата на пътя
и в обслужващите зони, като: изграждане и експлоатация на търговски крайпътни
обекти и на пътни връзки към тях, както и на площадки за оказване на пътна
помощ и на пътни връзки към тях; изграждане и експлоатация на рекламни
съоръжения; изграждане на нови и ремонт на съществуващи подземни и надземни
линейни или отделно стоящи съоръжения и тяхната експлоатация в обхвата на пътя;
временно ползване на части от пътното платно и земи в обхвата на пътя от други
лица“. В случая безспорно е налице използване на пътя за превозване на тежки
товари, предвид факта, че процесното ППС (полуремарке) е натоварено над
нормативно допустимото натоварване, което го превръща в тежко ППС по смисъла на
Наредба № 11/03.07.2001 г., а от там и в по-широкото използвано от наредбата
понятие извънгабаритно ППС. Така чрез натоварването му в повече от допустимото
пътното превозно средство от осъществяващо обичаен превоз на товари, се
превръща в тежко ППС като извършваният от него превоз на товари вече съставлява
специално ползване на пътищата.
На следващо място не могат да бъдат
споделени възраженията на наказаното лице досежно доказването на
административното нарушение чрез използването на везна с неавтоматично
действие. Както в чл. 2, ал. 1, б. „б“ от Наредбата за съществените изисквания
и оценяване на съответствието на везни с неавтоматично действие, така и в чл.
38, ал. 1, т. 2 от Наредбата за средствата за измерване, които подлежат на
метрологичен контрол е регламентирано, че везни с неавтоматично действие,
каквато безспорно е използвана от контролния орган при проверката в процесния
случай, могат да се използват за измерване на маса при пресмятане на пътни
такси, тарифи, данъци, бонуси, глоби, възнаграждения, обезщетения или други
подобни плащания. Цитираната от касатора К. норма на чл. 38, ал. 3 от Наредбата
за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол урежда
единствено начина, по който този вид везни с неавтоматично действие, следва да
бъдат използвани за определяне на общата маса на превозните средства.
Настоящият случай обаче не е такъв. В конкретния случай е определено
натоварването на всяка от осите и същото е сумирано за да се определи сумата от
натоварванията на ос на една тройна ос на ремаркета и полуремаркета, съобразно
чл. 7, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/03.07.2001 г. В случая не е търсена и не е
определяна общата маса на превозното средство, поради което нормата на чл. 38,
ал. 3 от Наредбата за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен
контрол е неотносима.
На последно място неоснователна се
явява касационната жалба на В.К. и по отношение на твърденията за маловажност
на установеното административно нарушение и по-конкретно за липса на мотиви в
тази посока както от административно-наказващия орган, така и от въззивния съд.
Както АНО, така и районния съд подробно са изложили своите съображения за
определяне на конкретния размер на административното наказание. Сочените от тях
аргументи (макар и относно различен размер на наказанието) са по съществото си
и аргументи, че нарушението не може да бъде прието за маловажно, каквото е
становището и на настоящия съд. В НП наказващият орган дори изрично е посочил,
че нарушението не е маловажно, т.е. отразил е, че от негова страна е извършена
преценка на това обстоятелство, като излагането на мотиви в тази посока не е
задължителен елемент от съдържанието на наказателното постановление.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя доводите на въззивния съд досежно размера на наложеното административно
наказание като счита, че то неоснователно е определено към средата на предвидения
от законодателя диапазон. В този връзка не могат да бъдат споделени
възраженията на касатора АПИ, които почиват основно на високата обществена
опасност на нарушенията от този вид и влиянието им върху безопасността на
движението. Изложените от този касатор аргументи се базират на предвидената от
закона генерална превенция на административното наказване като е застъпена
тезата, че за постигането й следва принципно да се налагат наказания над
средния размер. Тази теза противоречи на целта и смисъла на закона. На първо
място самият законодател е отчел високата опасност на този род нарушения като е
определил сравнително висок размер на наказанието за извършването му – от
1 000 до 5 000 лв. Административнонаказващият орган е длъжен да
индивидуализира конкретния размер на наказанието спрямо характеристиките на
конкретното нарушение и нарушител като го определи в рамките на посочения
диапазон. Застъпената от АНО теза за постигане на генерална превенция само чрез
налагане на наказание над средния размер практически дерогира закона, в частта
му, с която се предвижда възможност за налагане и на по-ниско наказание,
каквото правомощие за дерогация органът не притежава. Освен това, доколкото
всяко административно наказание следва да се индивидуализира за всеки конкретен
случай, то липсва каквато и да е правна логика да се приеме принципно
становище, че за определен вид нарушение правната норма следва да се прилага
частично (само за по-високия размер на санкцията).
По отношение на конкретния случай
въззивният съд правилно е анализирал относимите обстоятелства – смекчаващи и
отегчаващи, и е достигнал до обоснования извод, че наказанието следва да бъде
определено в минимален размер. Като отегчаващо обстоятелство АНО сочи
продължаването на превоза без да е издадено нужното разрешително, респективно
заплатена съответната пътна такса. По делото липсват обаче данни дали превозът
е продължил при същото натоварване, при което да е необходимо заплащането на
съответната такса за специално ползване на пътищата. Незаплащането на такава
такса не изключва възможността превозното средство да е претоварено например,
така че извършваният превоз да е продължил в рамките на нормативните предели на
натоварване като обичаен превоз на товари. В този смисъл продължаването на
превоза като превоз с тежко ППС не е доказано и не би могло да се цени като
отегчаващо обстоятелство.
В обобщение на всичко изложено до тук
настоящата инстанция намира решението на Районен съд Русе за правилно и
законосъобразно, а подадените срещу него касационни жалби за неоснователни.
Решението на въззивната инстанция следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото – неуважаване на
всяка касационна жалба, съдът счита, че направените и претендирани от страните
разноски следва да останат за страната, която ги е направила.
Мотивиран така и на основание чл. 63, ал. 1
от ЗАНН във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №
174/10.02.2020 г. на Районен съд – Русе, постановено по АНД № 2074/2019 г., с
което е изменено Наказателно постановление № 6437/24.09.2019 г., издадено от
Началника на отдел „Контрол по РПМ“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен
контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) като наложеното на В.К.К. на
основание чл. 53, ал. 1 от Закона за пътищата административно наказание „глоба“
в размер на 3 000 лв. за извършено нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б.
„а“ от ЗП е намалено на 1 000 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.