Решение по дело №11318/2020 на Софийски градски съд

 

 

 

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

гр.София,  20.05.2021 г.

 

В    И МЕТО    НА    НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесет и първата година в състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова

                                                 ЧЛЕНОВЕ :  Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                        И.Д.      

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 11318 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.02.2019 г.  по гр.дело № 67402/16 г., СРС, ІІ ГО, 172 с-в е признал за установено по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отноше­ние на С.И.М. с адрес ***, общ „Студентски град”, ж.к. „*********, ЕГН **********, че „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** е но­сител на право на парично вземане към нея в размер на сумата от 1770,13лв., представлява­ща дължимата продажна цена за доставена топлинна енергия за периода от м.01.2014 г. до м.04.2015 г„ ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на заявлени­ето за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 18.07.2016 г.,  до окончателното й заплащане; за носител на вземане за сумата от 185,80лв., представляваща мораторна лихва върху главното парично задължение за периода от 14.09.2014 г. до 05.07.2016г„ като е отхвърлил този иск за периода -28.02.2014 г. до 14.09.2014 г.; за носител на вземане- такса за дялово разпределение в размер на 37,96лв. за периода -м.01.2014 г. до м.,04.2015 г., за носи­тел на вземане за такса за дялово разпределение за периода от 28.02.2014 г. до 05.07.2016. в размер на сумата от 5.52 лв. Осъдил е С.И.М. да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сторените от него деловодни разноски за платена държавна такса в размер на 83,22 лв., юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, депозит за вещи лица в общ размер от 530 лв., депозит за особен представител в размер на 350 лв„ както и сумата от 339,99 лв., разноски в заповедното производство за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Решението е обжалвано с  три въззивни жалби:        

С въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Изпълнителния директор К.Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт Т.Ж.в  частта, в която СРС е „отхвърлил частично иска на „Т.С.” ЕАД за суми, представляващи главница и лихва за дялово разпределение, а след извършеното уточнение с молба от 10.04.2019 г. е заявено, че обжалването е частично само по отношение на „отхвърлените искове на основание чл.86 от ЗЗД“ с мотиви извън предмета на конкретния спор.

Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като неправилно, неоснователно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство.

По насрещна въззивна жалба от ответницата С.И.М., ЕГН **********, чрез упълномощения на 12.04.2019 г. адвокат  И.Д. от САК, със съдебен адрес: *** с мотиви, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е насочено срещу ненадлежен ответник. Твърди, че С.М. не е страна по спорното правоотношение и не е клиент на ТЕ, като клиент на ищеца от месец септември 2011 г. насам е И.М.А.. Твърди, че С.И.М. не е била уведомена за започналите производства-заповедното такова по ч.гр.д. № 39613/2016 г. по описа на СРС, 68 състав и исковото по гр.д. № 67402/2016 г. на СРС, 172 състав, като единственото редовно връчване на ответницата е било извършено на 27.10.2019 г., като й е бил изпратен препис от въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 53821 от 28.02.2019 г. Ето защо и на основание чл.260, т.5 и т.6 ГПК моли въззивната инстанция да приеме приложените към отговора и насрещната въззивна жалба писмени доказателства, а именно: писмо Г-8907 от 23.04.2019 г. от „Т.С.“ ЕАД, изпратено до И.М.А. чрез С.И.М., 2 броя съобщения към посочените фактури, с получател И.М.А., 6 броя информация за топломер, индивидуални справки за процесния абонатен номер. Прави се и доказателствено искане да бъде задължена „Т.С.“ ЕАД да представи процесните фактури, както и дневниците за продажби. Сочи, че тези документи не са били представени при разглеждане на делото, тъй като ответницата не е била надлежно уведомена нито за заповедното, нито за исковото производства, нито е била търсена от назначения й по делото особен представител. Моли се решението да бъде обезсилено, а производството прекратено. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

По въззивна жалба от ответника С.И.М., ЕГН **********, чрез назначения в първоинстанционното производство с определение в закрито заседание на 14.02.2018 г. на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител адвокат М.Д.от САК с мотиви, подробно изложени в жалбата. Моли се решението да бъде отменено.

Следва да бъде отбелязано обстоятелството, че на 12.06.2019 г. назначения особен представител адвокат М.Д.от САК е поискала прекратяване правомощията й като особен представител на ответната страна, предвид настъпването на нов юридически факт-доброволно учредена представителна власт и упълномощителна сделка от ответницата за избран и предпочетен от нея представител. С разпореждане от 16.06.2020 г. по гр.д. № 67402/2016 г., СРС, ІІ ГО, 172 състав е прекратил процесуалните правомощия на адвокат М.Д.от САК като особен представител на ответницата по делото, като е изпълнил и указанията на СГС, дадени в определение от 19.05.2020 г.

Въззиваемото дружество „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Изпълнителния директор К.Г., не взема становище по насрещната въззивна жалба.

Въззиваемата С.И.М., ЕГН ********** не взема становище по въззивната жалба на „Т.С.” ЕАД.

Третото лице помагач не взема становище по въззивните жалби и насрещната въззивна жалба.

СГС намира, че и двете въззивни жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна, поради което са процесуално допустими.

Процесуално допустима е и подадената от  ответницата С.И.М., ЕГН ********** насрещна въззивна жалба, чрез упълномощения на 12.04.2019 г. адвокат  И.Д. от САК, тъй като на същата са били редовно връчени лично препис от въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД и приложенията й на  27.10.2019г., а отговора и насрещната въззивна жалба са подадени на 08.11.2019 г., т.е. в предвидения в чл.263, ал.1 двуседмичен срок от получаването на препис от жалбата, който изтича на 10.11.2019 г.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му.

От фактическа страна:

Предявени са искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД от „Т.С.” ЕАД  срещу С.И.М., ЕГН ********** за установяване на парични притезания на ищеца, удостоверени със ЗИ по чл.410 ГПК, по която било образувано заповедно производство по гр.д. № 39613/16 г.на СРС, 68 състав за  следните суми: 1770,13 лв. за потребена ТЕ за периода от м.01.2014 г. до м.04.2015 г., мораторна лихва върху главното парично за­дължение за периода от 28.02.2014 г. до 05.07.2016 в размер на 185,80лв., ведно със законната лихва върху главницата от 18.07.2016 г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й заплащане, както и за установяване на взе­мане в размер на 37.96лв., представляващо сума за разпределение на топлинна енергия за периода от от м.01.2014 г. до м.04.2015 г. и мораторна лихва върху сумата за дя­лово разпределение в размер на 5,52 лв. за периода от 28.02.2014 г. до 05.07.2016 г.

Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответницата въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответницата топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, като  не е заплатил и дължимата такса за дялово разпределение. Процесните парични задължения са срочни, съгласно в чл. 30, ал. 3 от ОУ (2002 г.) и чл. 32, ал. 6 от ОУ (2006 г.), в които е уговорено, че потребителят е длъжен да заплаща продажната цена за доставената топлинна енергия ежемесечно - в последния ден от месеца, а съгласно чл. 33 от ОУ(2014 г.) потребителите са длъжни да заплащат месените дължими су­ми за топлинна енергия в 30 дневен срок от датата им на публикуване на интернет страница­та на продавача.

Ответницата, чрез назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител и в срока по чл.131 ГПК е оспорила предявените искове.

От правна страна:

От депозирания по делото договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 181, per. № 5274 по нот. дело № 163/2007 г. по описа на нотариус И.Д.в полза на ответницита С. И. М., която фигурира в нотариалния акт като С.И. А., но се идентифицира по еднаквото  ЕГН по нотариален акт и искова молба, е учредено от продавача на процесния имот пожизнено право на ползване върху него. По делото липсват доказателства, че вещното право е било прекратено или погасено по някой от установените за това способи. Действително, в депозираното във въззивното производство писмо от „Т.С.“ ЕАД от 23.04.2019 г., адресирано до И.А., чрез С.М. се сочи, че И.А. е придобила на 28.02.2007 г. собствеността върху апартамент № 36, находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“********“, но не е подала необходимите документи за откриване на партида, поради което, считано от м.септември 2011 г. И.А. е вписана служебно като титуляр и лично е получила партида с абонатен № 219822. Следва да бъде отбелязано обстоятелството, че видно от цитирания по-горе нотариален акт № 181, дело № 163 от 20027 г., Й.Я.А. е учредила пожизнено и безвъзмездно право на ползване на С.И.А., ЕГН ********** върху процесния апартамент. В същият нотариален акт е посочено, че Й.Я.А. продава на И.М.А. процесния апартамент. Това писмено доказателства е от 2007 г., нито е новосъздадено, нито е новонастъпило като доказателство. Освен това, неоснователно се явява твърдението в насрещната въззивна жалба, че въззивницата/ответница не е била уведомена за започналите производства-заповедното такова по ч.гр.д. № 39613/2016 г. по описа на СРС, 68 състав и исковото по гр.д. № 67402/2016 г. на СРС, 172 състав, не е била търсена никога от назначения по делото неин особен представител. От приложеното дело № 39613/2016 г., по образуваното заповедно производство, е видно, че на 10.10.2016 г. на С.И.М. лично и срещу подпис е било връчено съобщение с приложена към съобщението заповед за изпълнение, издадена по гр.д. № 39613/16 г. Още на същата дата, а именно на 10.10.2016 г. лично от  С.И.М. било подадено възражение срещу ЗИ. В този смисъл, ясно е, че С.И. М. е била запозната с образуваното дело по заповедното производство и е упражнила надлежно правата си. Именно по повод подаденото от нея възражение е подадена и искова молба от „Т.С.“ ЕАД и образувано исково производство № 67402/16 г. на СРС, ІІ ГО, 172 състав. В него, с определение в закрито заседание от 14.02.2018 г. е допуснато назначаване на особен представител на ответницата по реда на чл.47, ал.6, предл. 2 ГПК във връзка с чл.21, т.3 ЗПрП, като са спазени всички процесуални изисквания по назначаването му. Ответницата е била надлежно представлявана от назначения й особен представител.

Съгласно чл.153 от ЗЕ (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012 г.), всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно § 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ "Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Същевременно и съгласно разясненията дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 от ЗЕ ако ползват топлоснабден имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известни общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената и на топлопреносното предприятие, като договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на имота.

Съгласно горецитираните разпоредби, клиент на топлинна енергия за битови нужди в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение, е собственикът или титулярът на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в сградата - чл.153, ал.1 ЗЕ. При учредено право на ползване задължение да плаща разноски, свързани с ползването на имота, в т.ч. и разходите за доставената топлинна енергия в имота, е на вещния ползвател, а не на собственика - чл.57, ал.1 ЗС.  Ето защо, „Т.С. ЕАД“ не е следвало и неправилно е открила служебно партида на името на собственика, но не той, а вещният ползвател е потребител на топлинна енергия.

При тези данни е налице валидна облигационна връзка между страните и ответникът се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в редакцията след изменението с ДВ, бр. 54 от 2012 г., и пар.1, т.2 а от ДР на ЗЕ / приложимата редакция след 17.07.2012 г./, като исковият период обхваща времето от 01.05.2014г. до м.08.2016г.

Действащата през процесния период нормативна уредба - чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ и действалата преди нея норма на чл. 106а ал. 1 от ЗЕЕЕ  /отм./ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба, съответно одобрение с Решение ОУ-026/11.05.2002г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005г. на ДКЕВР. Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, като топлоп­реносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Следователно, между стра­ните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице-помагач.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, е била приета съдебно-техническата експертиза/СТЕ/, която и съгласно ССЕ е извършила прецизното изчисление на изравнителните сметки, относими към процес­ния период. Доставената топлинна енергия за процесния период, през който ответникът е бил потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ, е на цена от 2091,23 лв. представляваща разлика между прогнозната продажна цена по издаваните еже­месечно от ищеца фактури (2325,03.лв.) и сумите за връщане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон през процесния период в размер на 233,80 лв. Претенцията на ищеца е в по-малък размер, а именно за 1770,31 лв., поради което искът за главница се явява изцяло основателен. По делото липсва доказателства за извършено плащане от страна на ответницата.

Относно искът по чл.86 ЗЗД.

Както правилно е посочил районният съд, процесното правоотношение се регулира от Общите условия за продажба на топлин­на енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2008, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от същите, купувачите на топлинна енергия дължат плащане на месечно дължимата су­ма в 30 дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, които ОУ са приложими за периода м.01.2014 г..-02.02.2014 г. За периода м.03.2014 .-м.04.2014 г. спорното правоотношение се регулира от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2014г., които са обнародвани във вестник Дневник на 14.01.2014 г. и са влезли в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал.1, ал.2 от Общите условия /в сила от 12.03.2014 г./, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия и стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна смет­ка, в тридесетдневен срок от датата на публикуване на съответна­та фактура на интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал.4 и ал.5 от Общите условия, при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва само върху стойността на реално потребе­ното количество топлинна енергия за съответния отчетен период, обективирана в обща фактура. Според ССЕ, ищецът е издал за процесния период 2 общи фактура, едната обща фактура за отчетен период м.05.2013 г.- до 04.2014 г. от 31.07.2014 г., като дължимите изравнителни сметки за посочения период са публикувани на интернет страницата на ищеца с констативен протокол от 15.07.2014 г., като срокът за безлихвеното им плащане е до 14.09.2014 г. и ищецът е начислил лихва върху тези вземания, считано от 15.09.2015 г. Издадена е и втора фактура за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. Вещото лице изрично е посочило, че процесният период не съвпада с отчетния. Съгласно чл.33 от ОУ/2008 г./ за м. януари и м.февруари купувачът изпада в забава след изтичане на 30 дневен срок. Ищецът обаче, е включил тези вземания за м.01. и м.02 2014г.като формиращи компонетни в общата фактура от 31.07.2014 г.и е започнал да начислява  лихвата върху тях, считано от 15.09.2014 г., видно от заключението на вещото лице по ССЕ. Както е приел и районният съд, с тези си действия ищецът е признал неизгоден за него факт, а именно, че ответникът е изпаднал в забава за изпълнение на тези задължения не считано  съответно от 01.03.2014 г- и 01.04.2014 г., когато е изтекъл срокът по чл. 33 от ОУ/2008/, а от 15.09.2014 г. Съдът е посочил, че лихвата съгласно правилото на чл. 86 ЗЗД за периода 15.09.2014 г. до 05.07.2016 г., върху главницата от 419,79 лв., представляваща сбор от главниците за месеците 01 и м. 02.2014 г., е в размер на 77.09 лв. Според заключението от ССЕ дължимите изравнителни сметки за м.05.2014 г- до 04.2015 г. са публикувани на интернет страницата на ищеца с констативен протокол от 15.07.2014 г., като срокът за безлихвеното им плащане е до 14.9.2014г. и ищецът е начислил лихва върху тези вземания, считано от 15.09.2015 г. Според  заключението на ССЕ за отчетен период м.05.2014 г- до 04.2015г. е издаде­на обща фактура от 31.07.2015 г. за сумата от 1339,52 лв. Тази сума, представлява сбора от сумите по прогонозните данни, намалена със сумата по изравнителните сметки за периода м.05.2014 г- до 04.2015 г. Лихвата върху сумата от 1339,52 лв., изчислена съгласно правилото на чл. 86 ЗЗД за периода 15.09.2014 г. до 05.07.2016 г., възлиза на сумата от 245,98 лв. Така съдът е направил извод, че за периода 15.09.2014 г./датата на която ищецът е започнал да начислява обезщетението за забавено плащане, дължимо му от ответницата и по двете общи фактури, издадени през процесния период/ -5.07.2016 г. в полза на ищеца е възникнало вземане за мораторна лихва в общ размер от 323,07 лв. /245.98 лв.+77.09 лв./, като искът по чл. 86 ЗЗД следва да се уважи с оглед принципа на диспозитвното начало за целия предявен размер от 185,80лв. за периода 15.09.2014 г. до 05.07.2016 г. и да се отхвърли за периода от 28.02.2014 г. до 14.09.2014 г. Настоящата инстанция следва да възприеме тези доводи, както и факта на публикуването в интернет страницата на ищцовото дружество, тъй като и във въззивната жалба на особения представител с многобройните доводи и в насрещната въззивна жалба на упълномощения адвокат на ответницата няма изложени каквото и да било оспорвания по повод на това публикуване, въобще няма развити доводи във връзка с мораторната лихва по чл.86 ЗЗД, а съгласно чл.269 ГПК, СГС е ограничен в произнасянето си по посоченото в жалбата.

СГС намира за изцяло основателна претенцията за заплащане на дължимата годишна такса за извършваната услуга за дялово разпределение за сумата от 37, 96 лв., както и начислената лихва от 5,52 лв. Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С." ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда- етажна собственост се заплаща от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.

Във връзка с развитите доводи, че по делото реално процесуално  представителство от юрисконсулт не е било осъществено, то следва да бъде посочено, че то е било осъществено в закрити заседания, чрез подаване на искови молби, молби по движение на делото, в които са правени и съответните доказателствени искания. Що се отнася до присъждане на юрисконсултското възнаграждение, следва да бъде отбелязано обстоятелството, че съгласно решение 10/29.09.2016г. по к.д. 3/2016 г. на Конституционния съд на Р България и оттам задължителната трайна практика на ВКС, когато юридическото лице е било представлявано от юрисконсулт, за разлика от представителството от адвокат, се презюмира вече извършено предварително плащане от представляваната страна, без да се доказва пряко направен разход за това. Дължимостта на юрисконсултско възнаграждение е по силата на закона-чл.78, ал.8 ГПК, като нормата гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Прилагайки разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган. Поради това без значение е дали възнаграждението на процесуалния представител се следва по силата на договор за правна помощ и съдействие или по силата на служебно/трудово правоотношение, като и в двата случая заплащането му е със средства на бюджета.

При този изход на спора и на двете страни не се следват разноски.

Водим от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш      И     :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 28.02.2019 г. по гр.дело № 67402/2016 г. на СРС, ІІ ГО, 172 с-в.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.” ЕАД- „Т.“ ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                         ЧЛЕНОВЕ : 1.                  2.