№ 20244
гр. София, 09.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20251110126864 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на А. С. П., чрез адв. Е. И., с която срещу
"А.Ф.“ АД е предявен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3, за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.20 от договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.04.2024 г. като
противоречаща на добрите нрави.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника процесния договор за кредит, по
силата на който ответникът се задължил да предостави кредит в размер на 700 лева,
като бил уговорен фиксиран лихвен процент – 50,40 % и годишен процент на
разходите – 64,96 %. Съгласно чл.20 от договора за потребителя е предвидено
задължение, в случай че не предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, тя
да дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, включена в
текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за всяко
отделно неизпълнение на задължението. Счита, че тази клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както че имала
неравноправен характер по см. на чл. 143, ал.1 ЗЗП. В тази връзка с исковата молба са
развити подробни съображения. Моли за уважаване на предявения иск и за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва
предявения иск. Не отрича сключването на договор между страните, като пояснява, че
се касае за кредитен продукт, с който на потребителя се предоставя револвиращ
кредитен лимит, който потребителят само решава дали, кога и как да използва.
Първоначалният лимит е бил в размер на сумата до 700 лева, а впоследствие е бил
увеличен еднократно на сумата 1000 лева. Намира иска за неоснователен, като в тази
насока излага подробни доводи с отговора. Счита, че неустойката за неизпълнение на
поето с договора задължение не е нищожна, нито е прекомерна. Възразява срещу
претенцията на ищцата за разноски за адвокатско възнаграждение. Моли за
1
отхвърляне на иска и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните са фактите на сключване на процесния договор за
предоставяне на кредит под формата на револвиращ кредитен лимит, както и
съдържанието на същия договор.
По делото е представен екземпляр от процесния договор за потребителски
кредит, съгласно който на ищеца е предоставена кредит под формата на кредитен
лимит в размер на сумата 700 лева при посочен в договора размер на ГПР 64,96 %.
Ищецът се е задължил да връща усвоената главница съгласно условията и сроковете,
предвидени в договора. Съгласно чл. 8 от договора потребителят се е задължил да
заплати на кредитора договорна лихва, законна лихва за забава, неустойка за
неизпълнение на договорните си задължения и разходи за събиране по чл. 21, ал. 4 и
ал. 5 от договора, в случай че такива са начислени, както и дължимите такси съгласно
тарифата.
Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до 5
работни дни от активиране на платежния инструмент да осигури обезпечение –
банкова гаранция за сумата 1067,01 лева със срок на валидност две години или
физическо лице поръчител, отговарящо на редица условия, посочени в договора.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, ако потребителят не представи обезпечението
по чл. 15 в срок, дължи неустойка в размер на 10 % от усвоения и непогасен кредитен
лимит към последното число на предходния календарен месец. Неустойката се
начислява ежемесечно до момента на предоставяне на поисканото обезпечение.
При така установената фактическа обстановка, по приложението на
правото съдът намира следното:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
оспорената клауза от договора, сключен с ответника, е нищожна на заявените с
исковата молба основания, а именно като неравноправна и като противна на добрите
нрави.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, вкл. че
при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП,
както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за
прогласяване на частична нищожност на клаузи от правна сделка, приложими са
разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а
именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при
предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна
сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да
се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи
служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
2
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
По отношение нищожността на клаузата на чл. 20 от договора, предвиждаща
заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 10 % от
усвоената главница на месечна база съдът намира следното:
В случая с клаузите на чл. 20, ал. 1, вр. чл. 15 от договора е предвидено да се
дължи неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да осигури в срок
обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на редица
изисквания, посочени в договора. Същевременно неустойката е предвидена да се
дължи като такава за неизпълнено в срок задължение на длъжника – да се начислява
ежемесечно и за срока, за който кредитополучателя не е изпълнил това си задължение,
т.е. за периода, за който е в забава да изпълни същото. Следва да бъде разгледан
предявеният иск за нищожност на клаузата на чл. 20, ал. 1 от договора за
потребителски кредит поради нейната неравноправност на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, вр. чл. 146 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП неравноправна е клауза в договор, сключен с
потребител, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
В случая оспорената клауза съдът намира, че е неравноправна на посоченото
основание и като такава е нищожна. Посредством нея кредиторът възлага в тежест на
потребителя задължение, което се явява в необосновано висок размер с оглед
неизпълнението на друго задължение (това за неосигуряване на обезпечение по
договора за кредит), по отношение на което кредиторът с положителност е бил наясно,
че няма да бъде изпълнено от кредитополучателя.
Съгласно чл. 16 ЗПК заемодателят е длъжен да оцени кредитоспособността на
заемателя преди сключване на договора за потребителски заем. Уговарянето на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на допълнително
обезпечение – поръчител, който следва да отговаря на значително завишени
изисквания с оглед размера на кредитния лимит - да е лице над 21 години, с брутен
доход над 1500 лева, да работи минимум 6 месеца по ТПО по силата на безсрочен
договор, да няма кредитна история в ЦКР, да не е поръчител или кредитополучател по
договор заем, сключен с кредитора и да не е лице от домакинството на
кредитополучателя или да осигури банкова гаранция в размер на сумата 1067,01 лева
със срок на валидност 2 години, е уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и на потребителя /чл. 143 ЗЗП/. Уговорката е
нелогична и изключително трудно изпълнима, като нормалната търговска практика
вкл. и с оглед разпоредбата на чл. 16 ЗПК във връзка с оценката на
кредитоспособността на кредитоискателя е тези условия да бъдат поставени, респ.
удовлетворяването им да е условия за отпускане на кредита, в случай че за кредитора е
от съществено значение процесният кредит да бъде обезпечен именно по някой от
описаните в договора начини. Въпросната "неустойка" прикрива действителната лихва
/и разходи по заема/ и същата възлага в тежест на потребителя заплащане на
допълнително възнаграждение под формата на неустойка, която е в значителен с оглед
3
интереса на потребителя размер. Последният освен значителна по размер договорна
лихва е принуден да заплати допълнително възнаграждение в размер на още 10 %
месечно.
По изложените съображение и доколкото не е установено, обсъжданата клауза
да е била индивидуално уговорена, а на съда е служебно известно, че същата е част от
стандартното, типово съдържание на договори като процесния, то и предявеният иск
следва да се уважи на това основание и не следва да се обсъждат доводите на ищеца
по иска му, че клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради
противоречието й с добрите нрави.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството. Такива обаче не са
сторени, доколкото ищцата е освободена по реда на чл. 83 ГПК от заплащането на
държавни такси. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС следва да се присъди
държавната такса по предявения иск в размер на сумата 50 лева.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 Задв. В
производството е установено, че ищецът е представляван безплатно от страна на
процесуалния му представител, с оглед което и същият следва да бъде възмезден за
положения труд. Съгласно Определение № 215 от 17.01.2024 г. на ВКС по гр. д. №
3611/2022 г., I г. о., ГК и др. изявлението за наличие на конкретното основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързва съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на
искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е правната помощ по делото да е осъществена без данни
за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
заявление, че предоставянето на правната помощ е безвъзмездно и липса на данни,
които да го опровергават, отговорност на насрещната страна за разноски съобразно
правилата на чл. 78 ГПК. В случая тези предпоставки са налице, с оглед което и съдът
следва да определи адвокатско възнаграждение, което ответникът са заплати в полза
на процесуалния представител на ищеца въз основа на критериите, изведени в
съдебната практика: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост и необходимост насрещната страна да понесе
тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и обоснованост на
разноските) и не на последно място икономическите условия в страната, измерител на
които се явява МРЗ и цената на исковете.
При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е фактическа и
правна сложност на случая, по поставените за разрешаване въпроси е налице изобилна
съдебна практика, делото е срочно разгледано в едно съдебно заседание без участие на
процесуални представители на страните, идентичната защита и доводи, изтъкнати по
всеки иск, икономическия стандарт в страната и обстоятелството, че са представени
доказателства, че адв. Е. И. е регистрирана по реда на ЗДДС, съдът определя
адвокатско възнаграждение в размер на сумата 420 лева с ДДС, която следва да се
възложи в тежест на ответната страна.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. С. П., ЕГН **********,
4
със съдебен адрес: ******** срещу „А.Ф.“ АД, ЕИК ********, с адрес: гр. ********,
иск с правно основание чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 146 ЗЗП, че клаузата на чл.
20 от договор за потребителски кредит „Бяла карта“ от 03.04.2024 г., сключен между
страните, е неравноправна.
ОСЪЖДА „А.Ф.“ АД, ЕИК ********, с адрес: гр. ********, да заплати в полза
на Софийски районен съд на основание чл. 78 ал. 6 ГПК сумата 50 лева,
представляваща дължимата за първоинстанционното производство държавна такса.
ОСЪЖДА „А.Ф.“ АД, ЕИК ********, с адрес: гр. ********, да заплати на
адвокат Е. Г. И., с № по БУЛСТАТ ******** и служебен адрес: ********, на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата 420 лева с вкл. ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на А. С. П. в
първоинстанционното производство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5