Р Е Ш Е Н И Е № 1150
15.10.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VII-ми граждански състав
На 25.09.2019г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС
ИЛИЕВ
ВИДЕЛИНА
КУРШУМОВА
Секретар: Ангелина Костадинова
като разгледа докладваното от съдия
Ст.Михова в.гр.дело № 1225 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №4238 от 06.12.2018 г., постановено по гр. дело № 11658/2018 г. по описа на РС-Пловдив , е признато за установено в отношенията между страните, че Б.В.М., ЕГН:**********, с адрес: ***, не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков” № 19, ет.2, като погасени по давност следните суми, за които бил издаден изпълнителен лист от 17.01.2011г. по ч.гр.д. № 22339/2010г. по описа на РС Пловдив: 4370,21 лева – главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.09.2005 г. и 27,67 лева – обезщетение за забава и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: ********* е осъдено да заплати на Б.В.М., ЕГН:**********, разноските по делото за внесена държавна такса в размер от 175,92 лв., а на Адвокатско дружество „К., Д.”, БУЛСТАТ:*********, сумата в размер на 537,85 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника по спора „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК:
*********. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното
решение е недопустимо, тъй като към
датата на предявяване на иска не съществува висящо изпълнително производство,
обуславящо правото на ищеца да предяви иск
по чл.439 от ГПК, което право принадлежи само на субект, който има
качеството на длъжник по изпълнението в
рамките на висящо и неприключило изпълнително производство. С оглед на така
релевираните оплаквания жалбоподателят моли за обезсилване на
първоинстанционното решение, като недопустимо
и прекратяване на производството по делото с присъждане на сторените
разноски.
Ответникът по жалбата Б.М. , чрез процесуалния си представител адв.М., счита , че решението на РС-Пловдив е
допустимо , като постановено по допустим от страната иск и при наличие на
правен интерес за установяване със сила
на пресъдено нещо, че изпълняемото право на търговското дружество по
образуваното изпълнително дело е престанало да съществува и следва да
бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
С определение на РС-Пловдив от 01.04.2019 г.,
постановено по посоченото дело по реда на чл. 248 ГПК,
е оставено без уважение искането на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, за изменение
на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу така постановения съдебен акт е подадена в
законоустановения срок частна жалба от търговското дружество , в която отново се поддържа становище за
недопустимост на първоинстанционното решение с искане за неговото обезсилване,а
като последица освобождаване на страната
от вменената тежест да репарира направените от насрещната страна
разноски.Отделно от горните съображения жалбоподателят поддържа,че не е дал
повод за завеждане на делото, като е признал и предявения иск, поради което по
правилото на чл.78,ал.2 от ГПК
разноските следва да се възложат в тежест на ищеца.
Ответникът по частната жалба счита, че обжалваното
определение следва да бъде потвърдено, тъй като не са налице предпоставките
предвидени в чл.78,ал.2 от ГПК и
разноските по делото правилно са били възложени в тежест на ответника по спора.
Пловдивският
окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.
12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Съгласно чл.
269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението и по
допустимостта. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен
установителен иск, с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено по отношение на
страните , че Б.В.М., ЕГН:**********, не
дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, като погасени по давност
следните суми: 4 370,21 лева – главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 14.09.2005 г. и 27,67 лева- обезщетение за забава.
Безспорно е между страните и документално установено
по делото, че за процесните суми в полза
на „Банка ДСК“ЕАД е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ищцата и е образувано изп.дело № 238/2011г. при ЧСИ
Людмила Мурджанова,рег.№ 819, като в производството не са предприемани
изпълнителни действия. На 01.12.2012г. е постъпила молба от „ОТП Факторинг
България“ЕАД за конституирането му като
взисател по изпълнителното дело въз основа
на договор за цесия,която молба е била уважена , а с постановление от
23.10.2018г. изпълнителното производство по отношение на Б.М. е прекратено на
основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК.
С оглед на горните обстоятелства жалбоподателят излага
доводите си за недопустимост на иска, поради липса на висящо изпълнително производство.
Решаващият състав на съда намира така инвокираните
възражения за неоснователни, като споделя практиката обективирана в Определение №513/24.11.2016г.
по ч.гр.д.№1660/2016г. на ВКС, първо т. отд.; Решение № 42 по гр.д.№ 1812 /
2015 год. на ІV г.о. на ВКС, според
която независимо от липсата на висящо изпълнително
производство за събиране на вземането, към момента на предявяването, е
допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на
вземане, признато на несъдебно изпълнително основание , поради изтекла , след
прекратяване на изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения
на това основание изпълнителен лист, погасителна давност.Правната сфера на
ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на
кредитора / бивш взискател / изпълнителен титул, който материализира вземане,
отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на
производството, в което е издадено изпълнителното основание , ищецът има
интерес да установи,с оглед упражняване на други свои имуществени или
неимуществени права, вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл и следва да
конкретизира.Дори такива да не биха били заявени, както е в настоящия случай,
достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за
иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото
би могъл да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за
препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на
иска си,съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване,все
действия обективно засягащи правната му сфера.
Следователно предявеният от ищеца отрицателен
установителен иск е допустим, независимо от липсата на висящо изпълнително
производство за събиране на вземането , с оглед неговото прекратяване в хода на
съдебното дирене .Спорът между страните може да бъде решен окончателно
единствено в настоящето исково производство и поради това същото се явява
процесуално допустимо.
Ето защо
въззивната жалба досежно оплакването за
недопустимост на иска е неоснователна и следва да се остави без уважение.
Неоснователна е
и частната жалба на търговското дружество
против определението постановено в производство по чл.248 от ГПК, с
което първоинстанционният съд е отказал да измени
решението си в частта за разноските и да възложи същите по правилото на
чл.78,ал.2 от ГПК в тежест на ищеца.
Разпоредбата
на чл. 78, ал.2 от ГПК, за чието приложение претендира жалбоподателя, предвижда
кумулативно наличие на следните изискуеми предпоставки за освобождаване на
ответника от разноски: 1/ с поведението
си да не е дал повод за завеждане на делото; 2/ признание на иска. Преценката за това, дали тези изисквания са
изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се
извършва от съда разглеждащ спора по същество, като за възлагането на
разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на
ответника.
От данните по
делото се установява, че жалбоподателят-ответник, в хода на производството е направил признание
на иска с отговора по исковата молба. Досежно втората предпоставка, настоящата
съдебна инстанция намира, че същата не е налице,
поради което не би могла да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал.2 от ГПК. Налице е причинно – следствена връзка между поведението
на жалбоподателя и предявяването на иска, тъй като е поискал да бъде конституиран като
взискател по изпълнителното дело и е
поддържал неговата висящност през периода 01.12.2012г.-23.10.2018г. Следователно правният интерес за ищеца да предяви на
18.02.2018г. възраженията си относно съществуването на задължението по исков
ред е безспорен, а с извънпроцесуалното си поведение ответникът е дал
повод за образуване на исков процес
и ангажира отговорността му за възстановяване на направените за
разглеждането на този иск разноски по реда на чл.78,ал.1 от ГПК.
С оглед на така изложеното
и предвид съвпадане на крайните изводи на двете инстанция, обжалваните съдебни
актове,като правилни и законосъобразни
следва да бъдат потвърдени.
При този изход
на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
във вр. с чл. 38, ал. 2 във
вр. с ал. 1, т.2 ЗАдв. в
полза на процесуалния представител на въззиваемата страна следва да се присъди
сумата от 537,85 лева-адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция по подадената срещу първоинстанционното решение
въззивна жалба , определено по реда на чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
и сумата от 300 лева- адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция по подадената частна жалба срещу
първоинстанционното определение №3846 /01.04.2019г. , определено по реда на чл.11 от същата Наредба.
Мотивиран от изложените
съображения , Пловдивският окръжен съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 4238/06.12.2018г., постановено по гр.д. № 11658/2018г. по описа на
Пловдивския районен съд, IХ гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3846/01.04.2019г., постановено по гр.д.
№ 11658/2018г. по описа на Пловдивския районен съд, IХ гр. състав.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков” №
19, ет.2, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал. 1, т.2 ЗАдв., да заплати на
адвокат С.М.,***, партер , сумата от общо
837,85 лева - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Б.В.М.,
ЕГН:********** , в производството пред
въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/