Р Е Ш Е Н И Е
№………./........ 05.2019г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание на деветнадесети
февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при секретар Мария Манолова,
като разгледа докладваното от съдията Томова
въззивно търговско дело № 2 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба вх. №78734/28.11.2018г.
по описа на ВРС, на М.Р.Т.,***,
подадена чрез назначения му по делото особен представител адвокат С.Д., срещу
решение №4632/16.11.2018г. Варненски районен съд, 46-ти състав, постановено по
гр. дело №17396/2017г. по описа на ВРС.
С обжалваното жалбоподателят –
ответник в първоинстанционното производство е осъден да заплати на ищеца Гаранционен Фонд,
гр. София, сумата 16 523,74 лева, представляваща заплатено
от фонда обезщетение по щета №210162/16.07.2012г. за вреди, настъпили в
резултат на причинено от ответника ПТП от 14.12.2008г., съобразно влязло в сила
решение по гр.д. №1143/2010г. по описа на Варненски окръжен съд, ведно със
законната лихва от датата на искова молба - 15.11.2017г. до окончателното
изплащане на задълженията, както и сумата 1
410,95 лева, представляваща сторени разноски за производството по
делото.
По допустимостта на въззивното
производство и предварителните въпроси по чл.267 от ГПК съдът се е произнесъл с
определение №321/24.01.2019г.
В насроченото пред въззивния съд
открито съдебно заседание въззивникът М.Т., чрез адвокат С. К. – надлежно
преупълномощена от назначения по делото особен представител адвокат С.Д.,
заявява, че поддържа подадената въззивна жалба и изложените в нея оплаквания и
искания.
Въззиваемата страна Гаранционен Фонд,
гр. София, не е взела участие в съдебното заседание. В депозирана
преди заседанието молба от пълномощника на страната адвокат Л.В. се поддържа
становище за неоснователност на въззивната жалба и се иска същата да бъде
оставена без уважение.
За
да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното
от фактическа страна:
Съдът е сезиран със спор, заявен за
съдебно разрешаване от Гаранционен Фонд, гр. София, основан на
суброгационното му право да му бъде възстановено от прекия причинител -
ответника М.Р.Т., ЕГН **********,*** изплатеното обезщетение на
пострадало лице в
размер на 16 523,74 лева, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата
на предявяване на иска до датата на окончателното й плащане.
Всички релевантни факти и
обстоятелства относно основанията за ангажиране отговорността на деликвента и
за плащане от страна на Гаранционния фонд на дължимото обезщетение на
пострадалото лице са правилно установени от първоинстанционния съд. По
отношение на същите не е налице и спор между страните.
Надлежно е установено, че с одобрено
от наказателния съд и влязло в сила споразумение от 04.03.2009г. по НОХД № 1061/2009 на Варненски районен съд М.Р.Т. е бил
признат за виновен в извършването на престъпление
по чл.343, ал.3, предл.1-во, б. “а” от НК, за това, че на 14.12.2008г. в гр. Варна, при управление на МПС - л.а. „***” с ДК № ***, нарушил
правилата за движение на ЗДвП - чл.20, ал.2 от ЗДвП, в резултат на което
по непредпазливост причинил на пострадалата В.Г.Н.две
средни телесни повреди, за което му е било наложено съответно наказание.
С оглед и разпоредбата на чл.300 от ГПК, във вр. с чл.383, ал.1 от НПК,
това споразумение има доказателствено значение за вината, деянието на
извършителя – ответника М.Т., и неговата противоправност.
С влязло в законна сила на
11.11.2011г. решение по гр.д. №1143/2010г. на Варненски окръжен съд деликвентът М.Т. бил осъден да
заплати на пострадалата В.Н.обезщетения за причинените й в резултат на това
пътно транспортно произшествие вреди – неимуществени
и имуществени, в размери съответно 15 000 лева и 6 523,74 лева, ведно със
следващата се законна лихва, считано от датата на увреждането
- 14.12.2008г., до окончателното им плащане.
На 16.07.2012г. пострадалото лице се
обърнало към Гаранционния фонд с искане да му бъде заплатено обезщетение за
претърпените вреди, тъй като за автомобила, с който е било причинено
увреждането, не е била сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност”
на автомобилистите.
От страна на Гаранционния фонд било
определено обезщетение в общ размер на 16 523,74 лева, в т.ч. 10 000 лева
за обезщетяване на неимуществените вреди и 6 523,74 лева за обезщетяване на имуществените
такива, изплатено на пострадалата Нанева с преводно нареждане от 26.11.2012г.
Обосновано при тези фактически
констатации следва да се приеме, че ищецът Гаранционен фонд е изплатил
обезщетение при наличието на предпоставките на чл.288, ал.1, т.2, б.”а” от КЗ
(отм.), с оглед на което и на основание чл.288, ал.12 от КЗ (отм.)
същият е встъпил в правата на увреденото лице до размера на платеното
обезщетение и разходите по неговото определяне и изплащане.
Възражението на ответника,
че претендираното от ищеца вземане е погасено по давност, която тече от откриване на дееца съгласно
правилото на чл.114, ал.3 ЗЗД, е неоснователно. Фактическия
състав на суброгацията в случаите на деликт е различен от фактическия състав на
самата деликтна отговорност. Правата и задълженията на застрахователя/Гаранционния
фонд произтичат от договор или по силата на закона и предпоставят деликтната
отговорност. Изплащането на застрахователното обезщетение е наслагващ се
елемент към деликта (деяние, вреда, причинно следствена зависимост). Самото
обезщетително право по застрахователното събитие е пряко към застрахователя,
който не е страна нито по деликтното правоотношение, нито в процеса, воден по
предявения от пострадалия деликтен иск по чл.45 от ЗЗД. Следователно, от гледна
точка на института на давността липсва идентичност между регресния иск на
застрахователя към деликвента и деликтния иск на пострадалия. Плащането на
застрахователното обезщетение и установяването на правото на деликтно
обезщетение със силата на пресъдено нещо имат различен начален момент. Давността
по застрахователното обезщетение следва да се отграничи от давността на
същинския деликтен иск, който е обвързан с непозволеното увреждане. Регресния
иск на платилия обезщетението застраховател, доколкото същия се основава на
уваженото право на увреденото лице да получи обезщетение за причинените му
вреди, е разраничим по съдържание, обхват, фактически състав, активна и пасивна
страна. Ето защо предявяването на регресния иск, който се основава на
изплатеното застрахователно обезщетение, не може да бъде обвързан от давността
по деликтната отговорност. Обезпечителната отговорност на Гаранционния фонд да
плати обезщетение в случаите, когато виновният водач няма сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, подобно на отговорността
на застрахователя при тази задължителна застраховка, е функционално обусловена
от отговорността на деликвента – непосредствения причинител на имуществените и
неимуществените вреди на третите лица. Ето защо казаното е напълно важимо и за
случаи. И тъй като в случая определеното от Гаранционния фонд обезщетение е
изплатено на пострадалата В. Нанева с преводно нареждане от 26.11.2012г. (л.40р
л.79 от делото), исковата молба е постъпила в съда на 15.11.2017г. (изпратена
на 14.11.2017г. по пощата), то обосновано следва да се приеме, че претенцията е
предявена в рамките на петгодишния давностен срок, началния момент на който е
момента на плащането (в който смисъл е правната доктрина и задължителната
съдебна практика, напр. решение № 131/07.01.2011год. по т.д. № 806/2010год.,
І-во т.о. и др.).
По отношение на правния интерес от
водене на регресния иск, въз основа на посочените вече различия във фактическия
състав, обхвата и неговото съдържание, пасивната и активната легитимация,
следва да се отбележи, че същия не е преклудиран от факта на издадения в полза
на увреденото лице срещу деликвента изпълнителен лист. Плащането на обезщетение
и удовлетворяването на упражненото право на увреденото лице определят регресния
иск като самостоятелна форма на защита на правата на платилия по увреждащото
събитие поради липса на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
Гаранционен фонд. Или с други думи правото на регресен иск не се идентифицира
със суброгационните права. В този ред правото на суброгация в изпълнителния
лист, издаден в полза на увреденото лице - бенифициент на застрахователното
обезщетение, следва да се разглежда като правна възможност. С цел прецизност на
изложението трябва да се отбележи, че преценката за правния интерес от водене
на исковия процес всякога е индивидуална, тъй като Гаранционния фонд, въпреки
признатото му суброгационно право, не е сред лицата, на които е
противопоставима силата на пресъдено нещо, посочена в чл.226-228 и чл.298 от ГПК. В процесния случай ответникът -
деликвент е представил отговор по иска, с който е въвел спор по плащането на
обезщетението, отричайки на тази основа регресните права на ищеца – факти,
които свидетелстват за валидния правен интерес от водене на исковия процес.
Съвсем отделен е въпроса за
възможността Гаранционния фонд, изпълнил деликтното задължение на водача на
МПС, виновно причинил непозволеното увреждане и отговарящ на основание чл.45 и
сл. от ЗЗД, сам да образува изпълнителен процес при положение, че плащането на
сумите по изпълнителния лист е частично и увреденото лице – титуляр на
вземанията по този изпълнителен лист не е образувал изпълнително производство
за тяхното принудително събиране, поради което и изпълнението на разпоредбата
на чл.288, ал.12, изр.посл. от КЗ (отм.) фондът да бъде удовлетворен след
събиране на неплатената разлика в полза на увреденото лице е невъзможно.
По
изложените съображения съставът на въззивния съд приема, че предявеният главен иск е
основателен и доказан в размера на платеното от ищеца обезщетение в общ размер
на 16 523,74 лева. За основателна съдът приема и
акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху претендираната главница, тъй като ищецът е суброгирал се
в правата на пострадалия срещу прекия причинител на вредата, поради което и
ответникът – деликвент се счита в забава и без покана (чл.84, ал.3 ЗЗД). Ето
защо предявените искове следва да бъдат уважени.
Като е изложил сходни правни
съображения и е достигнал до същия краен извод районният съд е постановил
законосъобразен и правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Въз основа на изложените мотиви и на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№4632/16.11.2018г. Варненски районен съд, 46-ти състав, постановено по гр. дело
№17396/2017г. по описа на ВРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.