Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 10585 по описа за
2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 16.07.2020г., постановено по гр. дело № 61356/2019
год. по описа на СРС, ГО, 140 състав, са отхвърлени обективно кумулативно и
пасивно субективно съединени искове, предявени от М. М. А., както следва: искове
с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДискр., предявени срещу ** Н.Г.“Проф.
К.Г.”, гр. София, за установяване на нарушение на ЗЗДискр., изразяващо се в
дискриминационно отношение, осъществено от страна на работодателя й, при
извършено уволнение на ответницата от ** Н.Г.“Проф. К.Г.” чрез привидно
позовававе на разпоредбите на КТ, но с прилагане на по-неблагоприятно третиране
на ответницата в сравнение с останалите, които работят на същата длъжност и са
придобили и упражнили правото си на пенсия, както и с назначаването на лице на
нейната длъжност, придобило и упражнило правото си на пенсия, както и за
осъждане на ответника да заплати сума в размер на 2 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди за проявено спрямо ищцата неравноправно
третиране при прекратяване на трудовото й правоотношение с училището и искове с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДискр., предявени срещу В.Г.К.,
за установяване на нарушение на ЗЗДискрм., изразяващо се в дискриминационното
отношение, осъществено от страна на ответника, в качеството на директор на ** Н.Г.“Проф.
К.Г.”, изразяващо се в бездействие от страна на директора на гимназията във
връзка с подадени от ищцата жалби, както и за осъждането на ответника да
заплати сума в размер на 1 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди за проявено спрямо ищцата неравноправно третиране при
упражняване на трудовите й задължения в ** Н.Г.“Проф. К.Г.”, изразяващо се
бездействие от страна на директора във връзка с подадени от ищцата жалби.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата М. М. А., в която се поддържат оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на
процесуалния закон, довели до необоснованост на формираните изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно твърди, че СРС не се е произнесъл по
всички наведени от ищцата факти, като е обсъдил единствено показанията на
разпитаните по делото свидетели и то превратно и необективно. Установено било
по безспорен начин, че ищцата е сигнализирала ръководството на училището за
съществувалите проблеми, но не е получила отговор, както и че отношението на
ръководството спрямо нея било негативно. Било установено също, че ищцата била
натоварвана със значителен допълнителен обем работа по време на извършван в
училището ремонт, каквато останалите хигиенистки не са извършвали. В ответното
училище били назначавани пенсионери на заеманата от ищцата длъжност.
Установявало се също и влошеното здравословно състояние на жалбоподателката в
резултат на упражнявания върху нея тормоз на работното място. Посочено е още,
че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението на ищцата, че
представената схема по делото в едната си част представлява оригинал /цветна
схема/, а в другата си част, касаеща подписите – черно-бяло копие. Поддържа
твърдението си, че представената по делото схема е променена след 28.05.2018г.
и на същата били “монтирани” подписите и датата от първоначалната схема. В
жалбата са наведени съображения, че проявените дискриминационни отношения са
провокирани от факта, че ищцата е дръзнала да търси правата си, когато е
считала, че са нарушени. Счита, че самият факт на необръщане на внимание на
нито една от подадените от нея жалби представлява акт на дискриминация и засяга
нейното лично положение. Прекратяването на трудовото й правоотношение било
извършено с цел да се освободи ищцата от заеманата от нея длъжност, тъй като тя
търсела правата си по установения ред. Предвид изложеното е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове и срещу двамата ответника да се уважат в цялост.
Въззиваемата ** Н.Г.“Проф. К.Г.” оспорва подадената
въззивна жалба по подробно изложени съображения за нейната неоснователност.
Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, постановено в съответствие
с разпределената доказателствена тежест и въз основа на събраните по делото
доказателства. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на
обжалвания акт.
Въззиваемата В.Г.К. оспорва въззивната жалба.
Поддържа, че изводите на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на
събраните по делото доказателства. Счита, че ищцата не е ангажирала безспорни
доказателства, установяващи твърдяната от нея дискриминация. Ето защо е
направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
По отношение на предявените срещу В.Г.К. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от Закона
за защита от дискриминация /ЗЗДискр./:
Ищцата М. М. А. е предявила срещу В.Г.К. искове с
правно основание чл. 71, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗДискр. за установяване на нарушение
на ЗЗДискрм., изразяващо се в дискриминационно отношение, осъществено от страна
на ответника, в качеството на директор на ** Н.Г.“Проф. К.Г.”, изразяващо се в
бездействие от страна на директора на гимназията във връзка с подадени от
ищцата жалби, както и за осъждането на ответника да заплати сума в размер на 1
000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за проявено спрямо
ищцата неравноправно третиране при упражняване на трудовите й задължения в ** Н.Г.“Проф.
К.Г.”, изразяващо се бездействие от страна на директора на гимназията във
връзка с подадени от ищцата жалби. В исковата молба се твърди, че на 16.03.2018г.
медицинската сестра в ** Н.Г.“Проф. К. Г.”, гр. София – С.Й.проявила срещу
ищцата недопустимо поведение, като пред множество лица – ученици, другата
медицинска сестра и преподаватели, заявила, че М.А. е “циганка”. Относно този
случай ищцата подала до директора на училището В.К. жалба с вх. №
725/19.05.2018г., по която обаче не бил получен отговор, нито били предприети
мерки във връзка с изложеното в жалбата. Сочи се още, че от този момент отношението
на ръководството на училището спрямо ищцата се променило, започнали да й
възлагат допълнителни задължения, а на останалите хигиенистки били възлагани
по-леки задачи. Дори била направена промяна в схемата на разпределение на
районите за чистене в двора на училището, като на ищцата бил определен твърде
тежък район. По тези съображения тя подала заявление с вх. № 103/28.05.2018г.
до директора на училището, с което поискала копие на схемата, каквото обаче
било отказано. На други нейни колежки обаче такова копие било предоставено.
Ищцата подала жалба до директора с вх. № 1239/02.07.2018г., в която се съдържат
твърдения за възлагани на М.А. допълнителни задачи по време на ремонта в
сградата. В исковата молба се твърди
още, че след като ищцата получила копие от схема на районите установила, че
същата била преправена, за което сигнализирана ответницата В.К. с жалба с вх. №
01/18.09.2018г. Заявени са твърдения, че след като М.А. започнала да си търси
правата във връзка с обидното поведение на медицинската сестра С.Й.ищцата била
подложена на неописуем тормоз по повод изпълнение на трудовите й задължения –
възлагала й се работа в значително по-голям обем в сравнение с възложената
работа на другите чистачки, останалите хигиенистки заключвали самоцелно вратите
на тоалетните, които те чистели, за да се налага учениците да посещанат
тоалетни на първия и на четвъртия етаж, които се чистели от М.А.. Освен това се
твърди, че когато искала материали за почистване, служителката, която била
натоварена с тази задача, отказвала да предостави такива материали на ищцата,
което пречело на качественото изпълнение на нейните задължения. По тези
съображения счита, че спрямо нея е осъществена дискриминация по признак “лично
положение” от страна на директорката на училището и се иска ангажиране на
нейната отговорност в качеството й на работодател на ищцата. Поддържа още, че спрямо
нея е упражняван тормоз на работното място чрез допускане друг служител да й
нанася обиди и да я поставя в унизително положение, като накърнява
достойноството й, съответно - невземане на отношение по този въпрос; чрез
допускане да бъде третирана неравно спрямо останалите хигиенистки в сходни
ситуации чрез възлагане на задължения в по-голям обем и по-трудни за изпълнение
и лишаване от необходими материали за изпълнение на задълженията й и невземане
на отношение във връзка с това; чрез неотговаряне на подаваните от ищцата
сигнали и жалби и невземане на мерки за преустановяване на нарушенията. Конкретните
актове на дискриминация според твърденията в исковата молба, извършени от
ответницата В.К. се изразяват в следното: 1/. бездействие, осъществено чрез
невземане на отношение по изложените в жалбата на М.А. от 19.05.2018г.
твърдения, непроучване на изложените в жалбата обстоятелства, неотговаряне на
жалбата и непредприемане на съответни мерки за преустановяване на нарушенията;
2/. бездействие, осъществено чрез
невземане на отношение по изложените в заявлението на М.А. от 28.05.2018г.
твърдения, непроучване на изложените в заявлението обстоятелства, неотговаряне на
същото и непредприемане на съответни мерки за преустановяване на нарушенията;
3/. бездействие, осъществено чрез невземане на отношение по изложените в
жалбата на М.А. от 02.07.2018г. твърдения, непроучване на изложените в жалбата
обстоятелства, неотговаряне на жалбата и непредприемане на съответни мерки за
преустановяване на нарушенията; 4/. бездействие, осъществено чрез невземане на
отношение по изложените в жалбата на М.А. от 18.09.2018г. твърдения,
непроучване на изложените в жалбата обстоятелства, неотговаряне на жалбата и
непредприемане на съответни мерки за преустановяване на нарушенията.
Въз основа на така изложените в исковата молба
фактически твърдения и отправения към съда петитум, се налага извод, че
исковата молба е нередовна. В обстоятелствената част на същата се обосновава
правен интерес от насочване на исковете срещу бившия работодател на ищцата – **
Немска гимназия, а не срещу законния представител на училището – директорът В.К..
Ищцата подробно излага факти, които представляват твърдения за осъществен
спрямо нея на работното място тормоз по смисъла на § 1 от ДР на ЗЗДискр.,
основан на признак “лично положение”, за който ответницата В.К. е била
уведомена в качеството й на директор на училището, но същата не е изпълнила
вменените й в това качество действия по извършване на проверка и за
предприемане на мерки за прекратяване на тормоза. Независимо от изложеното като
ответник по предявените претенции е привлечена В.К., по отношение на която не
се твърди да е извършвала дискриминационни актове в лично качество. Всички
правопораждащи факти сочат, че процесуално легитимиран ответник в
производството е работодателят на ищцата, а не законният представител на
училището. В случая исковата претенция е насочена срещу лице, различно от
сочената страна по материалното правоотношение. По правило адресати на правилата, които осигуряват правото на равно
третиране по ЗЗДискр. са както физически лица /чл. 8, чл. 12 и сл., чл. 30 и сл./, така
и юридически лица или неперсонифицирани организации - държавни и обществени
органи и органи на местно самоуправление, работодател - юридическо лице, синдикални
и съсловни организации и др. Юридическите лица действат чрез своите
представители и включените в тяхната структура за изпълнение на присъщите им
функции или цели физически лица. Като пряк нарушител може да се яви само
физическо лице, тъй като само у такова лице може да се търси виновно поведение.
Съгласно чл. 18 и чл. 19 ЗЗДискр. работодателят
е длъжен да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на
дискриминация на работното място и при неизпълнение, носи отговорност по този
закон за актове на дискриминация, извършени на работното място от негов
работник или служител. А според изричния текст на нормата на чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр., за обезщетяване на вредите пострадалият
може да се обърне както към прекия причинител /физическото лице/, така и срещу
възложилият изпълнението на работата, при или по повод на която е осъществено
дискриминационното поведение. В случая
както бе посочено ищцата непротиворечиво е твърдяла бездействие на законния
представител на своя работодател, а не действия или бездействия на В.К.,
извършени от нея в лично качество.
Първоинстанционният
съд не е изпълнил правомощията си по чл. 129 от ГПК за проверка на исковата
молба за редовност, а е постановил решение при наличие на противоречие между
обстоятелствената част и петитума на същата, изразяваща се в несъответствие
между процесуално легитимирания според твърденията на ищеца ответник и
конституирания такъв.
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна
процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът
следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете са
предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани
в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за
конституиране на надлежен ответник, а при неизпълнение на указанието
производството следва да бъде прекратено - ТР №1 от 30.03.2012г. по т.д.
№1/2010г. на ОСГК на ВКС. Когато нередовността на исковата молба поради
противоречие между обстоятелствената част и петитума не е била отстранена, а
делото е било разгледано и е постановено решение спрямо лице, което няма
качеството на надлежна страна, постановеното решение е недопустимо. Такова
решение изобщо не може да обвърже с последиците си лицето, което би имало
качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Това лице
следва да се конституира и процесът срещу него следва да започне отначало пред
първата инстанция. Съгласно задължителните разяснения в т. 5 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013г. по тълкувателно дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ако
този порок се констатира от въззивния съд, той следва да обезсили
първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания
за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово
участие.
По изложените съображения се налага извод, че
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта, в която са
разгледани предявените срещу В.Г.К. искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от
ЗЗДискр., а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС,
който следва да изпълни правомощията си по чл. 129 от ГПК и да даде указания на
ищеца да отстрани противоречието между обстоятелствената част и петитума на
исковата молба по отношение на посочените по-горе факти и ответник. След
изпълнение на указанията и конституиране на надлежния ответник,
първоинстанционният съд следва да предприеме действия по чл. 131 от ГПК и
разглеждане на делото в открито съдебно заседание с участието на процесуално
легитимирания ответник - ** Н.Г.“Проф. К. Г.”, гр. София.
По отношение на първоинстанционното решение, с което
са отхвърлени предявените срещу ** Н.Г.“Проф. К.Г.” искове с правно основание
чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДискр.:
Ищцата твърди, че извършеното от работодателя й
уволнение чрез привидно позоваване на разпоредби на КТ, но с прилагане на
по-неблагоприятно третириране спрямо нея в сравнение с останалите работещи на
същата длъжност пенсионери и с назначаването отново на пенсионер на
освободената от нея длъжност, представлява акт на дискриминация, основан на
признак “лично положение”. Конкретно поддържа, че неравното третиране е
резултат от подаването на жалби срещу медицинската сестра в училището за отправени
обидни квалификации, засегнали честта и достойнството на М.А. и срещу други
служители на училището /подробно посочени в исковата молба/, т.е. твърди се, че
ищцата е предприела действия по защита от дискриминация с подаване на процесната
жалба от 19.05.2018г. и всички следващи жалби, в резултат на което е била
по-неблагоприятно третирана от други лица в идентична хипотеза. Счита, че
именно поради факта, че търси справедливост по този начин, в училището са взели
решение да прекратят трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ
точно с ищцата, а не и с други служители на същата длъжност, при които са били
налице предпоставките за прекратяване на трудовия договор на същото основание.
Изложените доводи представляват твърдения за
нарушаване на изискването по чл. 21 от ЗЗДискр., съгласно който работодателят
прилага еднакви критерии при осъществяване на правото си за едностранно
прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т.
2-5, 10 и 11 и чл. 329 от КТ или служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т.
2, 3 и 5 от ЗДС без оглед
на признаците по чл. 4, ал. 1.
В разглеждания случай по делото е установено, че между
страните е съществувало трудово правоотношение, което е било прекратено със
Заповед № 1222/05.09.2019г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, а именно
– поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не е
спорно обстоятелството, че в ответното училище продължават да работят лица на
същата длъжност „чистач/хигиенист“ с придобито право на пенсия.
В тежест на ответника
работодател е да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен, но
едва след като ищецът докаже факти, от които може да се направи предположение,
че е била налице дискриминация; с разместената тежест на доказване по чл. 9 ЗЗДискр. дискриминираното лице се освобождава от
тежестта на доказване, когато установи факти за наличие на предполагаема
дискриминация - факти, даващи основание за формиране на предположение за
извършена дискриминация, след което ответникът следва да установи, че няма
нарушение на правото на равно третиране.
ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриманация,
основана на признаците по чл. 4, ал. 1. Според чл. 4, ал. 2 пряка
дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези
признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго
лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка
дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в
по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед
законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От
значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ
недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните
от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания -
така решение № 231/31.03.2010г.
по гр.д. № 204/2009г. на ВКС, решение № 428/13.05.2010г.
по гр.д. № 1207/2009г. на ВКС, IV ГО, решение № 153/14.06.2010г. по гр.д. № 6/2009г. на ВКС, III ГО и др. На санкциониране подлежи всяко поставяне в
неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен
договор, по който Република България е страна. При извършването на преценка за
съществуването на по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците
по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. съдът следва да прецени дали е налице
съществено различие, в сравнение с начина, по който се третира едно лице, в
сравнение с останалите лица, при сравними сходни обстоятелства.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. се забранява императивно всяка пряка или непряка
дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност,
човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения,
политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст,
сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви
други признаци, установени в закон или в международен договор, по който
Република България е страна. Законът цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в
неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от
закона. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се
изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно
положение от други при сравними сходни белези, като неравното третиране според
нормата на § 1, т. 7 жт ДР на ЗЗДискр. е
всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или
законни интереси.
За да е налице проява на дискриминация, е
необходимо да са осъществени всички елементи на посочените разпоредби,
съответно за да е осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство
следва да е установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка
причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за
него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр., в случая – се твърди нарушаване на защитен
признак "лично
положение". Следователно на първо място, следва да бъде установен защитен
признак за лицето, причинна връзка между спорното третиране и съответния
защитен признак, като е достатъчно да се установи, че този признак съставлява
основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране. В случая ищцата
твърди, че актовете на дискриминация са извършени на защитен признак “лично
положение” За разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия,
увреждане, възраст, семейно положение, които са присъщи на човешкия индивид,
защитеният признак "лично
положение" няма еднозначно прието обективно съдържание. Затова в съдебната
практика е прието, че се налага
установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен,
същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво и който
отчита всестранния обхват на закона и абсолютната забрана за пряка
дискриминация. Характеризиращият личността белег
следва да има траен, постоянен, изграждащ личността като такава характер, а не
да е свързан с моментно състояние
или отношение към някого или нещо.
В случая обаче от жалбоподателката не е посочен какъвто и да
е значим, иманентно присъщ й белег, сравним по значение с останалите защитени
признаци, които обективно характеризират една личност като такава, за да се
приеме, че изпълват съдържанието на защитения признак “лично положение” за да се изследва и приеме осъществяване на дискриминационни действия
именно по този белег, съответно признак.
Според
настоящия съдебен състав ищцата не е посочила факти за белези, свързани с личното й положение, които да са
довели до твърдяното дискриминационно поведение, свързано според нея с
осъществяване на правото й на труд. Нито един белег на личността на М.А. не е
посочен, за да бъде установено съдържанието на признака "лично положение",
съответно наличието на причинна връзка между твърдяното дискриминационно
поведение и защитения признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДиск. Изложените твърдения
за подаване на жалби с оглед защита на правата и законните интереси на ищцата
не представляват белег, относим към защитения признак “лично положение”. При липсата на посочен и установен конкретен,
присъщ, иманентен белег на личността на жалбоподателката, който да я отличава от
останалите хигиенистки в сходно положение по повод твърдяното поведение, който
да изпълва съдържанието на признака "лично положение" не може да се
установи неравно третиране. В този смисъл, при липсата на установено
неблагоприятно третиране на основата на защитен признак и пряка причинно-следствена
връзка между третирането/тормоза и признака, следва да се приеме, че е налице
липса на дискриминация под твърдяната форма.
Правото на
защита от дискриминация предвижда, че
лицата, които са в сходно положение, следва да бъдат третирани по еднакъв
начин, а не да са обект на по-неблагоприятно третиране единствено поради факта,
че притежават определена характеристика, която е предмет на защита. Такова
по-неблагоприятно третиране се нарича "пряка" дискриминация,
съобразно чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. В закона е
предвидено още, че лицата, които са в различно положение, следва да бъдат
третирани по различен начин, доколкото това е необходимо, за да могат тези лица
да се възползват от определени възможности равнопоставено с другите. Еднаквото
третиране на лица или групи лица в различно положение, което довежда до
различни резултати и поставянето им в по-неблагоприятно положение се нарича
"непряка" дискриминация.
Първият елемент от фактическия състав на пряката
дискриминация е установяване наличието на данни за неблагоприятно третиране.
Наличието на неблагоприятно третиране е от значение за установяване на случай
на дискриминация, когато третирането е неблагоприятно в сравнение с третирането
на лице в сходно положение. Необходимо е да се приведе "случай за
сравнение", т.е. лице, намиращо се в сходни обстоятелства, като основната
разлика между двете лица е "признака, предмет на защита". Следва да
се установи и причинна връзка между по-неблагоприятното третиране и признакът,
предмет на защита.
Дори и да се приеме, че упражняването на правото на жалби представлява
белег на защитения признак “лично положение”, то изводите на съда за
неоснователност на предявения иск няма да се променят. И това е така, тъй като не са ангажирани никакви доказателства, които да
установят, че ответникът е прекратил трудовото правоотношение с ищеца, поради
наличието на притежавана от него характеристика, по смисъла на чл. 4, ал. 1
от ЗЗДискр. Не се установява от действията на ответника, мотив, различен от обективните
предпоставки, предвидени в нормата на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, за които ищецът твърди, че са налични и при
лицето заело длъжността впоследствие. Наличието на конфликт между ищцата и
други служители в училището, което е установено от събраните по делото гласни
доказателствени средства, както и обстоятелството, че М.А. е сигнализирала
директора на училището за поведение на служители, които според нейните
твърдения представляват тормоз на работното място, не обосновава извод за
причинно-следствена връзка между тези обстоятелства и прекратяването на трудовото
правоотношение между страните на посоченото в уволнителната заповед безвиновно
основание. Не е установена твърдяната от ищцата причина за различно третиране
на лица в сходно положение, която да е от посочените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Ищцата обосновава дискриминацията с наличието на други служители
на същата длъжност с придобито право на пенсия за стаж и възраст, но само по
себе си това обстоятелство не установява дискриминация в случай, когато работодателят упражнява
дискреционна власт кой служител да уволни.
Не е налице
хипотеза и на непряка дискриминация.
По смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр., това е
поставяне на лице на основата на признаците по, ал. 1 от закона в
по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или
практика е обективно оправдан/а, с оглед на законова цел и средствата за
постигане на целта са подходящи и необходими. Първото подлежащо на оценка
изискване е наличието на наглед неутрално правило, критерий или практика - да е
налице някакво изискване, което се прилага към всички. Съгласно второто
подлежащо на оценка изискване наглед неутралното правило, критерий или практика
трябва да поставят "групата, ползваща се със защита" в особено неблагоприятно
положение. При непряката дискриминация трябва
да се докаже, че в резултат на определено решение дадена група е поставена в
неблагоприятно положение, като се направи съпоставка с група за сравнение. За
да докаже ищецът наличие на непряка дискриминация, той трябва да приведе
доказателства, че лица, които имат обща характеристика, предмет на защита,
търпят като група разграничаващи последици или въздействие, в сравнение с
лицата, които не притежават тази характеристика. Нормата на чл. 328, ал.
1, т. 10 от КТ не е насочена към всички работещи, а прилагането й спрямо лица упражнили право
на пенсия не води до различен единствено за тях резултат. Тя не е неутрална
норма, а визира конкретна група субекти, отличаващи се по дадения признак.
С оглед изложеното предявеният иск по чл. 71, ал.
1, т. 1 от ЗЗДискр. е неоснователен, а това предпоставя неоснователност и на
предявения обусловен от него иск по
чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр.
Като е достигнал до същите изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение в посочената част, поради
което същото следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане
в полза на въззиваемата страна ** Н.Г.“Проф.
К.Г.”, гр. София, следва да се присъдят сторените във въззивното производство
съдебни разноски. В тази връзка и след като взе предвид своевременно
направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема
следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 12.04.2021г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 600 лева с
ДДС, която сума е била заплатена по банков път. В случая са предявени един
оценяем и един неоценям иск, като този по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. е с
цена от 2 000 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 1 000 до 5 000 лв. – минималното възнаграждение е 300 лв. + 7 % за горницата над 1 000 лв., или в
случай същото възлиза на сумата от 370 лева без ДДС. Минималният размер на
адвокатското възнаграждение по предявения неоценяем иск по чл. 71, ал. 1, т. 1
от ЗЗДискр. е 600 лева – чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение. При това положение се
налага ивод, че уговореният адвокатски хонорар от 600 лева с ДДС не е
прекомерен. Ето защо в полза на въззиваемата страна ** Н.Г.следва да се
присъдят разноски за въззивното производство в претендирания размер от 600 лева
с ДДС.
По претендираните разноски в настоящото производство в
частта по отношение на обезсилената част от първоинстанционното решение следва
да се произнесе СРС при новото разглеждане на делото.
Първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и в частта, в
която ищцата е осъдена да заплати на В.К. направените по делото разноски,
доколкото решението в частта по предявените срещу нея искове подлежи на
обезсилване. По отношение на тези разноски следва да се произнесе СРС при
новото разглеждането на делото.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 151577 от 16.07.2020г.,
постановено по гр.д. № 61356/2019г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, в следните
части: в частта, с която са
отхвърлени предявените от М. М. А. срещу В.Г.К. искове с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДискр. за установяване
на нарушение на ЗЗДискрм., изразяващо се в дискриминационното отношение,
осъществено от страна на ответника, в качеството на директор на ** Н.Г.“Проф. К.Г.”,
изразяващо се в бездействие от страна на директора на гимназията във връзка с
подадени от ищцата жалба с вх. № 725/19.05.2018г., заявление с вх. №
1103/28.05.2018г., жалба с вх. № 1239/02.07.2018г. и жалба с вх. № 01/18.09.2018г.,
както и за осъждането на ответника да заплати сума в размер на 1 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди за проявено спрямо ищцата
неравноправно третиране при упражняване на трудовите й задължения в ** Н.Г.“Проф.
К.Г.”, изразяващо се бездействие от страна на директора във връзка с подадени
от ищцата жалба с вх. № 725/19.05.2018г., заявление с вх. № 1103/28.05.2018г.,
жалба с вх. № 1239/02.07.2018г. и жалба с вх. № 01/18.09.2018г., както и в частта, в която М. М. А. е осъдена
да заплати на В.Г.К. съдебни разноски в размер на 500 лева.
ВРЪЩА делото в посочената част на СРС за ново
разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд и за изпълнение на
правомощията му по чл. 129 от ГПК съобразно дадените указания.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 151577 от 16.07.2020г.,
постановено по гр.д. № 61356/2019г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, в
останалата му част.
ОСЪЖДА М. М. А., ЕГН **********,*** да заплати
на ** Н.Г.“Проф. К.Г.”, гр. София, ул. “******на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 600 /шестстотин/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.