Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                гр.Ямбол........24.06........2020 г.

 

                               В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

 

  Ямболският окръжен съд, гражданска колегия, в публично заседание

  На..............................девети...юни…………….........................................

  През две хиляди и двадесета година,..........в състав:

                                                         Председател: Красимира Тагарева

                                                                Членове: Николай Иванов

                                                                                Галина Вълчанова

 

  като разгледа докладваното от съдия Г.Вълчанова...възз.гр.д.№ 90

по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” гр.София, представлявана от изпълнителния директор В. С. чрез юриск. М. А.-Ч. против Решение № 694/15.10.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№ 460/2019 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от въззивника против В.С.Д. иск да бъде установено, че същият му дължи 1591.65 лв., представляващи обезщетение по договор за наем, сключен между страните по реда на Наредба № Н-22/16.07.2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на Министерството на отбраната и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне.

Въззивникът сочи, че решението на ЯРС е неправилно и необосновано. Твърди, че неправилно съдът е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил спорния факт по делото, че след датата на прекратяване на договора за наем ответникът е продължил да ползва имота. Според въззивника това е ирелевантен за спора факт, тъй като в договора за наем е предвиден специален ред за предаване на владението на имота, което се удостоверява с приемо-предавателен протокол. Въззивникът счита, че в тежест на наемателя-ответник е да докаже с писмени доказателства - приемо-предавателен протокол, че е предал имота. Такъв документ не е подписан от страните поради виновното и недобросъвестно поведение на ответника. Твърди се още, че дори и той да не е ползвал имота, е могъл да го ползва и затова дължи обезщетение, щом не е предал държането. Агенцията е била лишена от правомощието си да предостави имота си на друго лице и така да получи приходи от него. Затова е уредено в договора за наем и Наредба № Н-22/16.07.2010 г. обезщетение. В разпоредбата на чл. 21, ал. 3 от последната е определена санкцията за лица, неосвободили имотите, след изтичане на срока на договора за наем, като е използвана думата „неосвободили", а не „използвали.

Като довод в полза на твърденията си, въззивникът е посочил, че съдът не е уважил искането на ответната страна за допускане до разпит на свидетел за доказване на периода, в който ответникът е ползвал процесното жилище с мотив, че това доказателството е неотносимо към спора. В жалбата се иска, ако съдът счете, че ползването на процесния имот след прекратяването на договора за наем, въпреки непредаването на владението му по предвидения в договора за наем ред, е факт, който се нуждае от доказване, да има предвид обстоятелствата, които доказват това ползване. Да вземе предвид направена по делото служебна справка още в заповедното производство, че ответникът е с регистриран постоянен и настоящ адрес *** от 2001 г. до 20.07.2018 г., което само по себе си е форма на ползване на процесния имот. Също така да кредитира Протокола за фактическото изземване на имота на основание Заповед № ЗС-175 от 20.07.2017 г. на Министъра на отбраната, което изземване се е състояло на 18.10.2017 г. Според документа в процесния имот е имало вещи от първа необходимост - 1 бр. ел. котлон, перде, якета, аспиратор, уред за готвене, библиотечка със стъклена витрина, стъклени чаши, книги и др., които са косвено доказателство, че имотът е бил ползван. Излагат се доводи против становището на съда, че след като ответникът не е бил намерен на адреса за връчването на различни уведомления и книжа с необлагоприятен за него ефект, може да се заключи, дори по косвен път, че лицето не ползва имота. Въззивникът изтъква факта, че некоректният длъжник се крие при получаване на документи, които биха имали необлагоприятен за него ефект и биха му навредили, като е налице типична злоупотреба с право от страна на ответника. Искането на въззивника е за отмяна на обжалваната част на решението и уважаване на иска.

Въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован не изпраща представител.

Въззиваемия също редовно призован не се явява, а чрез пълномощника си заявява, че оспорва жалбата и желае решението на ЯРС да бъде оставено в сила.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Производството пред ЯРС е образувано по установителен иск на ИА „ВКВПД“ гр. София, който е заведен срещу В.С.Д. след негово възражение по издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 2862/2018 г. по описа на ЯРС. Със заповед № 2118/23.07.2018 г. съдът е разпоредил длъжникът В.С.Д. да заплати на ИА „ВКВПД“ сумата 2001.85 лв., ведно със законната лихва и разноски. В заповедта е пояснено, че вземането произтича от наем в размер 420.10 лв. и обезщетение за периода 01.09.2016 г. – 01.10.2017 г. в размер на 1591.65 лв. въз основа на договор от 04.05.2011 г. и настанителна заповед. Длъжникът В.Д. своевременно е възразил,      че не дължи сумите по чл.414 от ГПК, което е довело до завеждане на установителното производство пред ЯРС.

В това производство са събрани писмени доказателства, от които е установена фактическата обстановка от първоинстанционния съд, която се възприема по същия начин и от настоящата съдебна инстанция. Представен е договора за наем от 04.05.2011 г. за ползване под наем на недвижим имот – частна държавна собственост, включен в жилищния фонд на Министерство на отбраната в качеството на наемодател и В. С. Д., старшина в качеството на наемател относно апартамент в гр. Ямбол на ул. „Граф Игнатиев“ бл.1, вх.А, ет.1, ап.2. Срокът на договора е договорен за срока на военната служба срещу наемна цена в размер 29.30 лв. Съгласно чл.17, т.2 от договора за наем при прекратяване на договора и ползване на имота на отпаднало правно основание наемателят дължи обезщетение за ползване на имота, равняващо се на четирикратния размер на определената за съответното жилище наемна цена, т.е. в случая в размер на 117.20 лв. месечно. Страните не спорят относно тези обстоятелства и относно факта, че и след прекратяване на договора за военна служба на старшина Д., считано от 07.08.2012 г. същият продължил да ползва наетия апартамент. През 2016 г. Агенцията е започнала да търси Д., видно от писмо от 04.05.2016 г. и да го кани да освободи наетия имот, както и да предаде същия с протокол – опис и му е напомнено, че в противен случай се начислява обезщетение в размер на 117.20 лв. месечно за ползване на жилището на отпаднало основание. Тази покана е била изпратена по пощата, но не е връчена, направен е опит за връчването й чрез  РУП – Ямбол също неуспешен и на 21.07.2016 г. гл.експерт в изпълнителната агенция е съставил протокол за това, че след като Д. отново не е бил открит на адреса за връчване на поканата, същата му е била залепена на вратата и това се счита за уведомление по чл.61, ал.3 от АПК, във вр. с чл.47 от ГПК. Това обстоятелство, както и районният съд е приел, се приема за връчване на поканата за прекратяване на договора за наем и с оглед на това договорът се счита прекратен след едномесечно предизвестие и двуседмичен срок на връчването - на 05.09.2016 г. По тези съображения и вземайки предвид частично основателното възражение за изтекла давност районният съд е приел за установено, че Д. дължи сумата 380.90 лв., представляваща претендирания неплатен наем по договора за наем.

В останалата част претенцията за сумата 1591.65 лв., представляваща претендирано обезщетение за ползване на наетото жилище на отпаднало основание, е отхвърлена, тъй като според първата инстанция ищецът не е установил спорния по делото факт, че след датата на прекратяване на договора ответникът е продължил да ползва имота. Направени са изводи дори в обратна посока, а именно, че по косвен път става ясно, че ответникът не е ползвал, тъй като не е бил намиран на адреса.

Във връзка с предмета на въззивната жалба, а именно дължимостта на обезщетението за ползване на наетия имот след прекратяване на договора за наем пред районният съд са представени доказателства за това, че след извършване на уведомяване на Д. за прекратяване на договора за наем и непредаване на имота от негова страна по надлежния ред, със заповед от 20.07.2017 г. Министърът на отбраната е насрочил принудително изземване по административен ред на 18.10.2017 г. от 11.00 ч. като е назначил съответната комисия, която да извърши това. За извършеното изземване в изпълнение на тази заповед е представен съставения от комисията протокол от 18.10.2017 г., съгласно който след многократно позвъняване и почукване на входната врата без някой да отговори, вратата е била принудително отворена и е направено описание на фактическото състояние и намерените в имота движими вещи. Изброените вещи, намерени вътре представляват такива за ежедневна употреба и лични вещи на наемателя – електрически котлон, перде, аспиратор, 4 бр. якета, уред за готвене, библиотечка със стъклена витрина, чаши, книги и т.н. От извършената служебна справка за адресна регистрация на длъжника в заповедното производство е видно, че В. С. Д. от 2001 г. и към момента на извършване на справката - 20.07.2018 г. е с постоянен и настоящ адрес ***, който е адреса на наетото жилище.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира въззивната жалба за основателна.

В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество – атакуваната част от решение прецени за неправилно.

Въззивният съд счита, че установителният иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.236 ал.2 от ЗЗД неправилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. В случая договорът за наем сключен между МО и старшина Д. следва да бъде разглеждан като подчинен освен на разпоредбите на ЗЗД, уреждащи договорите за наем и на режима на Наредба № Н-22/16.07.2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилни жители, които живеят при условията на свободно договаряне. Безспорно е установено, че след прекратяване на договора за наем от м. септември 2016 г. жилището предмет на този договор не е било предадено на наемодателя от наемателя. Освобождаването на жилището не е настъпило по доброволен път с предаването му от Д., а е след принудителното му изземване, удостоверено в протокола за това от 18.10.2017 г. Неправилно районният съд е приел, че в този период предвид възраженията на Д., ищецът не е доказал жилището да е ползвано от него. Съдът счита, че ползването, респ. държането на имота след прекратяване на договора за наем не следва да бъде установявано от някакви конкретно извършени действия от страна на бившия наемател. Прекратяването на ползването би могло да бъде установено от предаването с приемо-предавателен протокол на имота или както е в случая от протокола за неговото принудително изземване. Обстоятелствата, че в жилището комисията е удостоверила наличието на лични вещи на наемателя, както и това, че същият е адресно регистриран на този имот, е по-скоро косвено доказателство, установяващо реалното ползване на имота, макар и това да не е необходимо по изложените по-горе съображения. Поради тези обстоятелства, въззивният съд счита, че ползването на имота в периода след прекратяване на договора за наем до момента на принудителното му изземване е установено по безспорен начин и поради тази причина е изпълнено условието на чл.17, т.2 от Договора за наем, който е изцяло в съответствие с чл.24, ал.3 от Наредба № Н-22/16.07.2010 г., според които е определен размера на дължимото в случай на продължило ползване на имота след прекратяване на договора обезщетение. Според разпоредбата на чл.24, ал.3 от Наредбата след изтичане на срока за предизвестие лицата неосвободили имотите заплащат обезщетение определено по реда на чл.21, ал.3 от тази наредба, което в случая е посоченото в договора за наем – четирикратния размер на месечния наем за времето на това ползване. Четирикратният размер, съгласно настоящия договор за наем е 117.20 лв. и обезщетението за претендирания период м. септември 2016 – м. октомври 2017 г. е в размер 1591.65 лв. По тези съображения съдът счита, че въззивната жалба следва да бъде уважена, като решението на районния съд следва да бъде отменено в атакуваната част и бъде постановено такова по същество като искът в тази част бъде уважен.

При този изход на делото въззиваемия следва да бъде осъден да заплати на въззивника за уважената с настоящото решение част от иска направени пред първата инстанция разноски – 113,39 лв. в заповедното производство и 157,83 лв. в установителното производство, както и платената ДТ пред въззивната инстанция в размер на 31.83 лв. - така, както е направено искането с въззивната жалба.

На основание изложеното, ЯОС

 

                                                          РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 694/15.10.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№ 460/2019 г. в частта, с която е отхвърлен искът да бъде прието за установено, че В.С.Д. дължи на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” гр.София сумата 1591.65 лв., представляващи обезщетение по договор за наем, сключен между страните по реда на Наредба № Н-22/16.07.2010 г., както и в частта, в която Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” гр.София е осъдена да заплати на В.С.Д. разноски в размер 242,92 лв., като вместо това ПОСТАНОВИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 от ГПК, че В.С.Д., ЕГН ********** *** дължи на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” гр.София, представлявана от изпълнителния директор Валери Стоянов чрез юриск. М. А.-Ч. сумата 1591.65 лв., представляващи обезщетение по договор за наем, сключен между страните по реда на Наредба № Н-22/16.07.2010 г., за която сума е издадена заповед №2118/23.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 2862/2018 г. по описа на ЯРС.

В останалата необжалвана част решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА В.С.Д., ЕГН ********** *** да заплати на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” гр.София направени пред първата инстанция разноски – 113,39 лв. в заповедното производство и 157,83 лв. в установителното производство, както и платената ДТ пред въззивната инстанция в размер на 31.83 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.