Определение по дело №2493/2020 на Окръжен съд - Пловдив

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е  № 260453

       Пловдивският окръжен съд,  гражданско въззивно отделение- девети състав, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                        Председател:Виолета Шипоклиева

                                                               Членове: Фаня Рабчева

                                                                                Костадин Иванов                                  

 след като разгледа докладваното от председателя в.ч.гр.д. № 2493 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:

     Производство по чл. 278 вр. чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 130 от ГПК.

     Жалбоподателят  „АСВ” ЕАД чрез юрисконсулт К.М. моли да бъде отменено като неправилно Определение от 01.09.2020г. по гр.д. № 8796/2020г. по описа на РС-Пловдив,ХХІ гр.състав, с което е прекратено производството по гр.д. № 8796/2020г. по предявените в условията на евентуалност осъдителни искове и е върната исковата молба на ищеца в тази част. Изразяват се съображения за допустимост на обективното съединяване на установителен с осъдителен иск в производство по чл. 422 от ГПК в насока, че в настоящия случай по предявения осъдителен иск, следва да се приеме, че нарочно волеизявление за отнемане на преимуществото на срока е достигнало до знанието на длъжника чрез предявяване на исковата молба и връчване на препис от същата на ответника, при което не е налице идентитет на основанието по главните и по евентуалните искове.

    Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че частната въззивна жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо определение на районния съд, разгледа  жалбата по същество.

    Разгледана по същество въззивната частна жалба е неоснователна, поради следното:

    За да постанови обжалваното определение, районният съд излага съображения, че предявените при евентуалност осъдителни искове са недопустими, поради липса на правен интерес, тъй като правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж/по евентуалните осъдителни искове/, и на предсрочно изискуемата главница/по установителните искове/, е сключеният договор за кредит, като позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.  

Въззивният състав на ПдОС намира за правилен извода на районния съд за недопустимост на евентуално предявените осъдителни искове, както и изложените в тази насока мотиви,към които препраща съгласно чл. 272 от ГПК. От своя страна и с оглед изложените обстоятелства по делото, относими към предмета на жалбата,  въззивният съд намира, че в случая предявените при евентуалност осъдителни искове се явяват недопустими поради липса на правен интерес за ищеца, тъй като търсената от него защита ще бъде постигната изцяло с предявените главни положителни установителни искове по чл. 422 ал. 1 вр.чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК. Т.е. съдът дори да приеме, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, за която длъжникът да е бил редовно уведомен от кредитора  преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, следва да разгледа изискуемостта на дължимите вноски с оглед редовното им падежиране по договора за кредит, за периода до приключване на съдебното дирене, съгласно разпоредбата на чл. 235 ал. 3 от ГПК, в рамките на дължимата защита по предявените установителни искове по чл. 422 ал. 1 от ГПК. В тази насока е налице и практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, която се споделя и от настоящия въззивен съд, изложена в Решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Е. В.. Съгласно това решение, както при предявен установителен иск, така и при предявен осъдителен иск по реда на чл. 415 и чл. 422 ГПК съдът следва да установи дължимите суми, включени в общия заявен размер и период на предявените искови претенции, като при осъдителния иск следва да постанови осъдителен диспозитив. Съобразно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Посоченият в чл. 422, ал. 1 ГПК момент не следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на материалното право се установява само към този минал момент, без да се съобразяват фактите от значение за съществуването му към момента на формиране на силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. Изложеното е относимо, както към установителния, така и към осъдителния иск.

Предвид гореизложените съображения въззивният съд намира за правилно определението на районния съд, поради което го потвърждава изцяло.

Определението на въззивния съд е окончателно.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 271ал. 1 вр. чл. 278 ал.4от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                     

                              О П Р Е Д Е Л И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановеното на 01.09.2020г. Определение № 260501 на Пловдивския районен съд, ХХІ гр. състав, по гр. дело № 8796 по описа за 2020 година, с което ВРЪЩА искова молба вх. № 42181/20.07.2020 г. от „АСВ” ЕАД, ЕИК ********* против Х. С. И., ЕГН **********, САМО В ЧАСТТА по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за вземания по договор за кредит от 08.04.2016 г., като недопустима; и ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 8796/2020 г. по описа на ПРС, XXI гр. състав само за посочените претенции.

Определението на въззивния съд е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

 

                                                                             2/