№ 2078
гр. София, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100515063 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.07.2021 год., постановено по гр.дело №31823/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 26 с-в, е отхвърлен предявения от ИВ. П. АНТ. срещу „С.“ ЕООД иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за
неоснователно обогатяване за ползването без основание през периода от 01.11.2017 год. до
30.04.2018 год. на следния собствен на ищцата недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор 02676.501.4223, с площ от 516 кв.м., находящ се в гр.Банско, ул.“****, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
18.05.2018 год. до окончателното й изплащане и ищцата е осъдена да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 400 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата ИВ. П. АНТ.. Жалбоподателката поддържа, че изводите на
първоинстанционния съд били неправилни. Собственикът имал право да ползва имота,
независимо от това дали той можел да се ползва за поставяне на маси или не. Той можел да
го ползва по всякакъв начин по своя собствена преценка, а собственикът на сградата бил
длъжен да му осигури това право. Процесният недвижим имот бил ограден и ищцата нямала
достъп до него, като практически той се ползвал от собственика на сградата – ответното
дружество, за което обстоятелство били събрани доказателства по делото. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
1
Ответникът по жалбата „С.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че ищцата претендирала обезщетение, твърдейки, че е собственик на
площта от процесния имот, която не била застроена, а ответникът ползвал тази незастроена
част за двор/градина на механа, в която бил разположил маси за хранене за нуждите на
заведението, но за ползването на имота не бил заплащал каквито и да е било суми. Ищцата
претендирала заплащането на наем за незастроената част от имота, като в предмета на
доказване по делото било обстоятелството дали незастроената част от земята била
необходима за ползване на постройката изградена върху нея и във връзка с нейното
предназначение, за осъществяване на търговска дейност, като ответникът следвало да
докаже, че ползваната от него площ е необходима за нормалното ползване на сградата. В
случая не били налице елементите от фактическия състав, установени в разпоредбата на чл.
59, ал. 1 ЗЗД. Видно било от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че ответното
дружество ползвало по-малка площ от поземления имот съгласно учреденото право на
строеж. Според одобрения инвестиционен проект от 16.12.2010 год. праводателят на
ответника имал право да разположи 4 маси с по 4 стола в градината с търговска цел, но
ответникът не се бил възползвал от това право – при посещение на място вещото лице било
установило, че такива маси за търговска цел не са разположени, нито някога били
разполагани, тъй като теренът на градината бил неравен – с денивелация от 1 метър и
очевидно никога не бил заравняван, така че да се пригоди за търговска цел. Реално
градинската част не се ползвала с търговска цел. Установено било по делото, че ответното
дружество ползва земята, осъществявайки правата си по чл. 64 ЗС – дори и в по-малък обем
на необходимата за ползването на сградата прилежаща площ /видно от заключението по
съдебно-техническата експертиза/. Съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС, собственикът на
постройката ползвал земята за необходимото за ползване на постройката /респ. отделните
обекти в нея/ по предназначение, а собственикът на земята бил длъжен да му осигури тази
възможност и да търпи горното ограничение на своето право, като се въздържа от действия,
които препятстват това право на суперфициарния собственик. Затова законът определял, че
ползването на чуждия имот е законово допустимо в обема на необходимото за ползването на
сградата пространство, което се осъществявало по предвидения в чл. 22, ал. 7 ЗУТ ред за
определяне на прилежащите площи. Според заключението по съдебно-техническата
експертиза застроената площ на сградата била 497 кв.м., а площта на поземления имот била
1 328 кв.м., като съобразно Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба №7 от 2003 год.
необходимата прилежаща площ към сградата била в размер на 1 412 кв.м., т.е. повече от
площта на имота. При тези данни следвало да се приеме, че използването на цялата площ на
процесния имот в конкретния случай не ограничавало извън рамките на допустимото
правото на ищцата да ползва собствения си имот. През 2017 год. ответното дружество не
било осъществявало търговска дейност, поради което и нямало как да е поставило външни
маси, обслужващи заведението. Следователно нямало как да е реализирало доход от
използването на незастроената част от имота. Освен това ищцата не била ангажирала
доказателства, че през процесния период са били поставени външни маси за хранене в
2
имота, че заведението е работило и ползвало тези външни маси, които заемали свободната
част от имота. Ответникът не бил уведомен от ищцата с нотариална покана за претенцията
за заплащане на обезщетение за ползването на незастроената част от поземления имот.
Такава покана не му била надлежно връчена. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е частично неправилно.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства се
установява, че на 04.03.2010 год. ищцата придобила процесния поземлен имот с
идентификатор 02676.501.4223, с площ от 516 кв.м., находящ се в гр.Банско, ул.“****. На
15.08.2011 год. ищцата учредила на „Д.-В.Д. 2008“ ЕООД правото на строеж върху
процесния имот за следния обект: механа – обект ІV категория, със застроена площ от 307.54
кв.м., разгъната застроена площ от 590.16 кв.м., която било предвидено да се изгради
съгласно архитектурен проект, одобрен на 16.12.2010 год. от главния архитект на Община-
Банско.
На 12.10.2012 год. „Д.-В.Д. 2008“ ЕООД прехвърлило на „А.**“ ЕООД правото на
строеж върху горепосочения обект, който впоследствие бил изграден и въведен в
експлоатация на 15.11.2012 год.
С решение от 11.10.2017 год. на едноличния собственик на капитала на „С.“ ЕООД като
съдружник в дружеството било прието „А.**“ ЕООД, което участвало в увеличението на
капитала чрез непарична вноска, представляваща собствения на дружеството имот – механа,
като след увеличението на капитала „С.“ ЕООД се преобразувало в „С.“ ООД.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК подлежи на кредитиране, че площта, необходима за използването на постройката
според нейното предназначение /чл. 64 ЗС/ и ползвана от ответника е 427.02 кв.м., а
свободната площ от процесния поземлен имот е 88.98 кв.м., като последната била затревена,
с наклон към оградата и в нея нямало монтирани маси и/или следи от такива. Месечната
пазарна наемна цена за частта от имота, който не обслужва пряко сградата, е в размер на 180
лв. При изслушването си в откритото съдебно заседание, проведено в първоинстанционното
производство на 06.07.2020 год. вещото лице е посочило, че целият имот е ограден.
Не се спори също така, че ответникът упражнява фактическа власт върху цялата
незастроена площ от поземления имот /в т.ч. свободната площ от 88.98 кв.м./ – виж и
признанието на процесуалния представител на ответното дружество, направено в
проведеното в първоинстанционното производство открито съдебно заседание на 13.05.2019
3
год. /л. 109 от делото/.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързани с това дали е налице правно основание за ползването на процесния имот и
настъпило ли е обогатяване на ответника /за сметка на обедняването на ищеца/, предвид
обстоятелството, че последният е суперфициарен собственик на построената в процесния
поземлен имот сграда.
Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване
на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването, която произтича от един
общ факт или обща група факти, липса на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двата субекта и липса на друго основание за защита на
правата на обеднелия ищец.
Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които
следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за
конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи
имота, се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем /разход/, който би
плащал на собственика за ползването на имота през този период.
Ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по различен начин, в т.ч.
и чрез трето лице, като обстоятелството дали той получава добиви от вещта, включително и
наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който се не се търси връщане на добивите,
включително и на гражданските плодове, получени вместо собственика /чл. 93 ЗС/, а
обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното
обогатяване на ползващия се от неговата вещ /виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр. д. № 1/1979 год., Пленум
на ВС/.
За да възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот е
достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. След
като не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот, на собственика се дължи
обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Обезщетението се определя с оглед на обема, в който ползването на имота е без
основание и се дължи на собственика на имота. В случаите, когато такова ползване се
осъществява върху застроен имот, за който собственикът на терена и на сградата са
различни лица, то ако суперфициарният собственик ползва част от имота, която надвишава
необходимата за ползването на сградата по силата на чл. 64 ЗС част, без да има основание за
това, той дължи обезщетение на собственика на имота за това ползване. Суперфициарният
собственик обаче не дължи на собственика на имота обезщетение за ползване без основание
на частта от имота, върху която е построена сградата и за ползването на необходимата за
ползването й площ от имота, тъй като за тях ползването се осъществява на правно основание
– чл. 64 ЗС /в този смисъл Решение № 24 от 01.06.2016 год. на ВКС по гр.дело № 2968/2015
4
год., ІV г. о., ГК и Решение № 255 от 29.06.2010 год. на ВКС по гр.дело № 5342/2008 год., III
г. о., ГК/.
Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай при създадената
суперфициарна собственост за ответното дружество съществува правото да ползва част от
незастроената част от процесния поземлен имот, необходима за използване на сградата,
съобразно правилото на чл. 64 ЗС. Доказано е въз основа на заключението по съдебно-
техническата експертиза, че тази част възлиза на 427.02 кв.м. и за нея не се дължи
обезщетение на собственика /ищцата/, тъй като ответникът я държи на правно основание.
Същевременно не е налице основание за ползването в отношенията между страните по
делото на свободната площ от 88.98 кв.м. и ответникът дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1
ЗЗД, тъй като не се спори, че реално я е ползвал, макар и не във връзка с търговската си
дейност.
Следователно през процесния период патримониумът на ищцата е намалял, тъй като тя
не е ползвала реално свободната площ от процесния имот съобразно притежаваното от нея
право и е била лишена от възможните ползи от него. Съответно за същия период
патримониумът на ответното дружество се е увеличил, тъй като той е реализирал
спестявания от фактическото ползване на тази площ, без заплащане. Връзката между
обогатяването и обедняването произтича от един и същ факт – ползването на имота от
ответника. Поради това за ищцата е възникнало вземане за неоснователно обогатяване.
За исковия период е налице съвпадане на стойностите на обогатяването и обедняването,
тъй като те се измерват със средния пазарен наем, който би могъл да се получи от
ползването на площ от 88.98 кв.м. от поземления имот – видно е от заключението по
съдебно-техническата експертиза, че обезщетението възлиза месечно на 180 лв., или за
периода от 01.11.2017 год. до 30.04.2018 год. – в размер на 1 080 лв. /6 м. х 180 лв./, до който
и релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 18.05.2018 год. до окончателното й изплащане.
Неоснователни са оплакванията на ответното дружество, че свободната площ поради
това, че е неравна, с денивелация, практически не би могла да се ползва. Собственикът на
земята може да използва тази площ, съответно да я отдава под наем, за различни цели /при
спазване само на предвижданията на плановете за съответната територия/. Отделно от това
без значение при така предявяния иск по чл. 59 ЗЗД е дали свободната площ от имота би
могла да се отдаде под наем. Пазарният наем за процесния период е база за определяне на
размера на обезщетението за неоснователно обогатяване на собственика, като съдът не
установява какви ползи е загубила ищцата. Предмет на преценка е наличието на
неоснователно обедняване на ищцата за сметка на неоснователното обогатяване на
обогатяване на ответника и такова е налице, щом ответникът ползва без основание част от
поземления имот, собственост на ищцата /виж в този смисъл Решение № 270 от 06.04.2020
год. на ВКС по гр.дело № 3976/2018 год., ІV г. о., ГК/.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявеният
иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 1 080 лв., която претенция подлежи на
5
уважаване. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която
ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство
за разликата над 896 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателката /ищцата/ направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 43.95 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 22.15 лв.,
съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът трябва да бъде осъден да заплати по сметка
на СРС сумата от 144 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице.
Ответникът по жалбата претендира направените разноски за възнаграждение за един
адвокат, като жалбоподателката своевременно е релевирала възражение за прекомерност по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен
адвокатски хонорар от 1 500 лв., който е заплатен изцяло и в брой от ответника по жалбата.
Защитаваният материален интерес в конкретния случай възлиза на 3 000 лв. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. /в актуалната й редакция/ минималното
възнаграждение в частност е равно на 440 лв. Въззивният съд намира, че действително
заплатеният адвокатски хонорар – който е повече от три пъти по-висок от минимално
предвидения, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото, която
не е висока /във въззивното производство е било проведено едно съдебно заседание, в което
е участвал процесуален представител на ответника по жалбата, като същият е подал писмен
отговор на въззивната жалба, като не са били събирани доказателства/, се явява прекомерен
и следва да бъде намален до 440 лв. /виж и разясненията по т.3 от Тълкувателно решение №
6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК/, а съразмерно на отхвърлената част
от въззивната жалба отговорността на жалбоподателката за разноски на основание чл. 78, ал.
3 ГПК следва да бъде ангажирана за сумата от 335 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 28.07.2021 год., постановено по гр.дело №31823/2018 год. по
6
описа на СРС, ГО, 26 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения от ИВ. П. АНТ.
срещу „С.“ ЕООД иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 080 лв., както и в
частта му, в която ищцата ИВ. П. АНТ. е осъдена да заплати на ответника „С.“ ЕООД
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 896 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:гр.София,
ул.****, да заплати на ИВ. П. АНТ. с ЕГН **********, с адрес: с.Баня, ул.“****, по иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 080 лв., представляваща
обезщетение за неоснователно обогатяване за ползването без основание през периода от
01.11.2017 год. до 30.04.2018 год. на площ от 88.98 кв. от следния собствен на ищцата
недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 02676.501.4223, с площ от 516 кв.м.,
находящ се в гр.Банско, ул.“****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 18.05.2018 год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.07.2021 год., постановено по гр.дело №31823/2018
год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:гр.София,
ул.****, да заплати на ИВ. П. АНТ. с ЕГН **********, с адрес: с.Баня, ул.“****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за
държавна такса в размер на 43.95 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 22.15 лв.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:гр.София,
ул.****, да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 144 лв.,
представляваща възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА ИВ. П. АНТ. с ЕГН **********, с адрес: с.Баня, ул.“****, да заплати на „С.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:гр.София, ул.****, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на от 335 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8