Р Е Ш Е Н И Е
№
260151
гр. Пловдив, 03.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи януари две хиляди двадесета и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 3046
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258, ал. 1 и сл. ГПК вр. с чл. 17, ал. 1 ЗЗДН.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.Д.Т.,
гражданин на САЩ роден на *** г. в гр. Чикаго, чрез адв. Б.Д., против Решение №
261009 от 23.10.2020 г., постановено по гр. дело № 4838/2020 г- по описа на
Районен съд – Пловдив, XII гр. с-в, постановено по реда на чл. 12 и сл. от ЗЗДН.
В
жалбата се навеждат твърдения за незаконосъобразност и неправилност на
атакуваното решение, както и че същото е постановено при нарушения на
материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че изводите на
първоинстанционния съд не се подкрепят от събраните по делото доказателства.
Изразява се несъгласие с приетото от съда, че точната дата на домашното насилие
била без значение за изхода на спора, доколкото ответната страна изцяло
отричала поведение по смисъла на чл. 1 ЗЗДН, както и с приетото, че страните не
спорели относно точната дата на домашното насилие. В тази насока жалбоподателят
излага фактически твърдения, че на процесната дата
30.04.2020 г. не бил провеждан телефонен разговор между него и дъщеря му, което
било видно от представената разпечатка от мобилния оператор. Сочи се още, че в
молбата за защита не се съдържали твърдения за домашно насилие спрямо П.Т.Т., поради което жалбоподателят счита, че делото е следвало
да се прекрати по отношение на нея. Излагат се аргументи за необоснованост на
атакуваното решение, както и такива, с които се оспорва квалифицирането като
акт на домашно насилие на извършените от Д. Т. действия – предизвиканата от
ответника невъзможност за ползване от ищцата на собствения ѝ автомобил.
Сочат се обстоятелства, невзети предвид от районния съд при постановяването на
обжалвания акт, и се излагат съображения по същество, касателно събрания по
делото доказателствен материал, в частност
свидетелските показания, и изводите на съда, направени въз основа на тях. В
т.н. се твърди, че съдът не бил изследвал в пълнота всички доказателства по
делото, а се бил позовал само на част от тях. Жалбоподателят счита за недоказан
твърдения акт на домашно насилие, а доказаталествената
сила на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН за оборена, като излага аргументи в
тази насока.
Въз
основа на горното се моли атакуваното решение да се отмени, а предявения иск да
се отхвърли. Претендират се разноски за двете инстанции.
Не е
депозиран отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание въззиваемата
страна, чрез своя процесуален представител, оспорва жалбата и моли атакуваното решение
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Настоящата
жалба е депозирана от надлежна страна в законоустановения
срок по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН, поради което се намира за процесуално допустима.
Правилата
за въззивното обжалване на решения по ЗЗДН са уредени
в чл. 17 ЗЗДН, като съгласно § 1 от
Заключителните разпоредби на закона за неуредените въпроси се прилагат
съответно разпоредбите на ГПК. Въз основа на тези норми, съдът дължи проверка
на обжалваното решение по правилата на чл. 269 от ГПК.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита. В тази насока не се споделя изложеното
във въззивната жалба, че в молбата за защита липсвали твърдения за домашно
насилие спрямо майката П.Т.Т., поради което делото е
следвало да се прекрати по отношение на нея. Видно от обстоятелствена част и от
петитума на молбата, със същата се иска защита от домашно насилие както спрямо
детето М.Т., така и спрямо П.Т.. Следователно първоинстанционният съд правилно
не е прекратил производството по делото спрямо майката, като доказването на
твърдяното домашно насилие е вече въпрос по съществото на спора.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните
в жалбата оплаквания намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Районният
съд е бил сезиран от П.Т.Т., действаща лично и като
майка и законен представител на малолетното си дете М.Д.Д.Т.,
с молба за постановяване на мерки за защита от домашно насилие по чл. 5 ЗЗДН
спрямо съпруга ѝ Д.Д.Т., който е и баща на
детето. В тази насока се намира за правилен изводът на първостепенния съд за
наличие на процесуална легитимация на страните по смисъла на чл. 3 ЗЗДН, респ.
за допустимост на търсената закрила. Последното се подкрепя и от представеното
удостоверение за раждане (л. 7). Към молбата е приложена и декларация по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН за обстоятелствата и фактите от датите 30.04.2020 г. и 03.05.2020 г.
Твърди се от молителката, че на първата дата при телефонен разговор, в нейно
присъствие, жалбоподателят Д.Т., при отказ на дъщеря им М.Т. да слезе долу пред
входа на апартамента на молителката, за да се срещне с него, същият заплашил
детето с думите „Ти ако не слезеш долу по хубавия начин, аз ще се кача с хора
горе“. В резултат на тази заплаха и двете – майка и дъщеря, силно се уплашили и
разплакали, като детето било стресирано през целия ден. Относно втората дата се
твърди, че жалбоподателя бил паркирал своя автомобил напречно на автомобила на
молителката, по начин, който да възпрепятства преместването на последния, след
което започнал да преследва и снима П.Т. и дъщери ѝ М., като двете
изпитали страх от случката. В хода на делото са приобщени писмени доказателства
и са разпитани двама свидетели по инициатива на молителката – св. Д. Н. и св.
С. Ф. За да уважи молбата за защита районният съд е дал вяра на показанията на
двете свидетелки, приел е, че е налице акт на домашно насилие по смисъла на чл.
2 ЗЗДН и е предоставил защита, като е определил за подходящи мерките по чл. 5,
т. 1 и т. 3 ЗЗДН и на основание ал. 4 е наложил глоба в размер на 200 лв.
Прието
от районния съд се споделя и от настоящият съдебен състав, предвид следното. По
силата на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН за домашно насилие се счита и всеки акт на
психическо и емоционално насилие, както и опитът за такова насилие, а също и
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права,
извършени спрямо посочените в закона лица. Следователно твърденията, че в
резултат на изречени от жалбоподателя думи или извършени от същия действия,
молителката и нейната дъщеря са изпитали силни емоции на уплаха и стрес, води
до извода, че е налице домашно насилие, извършването на което обаче подлежи на
доказване. Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът
издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал.
3 ЗЗДН. В тази насока е трайна съдебната практика, а именно, че в хода на
уреденото в чл. 12, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 ЗЗДН спорно съдебно производство
ответникът има възможността и следва да опровергае доказателствената стойност
на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, установена изрично в чл. 13, ал. 3 ЗЗДН,
чрез представяне на съответни доказателства.
Констатира
се от настоящият състав, че пред първата инстанция са се събирали доказателства
преимуществено по инициатива на молителката, по чието искане са разпитани
свидетелките Д. Н.и С. Ф.. Действително и двете са в близки отношение с П.Т. –
св. Н. е нейна близка приятелка, а св. Ф. – нейна снаха. За отбелязване е
обаче, че техните показания са сравнително
подробни и същевременно последователни и логични, като не се намират в
противоречие с другите доказателства по делото. И двете свидетелките говорят за
наличие на сериозни обтегнати отношения между страните, като всяка от тях
твърди да е била свидетел на напрегната ситуация между П.Т. и Д.Т.. В тази им
част показанията на двете се подкрепят от представени писмени доказателства,
неоспорени от страните – препис от искова молба по бракоразводно дело (л. 47),
както и приложените към отговора на *** РУ при ОД на МВР – Пловдив документи
(л. 74 - л. 81). Страните също не спорят относно влошените отношения помежду
им, израз на които са и няколкото съдебните
производства с тяхно участие.
Показанията
на св. Н. подкрепят представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН досежно твърдяното домашно насилие на дата 30.04.2020 г.
Същата е била и очевидец на случилото се, което допълнително увеличава
достоверността на изложеното от нея. В този смисъл правилно районният съд ги е
кредитирал, поради което и настоящият състав споделя мотивите на атакуваното
решение в тази им част. Съгласно показанията на свидетелката, и двете – П. и
М.Т., са се уплашили и разплакали след случката, за която се твърди, че е
настъпила в края на месец април 2020 г. Предвид лошите отношения между
страните, съдът намира, че подобна закана „Ти ако не слезеш долу по хубавия
начин, аз ще се кача с хора горе“ действително е в състояние да породи страх и
уплаха у молителката и нейната дъщеря до степен, че да се определи като
психическо и емоционално насилие. За отбелязване е, че представеното от
ответника приложение към фактура за мобилен номер *** (л. 59 – л. 67) не дискредитира
дотолкова, че да не се ползват от съда, нито декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН,
нито показанията на св. Н.. Действително във фактурата е отразено, че е
проведен продължителен телефонен разговор между мобилния номер на жалбоподателя
*** и мобилен номер ***, за който се твърди да е на молителката, на дата
01.05.2020 г., като такъв разговор не е отчетен на 30.04.2020 г. На втората
дата са изпращани няколко SMS съобщения и един MMS. Това обаче не означава, че подобен
разговор не е бил проведен от друг телефонен номер, като се вземе предвид това,
че по делото има данни ответникът да оперира с няколко телефонни номера – в
една от жалбите си до прокуратурата П.Т. сочи именно, че Д.Т. я е търсил от
различни телефонни номера (л. 78 гръб). За отбелязване е още, че точната дата
на упражненото домашно насилие би имала съществено значение, тогава когато се
твърди, че не е спазен едномесечният срок по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН. В случая обаче
спорната дата дори е последваща тази, твърдяна от
молителката, поради което до известна степен се възприема посоченото в мотивната част на атакуваното решение, че точната дата на
извършеното насилие – 01.05. или 30.04., не е от съществено значение. Целта на
настоящото производство е да се установи конкретен акт на домашно насилие,
извършен в преклузивния законов срок, както и
пострадалото лице да бъде защитено от извършителя на насилието и да се
преустанови нарушаването на правата му. Разминаването от един ден, каквото в
случая дори не се констатира, при това без разлика относно другите съществени
факти, не е достатъчно основание да се препятства постигането на целта на това
производство и предоставянето на търсената и необходима на пострадалия защита.
С
показанията на св. Ф. пък се подкрепя декларацията относно акта на домашно
насилие от дата 03.05.2020 г. Същата излага непосредствени впечатления както за
конфликта между Д.Т. и П.Т., очевидец на който е била и М.Т., така и относно
реакцията на молителката на тази конфликт – същата е била стресирана и
уплашена, т.е. налице е индиция за упражнено домашно
насилие. За оборването на доказателствената сила на декларацията в тази ѝ
част пък не са събрани никакви доказателства по инициатива на ответника, поради
което съдът е длъжен да я ползва при постановяването на своето решение. Следва
да се отбележи още, че препречването на пътя на автомобила на П.Т. и
преследването на същата и дъщеря ѝ с камера без тяхното съгласие и против
волята им може да се определи като принудително ограничаване на личния живот и
личната свобода, т.е. също като домашно насилие по смисъл на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН.
По отношение на М.Т. пък е приложим още и чл. 2, ал. 2 ЗЗДН.
В хода
на въззивното производство е разпитана по искане на
въззиваемата страна и св. Ю. С., която макар да не излага лични впечатления,
нито пък сочи конкретни факти, все пак свидетелства за наличието на влошени
отношения между страните – нещо, което се подкрепя и от останалите материали по
делото и е от значение за определяне на подходящите мерки по чл. 5 ЗЗДН. В този
смисъл и въззивният съд е кредитирал нейните показания.
Предвид
гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че молбата за защита е
основателна и районният съд правилно е издал исканата заповед.
Касателно
конкретно определените мерки по чл. 5 ЗЗДН следва да се посочи, че
действително, както и първоинстанционният съд е приел, мерките по т. 2 и т. 4
са неприложими в случая. Видно от данните по делото страните не обитават
съвместно жилище. Предвид това, че в момента се води бракоразводен процес между
тях, факт който не е оспорва от никого, то на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН
мярката по т. 4 също не
следва да се налага в настоящия случай, тъй като бракоразводното дело обхваща и
споровете между родителите по упражняване на родителските права, по определяне
местоживеенето на детето или режима на личните отношения. По отношение на
мярката по т. 1, то същата е необходима всякога при данни за домашно насилие,
доколкото тя има траен характер и възпиращо действие, предвид уредената в НК
наказателна отговорност за нейното неспазване. Мярката по чл. 5, т. 3 ЗЗДН пък
предвижда забрана за извършителя да приближава пострадалото лице, жилището,
местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при
условия и срок, определени от съда. В случая районният съд се е възползвал от
предоставената му от закона възможност да дефинира условията и срокът по
реализацията на тази мярка, като е определил подходящия срок от десет месеца за
продължителността на нейното действие и е изключил от обхвата ѝ забраната
за извършителя да доближава пострадалия. Съдът е отчел становището на ДСП в
представения по делото социален доклад, видно от който е в интерес на детето да
поддържа емоционална връзка и с двамата родители. Следва да се отчете обаче и
ниският интензитет на двата акта на домашно насилие, всеки от които се отличава
с липса на физическа агресия от страна на ответника – настоящ жалбоподател. В
този смисъл, като се вземе предвид и социалния доклад, се извежда
необходимостта от провеждането на лични срещи между Д.Т. и дъщеря му М., които
да се осъществяват в спокойна за страните среда. Такава среда биха били местата
за социални контакти и отдих на П. и М.Т.. За да се обезпечи обаче
спокойствието на пострадалите и да се гарантира избягване на непредвидени
посещения от страна на Д.Т., които да доведат до допълнително обтягане на
отношенията и стрес, забраната за посещението на жилището на двете в гр. П.,
***, местоработата на П.Т. и учебните заведения на М.Т., следва да се запази в
посочения от районния съд срок. С оглед ниския интензитет на двата акта,
мерките по т. 5 и т. 6 на чл. 5 ЗЗДН не се намират за необходими. Пак с оглед
на ниския интензитет и глобата от 200 лв. се явява оправдана.
Въз
основа на горното жалбата, доколкото със същата се иска да не се издава заповед
за защита, се намира за неоснователна, а атакуваното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди в горния смисъл.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора и доколкото молбата на П.Т. се намира за основателна и заповед
за защита следва да се издаде, то на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН държавната
такса и разноските по делото ще се присъдят в тежест на извършителя на
домашното насилие, т.е. на жалбоподателя
Д.Д.Т.. В този смисъл и първоинстанционното
решение касателно разноските се явява правилно и ще се потвърди, независимо от
това, че в едната му част, относно мерките по чл. 5 ЗЗДН, се отменя. За въззивното производство пък на основание чл. 18 вр. чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК жалбоподателят следва да заплати държавна такса по
сметка на ОС – Пловдив в размер на 12,50 лв. Същият не дължи разноски на
въззиваемата страна, тъй като последната не е направил искане в тази насока,
нито е представила доказателства за сторени разноски в хода на въззивното дело.
На
основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН решението на окръжния съд е окончателно.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 261009 от 23.10.2020 г., постановено по гр. дело № 4838/2020 г-
по описа на Районен съд – Пловдив, XII гр. с-в, в ЧАСТТА, с която се ЗАБРАНЯВА на Д.Д.Т.,
гражданин на САЩ, роден на дата *** г. в гр. Чикаго, да посещава местата за
социални контакти и отдих на П.Т.Т., ЕГН **********,
и М.Д.Д.Т., ЕГН **********.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261009 от 23.10.2020 г., постановено по гр. дело №
4838/2020 г- по описа на Районен съд – Пловдив, XII гр. с-в, в ЧАСТТА, с която е ЗАДЪЛЖЕН Д.Д.Т., гражданин на САЩ, роден на дата *** г. в гр. Чикаго,
да се въздържа от домашно насилие спрямо П.Т.Т., ЕГН
**********, и М.Д.Д.Т., ЕГН **********, и двете с
адрес ***, в ЧАСТТА, с която е
ЗАБРАНЕНО на Д.Д.Т., гражданин на САЩ, роден на дата
*** г. в гр. Чикаго, да посещава обитаваното от П.Т.Т.,
ЕГН **********, и М.Д.Д.Т., ЕГН **********,***,
местоработата на П.Т.Т., ЕГН ********** и учебните
заведения на М.Д.Д.Т., ЕГН **********, за срок от
десет месеца, считано от 23.10.2020 г., датата на постановяването на
първоинстанционното решение, в ЧАСТТА,
с която е НАЛОЖЕНА на Д.Д.Т., гражданин на САЩ, роден
на дата *** г. в гр. Чикаго, ГЛОБА в размер от
200 лв. (двеста лева), платими по бюджета на съдебната власт, чрез
Районен съд – Пловдив, както и в ЧАСТТА
за разноските, с която Д.Д.Т., гражданин на САЩ,
роден на дата *** г. в гр. Чикаго е ОСЪДЕН да заплати на П.Т.Т., ЕГН **********, сумата от 620 лв. (шестстотин и
двадесет лева) разноски по делото, а в полза на бюджета на съдебната власт –
държавна такса за образуването и воденето на делото в размер от 25 лева, както
и 5 лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА
Д.Д.Т., гражданин на САЩ, роден на дата *** г. в гр.
Чикаго, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен
съд – Пловдив държавна такса за въззивното дело в
размер 12,50 лв. (дванадесет лева и
50 ст.).
Решението е окончателно
на основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./