РЕШЕНИЕ
№ 194
гр. Първомай, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:София С. Монева
при участието на секретаря Петя Г. Монева
като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело №
20255340100224 по описа за 2025 година
Предявени са обективно евентуално съединени искове за нищожност на договор с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и
чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК), обективно кумулативно съединени с
осъдителен иск с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Ищецът М. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: *********************, процесуално
представлявана по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия –
Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *********************, моли съда да признае
за установено по отношение на ответника „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********************,
със седалище и адрес на управление: *********************, представлявано от В. М. И. и
по процесуално пълномощие от юрисконсулт К. Н. К., че сключеният помежду им Договор
за паричен заем № ********************* г. е нищожен, и да го осъди да й заплати сумата
от 702, 66 лева (седемстотин и два лева и шестдесет и шест стотинки), подлежаща на
връщане като получена без основание по същия недействителен договор, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.03.2025 г., до
окончателното й издължаване.
Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор
№ ********************* г. ответникът предоставил на ищцата заем от 800, 00 лева при
годишен процент на разходите от 48, 100%. Съгласно договорната клауза по чл. 8 последната
следвало да заплати на кредитодателя и неустойка в размер на 689, 99 лева при
неизпълнение на задължението си по чл. 6 от договора да осигури обезпечение чрез банкова
1
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица.
Навежда се, че уговореният лихвен процент и годишен процент на разходите не са
действително прилаганите, доколкото при формирането им би следвало, но не участва
неустойката. Същата е договорена в разрез с присъщите й обезщетителна и обезпечителна
функции и се явява скрит добавък към възнаградителната лихва, което води до
нееквивалентност на насрещните престации, а оттам – и до накърняване на добрите нрави,
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаване на императивните изисквания на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Последното, от своя страна, влече недействителност на съглашението,
съобразно чл. 22 от ЗПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 2711/25.06.2025 г., с който
ответникът чрез процесуалния си пълномощник пледира за отхвърляне на исковете като
неоснователни. Признава, че процесният договор е сключен между страните, че заетата сума
е усвоена от ищцата и че от нея са осъществени погашения по кредита в общ размер на 1
502, 66 лева.
Навежда, че неустойката не се включва при изчисляването на годишния процент на
разходите, че за изискването да учреди обезпечение и за дължимостта на неустойка при
неизпълнението му потребителят е надлежно предизвестен с предоставената му
преддоговорна информация, както и че процесната клауза е индивидуално уговорена.
Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с Молба
вх. № 3947/19.09.2025 г., депозирана от пълномощника му, ищецът поддържа исковата
претенция, а ответникът със Становище вх. № 3800/09.09.2025 г., постъпило от доверителя
му, моли за нейното отхвърляне.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните
съображения, приема от фактическа страна следното:
Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен
помежду им Договор за паричен заем № ********************* г. (л. 9 – л. 11) и
приложимите към него Общи условия ответникът, от една страна като „Заемодател”,
предоставил на ищеца по негово Искане № 460155 от 21.02.2024 г. потребителски заем от
800, 00 лева. Последният, от друга страна като „Заемател”, усвоил заемната сума и следвало
в срок от 9 месеца да я възстанови на кредитодателя и да му заплати лихва при фиксиран
месечен лихвен процент от 3, 330% и годишен процент на разходите от 48, 100%, или да
престира общо 939, 01 лева, чрез 9 месечни вноски от по 104, 33 лева с падеж на 21-о число
на месеца, подробно описани в погасителен план към съглашението.
Според чл. 8 от текста му потребителят дължи на заемодателя неустойка от 689, 99
лева, платима разсрочено ведно с погасителните вноски, в случай че не изпълни
ангажимента си по чл. 6 от договора в 3-дневен срок от подписването му да го обезпечи с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с още едно от
2
следните обезпечения по свой избор: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или издадена в полза на кредитора ценна книга.
Ответното дружество признава в отговора си, че в периода от 22.03.2024 г. до
22.08.2024 г. кредитополучателят е осъществил 7 плащания по процесния договор в общ
размер на 1 502, 66 лева, с които е погасил следните свои задължения: главница – 800, 00
лева, възнаградителна лихва – 121, 83 лева, и неустойка – 580, 83 лева.
При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК намира от правна страна следното:
Ищецът отправя срещу ответника процесуално допустим установителен иск за
прогласяване недействителността на сключен помежду им Договор за паричен заем №
********************* г. и осъдителен за връщане на недължимо платената по него сума
от 702, 66 лева.
В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение №
1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по
т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се застъпва, че недействителността на сделките е родово понятие и
обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно
действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на
обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.
Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го
лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.
Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован
може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен
ред.
Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД –
противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и
договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на
предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са
поместени и в различни други закони.
Нормата на чл. 34 от ЗЗД задължава всяка от страните по признат за нищожен
договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление
на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи,
че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е
длъжен да го върне.
Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство,
когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна
сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в
исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). При релевиране на повече от един се касае за първоначално
обективно съединяване на искове по смисъла на чл. 210, ал. 1 от ГПК, което по правило е от
3
евентуален тип, тоест уважаването на един от тях ще изключи необходимостта от
разглеждането на останалите, защото, макар да е възможно едновременното съществуване
на няколко опорочаващи сделката юридически факта, законът по правило свързва с всеки от
тях еднакъв правен резултат, с постигането на който се изчерпва правния интерес от съдебна
защита, освен ако по изключение е възможно пораждане на различен правен ефект за
страните. Следователно ако ищецът, без да обосновава такъв, ги поддържа заедно, съдът не е
подчинен на вида на предприетото от него обективно съединяване и дължи обсъждането им
по същество в евентуална поредност, произтичаща от естеството на въведените
недостатъци, като съобрази съотношението на изключване или поглъщане помежду им (в
този смисъл Решение № 527/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2009 г., IV гр. о.,
Определение № 494/05.08.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 267/2011 г., IV г. о., и Решение №
97/08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о.).
В конкретния случай валидността на договора се оспорва с конкуриращи се
фактически доводи за противоречие на добрите нрави, заобикаляне на изискването на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване
в режим на евентуалност в последователност съобразно характера им – противоречие на
закона, заобикалянето му и накърняване на добрите нрави.
В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже
пороците, с които обосновава недействителността на договора, и даването в изпълнение на
същия на материалната ценност, за чито връщане претендира.
Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от
ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от
чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и
профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който транспонира в
българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а
по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.
Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира
като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност
писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му
наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване
на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ
задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на
кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.
Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по
правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по
предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При
него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя,
4
който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а
според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.
Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен
или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра, със следните реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1 от
ЗПК: датата и мястото на сключване (т. 1); вида на предоставения кредит (т. 2); името,
единния граждански номер (личен номер или личен номер за чужденец), постоянния и
настоящия адрес на потребителя (т. 3); името/наименованието, правноорганизационната
форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на кредитора (т. 4); данните по т. 3
за физически лица и по т. 4 за еднолични търговци и юридически лица – когато участва
кредитен посредник (т. 5); договорния срок (т. 6); общия размер на кредита, който в §1, т. 3
от ДР на ЗПК е дефиниран като максималния размер (лимит) или общата предоставяна сума,
както и условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в брой –
когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при свързани договори
за кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния, както и периодите,
предпоставките и процедурите за промяната му (т. 9); методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т. 9а); годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по определения в
Приложение № 1 към закона начин (т. 10); условията за издължаване, включително
погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на погасителните
вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11); информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от договорното изпълнение,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, посочващ дължимите такива, сроковете и условията за извършването им,
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т.
12); извлечение за периодите и условията за плащане на свързаните повтарящи се или
еднократни разходи и лихвата, когато те трябва да се заплатят без главницата (т. 13); всички
разходи за откриване и обслужване на една или повече банкови сметки, предназначени за
усвояване и погасяване на кредита, освен ако откриването им не е доброволно, и за
използване на платежен инструмент, позволяващ едновременното извършване на
предоставяне на кредита и неговото погасяване, както и всички други разходи, произтичащи
от договора, и условията, при които могат да бъдат променяни (т. 14); приложимия при
просрочени плащания лихвен процент, изчислен към момента на сключване на договора,
начините за променянето му, както и стойността на всички разходи, които се дължат при
неизпълнение (т. 15); предупреждение за последиците за потребителя при забава на вноските
5
(т. 16); наличието на свързани с договора нотариални и други такси, ако има такива (т. 17);
изискуемите се обезпечения (т. 18) и застраховки (т. 19); наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока и условията за неговото упражняване, включително
информация за задължението му да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.
4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден (т. 20); информация за правата
на потребителя по чл. 27 и чл. 28 от ЗПК и условията за упражняването им (т. 21); правото
на предсрочно погасяване на кредита, реда за неговото осъществяване и когато е
необходимо, информация за правото на кредитора на обезщетение в случаите по чл. 32 от
ЗПК, както и начина за неговото изчисляване (т. 22); реда за прекратяване на договора за
кредит (т. 23); наличието на извънсъдебни способи за решаването на спорове и за
обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и
условията за тяхното използване (т. 24); другите клаузи (т. 25); адреса на Комисията за
защита на потребителите като контролен орган по спазване изискванията на ЗПК (т. 26) и
подписи на страните (т. 27). От чл. 11, ал. 2 от ЗПК се изисква да е подписана от тях и всяка
страница от общите условия, ако такива са приложими.
Чл. 11, ал. 1 от ЗПК имплементира насоките на чл. 10, §2 от Директива 2008/48/ЕО,
който, както многократно подчертава Европейския съд, допринася за постигане на
набелязаната в Съображенията й 7 и 9 цел – пълна и наложителна хармонизация в областта
на потребителското кредитиране за осигуряване на високо и равностойно равнище на защита
на интересите на всички потребители в Европейския съюз и за улесняване изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар. Познаването и правилното разбиране от страна на
потребителя на данните по чл. 11, ал. 1 от ЗПК е от особена важност за него, тъй като му
позволява да прецени обхвата на договорните си задължения, да сравни офертите и да вземе
информирано решение дали да се обвърже с предлаганите условия, както и да ги съблюдава
точно (в този смисъл Решение на Съда от 21 април 2016 година по дело C-377/14).
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да заложи
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на националните
разпоредби по приложението на този общностен акт, в чл. 22 от ЗПК (в редакцията, обн. ДВ,
бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.) българският законодател е въздигнал
неспазването на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК, които са формулирани по
примера на чл. 10, §1 и §2, букви „г”, „д”, „е”, „ж”, „з”, „и” и „п” от Директива 2008/48/ЕО, в
основание за недействителност на договора.
Съотнесена към очертаната нормативна рамка, конкретната фактическа обстановка
сочи, че между ответното дружество, от една страна като „Заемодател”, и ищеца, от друга
страна като „Заемател“, е сключен формален, реален, двустранен и възмезден Договор за
паричен заем № ********************* г. за паричен заем с атрибутите по чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД при Общи условия. Страните еднопосочно твърдят, а и по делото е приложен
материализиращият съглашението им документ (л. 9 – л. 11), който потвърждава, че в
изискуемата се от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма са съгласували воля за предаването на
сумата от 800, 00 лева в собственост от заемодателя на заемателя със задължение на
6
последния разсрочено на 9 месечни вноски да я върне на първия и да му заплати лихва при
фиксиран месечен лихвен процент от 3, 330% и неустойка от 689, 99 лева, каквато съгласно
чл. 8 от договора дължи, ако не представи в 3-дневен срок от подписването му обезпечение
чрез гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, и по свой
избор чрез ипотека на недвижим имот или особен залог върху движимо имущество или
ценна книга или банкова гаранция. Усвояването на заема от заемателя е факт, обявен за
безспорен.
При така дадената формулировка съдържанието на заемното правоотношение не
удовлетворява критерия за яснота, пълнота и прозрачност по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Аргументите са следните:
По смисъла на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 19 във вр. с чл. 3, б. „и“ от Директива
2008/48/ЕО годишният процент на разходите (ГПР) изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), и се представя като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
изчислен по формула съгласно Приложение № 1 към ЗПК (Приложение I от Директива
2008/48/ЕО), като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България, а водещите до надхвърляне на прага клаузи са обявени от чл.
19, ал. 5 от ЗПК за нищожни.
Реквизитите по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са съществена гаранция за потребителския
интерес, тъй като целта на уредбата на ГПР, отбелязана в Съображения 19, 31 и 43 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването му и по този начин да служи за унифициран показател за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на тази информация законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето. В такава
насока е трайната съдебна практика на СЕС, намерила израз в Решения от 04.03.2004 г. по
дело C-264/02, от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 и от 21.03.2024 г. по дело C-714/22.
Формално по предписанията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК в процесния договор
са записани месечният лихвен процент по кредита от 3, 330% с пояснения, че е фиксиран,
което по разума на §1, т. 5, изр. 1, предл. 1 от ДР на ЗПК означава, че е непроменлив за
целия договорен срок, дължимата се обща сума от 939, 01 лева и годишният процент на
разходите от 48, 100%, изчислени към момента на сключване на сделката с изброяване на
взетите предвид допускания по напътствията в Приложение № 1 към ЗПК, но в разрез с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК информацията за величината на годишния процент на разходите не
съответства на действително прилаганата спрямо потребителя.
7
Доколкото неустойката по чл. 8 от договора е предназначена да обезщети допуснато
от длъжника договорно нарушение, не би следвало да е елемент при формирането на
годишния процент на разходите, но в случая е предвидена с цел да заобиколи именно
правилата за неговото изчисляване по следните съображения:
На първо място, опредЕ. е да обезпечава непарично и вторично задължение, вредни
последици от неспазването на което не могат да се прогнозират, тъй като не рефлектира
пряко върху същинския дълг за връщане на заема с възнаграждение за потреблението му.
Отделно, кредиторът, който е финансова институция, заета по занятие с кредитиране, е
изрично натоварен от чл. 16, ал. 1 от ЗПК да проучи и оцени кредитоспособността на
потребителя още преди сключване на договора за кредит, за да вземе адекватно решение
дали да се обвърже. Нормата отговаря на препоръките на Директива 2008/48/ЕО към
държавите членки да предприемат подходящи мерки за насърчаване на отговорното
поведение на всички фази от кредитното правоотношение и в среда на разрастващ се
кредитен пазар да упражняват необходимия надзор за избягване и респективно да
санкционират безотговорното кредитиране, включително такова без предварителна оценка
на кредитоспособността.
Неустоечната уговорка е свидетелство, че ответникът преценя риска от
неплатежоспособност на клиента като такъв, който налага обезпечение, но вместо при
неосигуряването му да подходи отговорно, като откаже заем или предложи адекватна цена за
ползването му, пристъпва към сделката. По-нататък с клаузата й по чл. 6 изисква да бъде
гарантирана от потребителя, който всякога е в положение на по-слабата страна, както от
гледна точка на преговорните възможности, така и на степента на информираност, което го
принуждава да се съгласи с предварително формулираните от кредитора параметри, без да
може да им повлияе, и то при условия, практически непостижими в повечето случаи в
дадения за целта изключително кратък тридневен срок. Това говори, че са поставени с
тенденция да предразположат допускане на неизпълнение и в последен анализ да превърнат
неустойката в сигурен източник на доходи за кредитодателя, почти петкратно по-високи от
възнаградителната лихва.
След като числовото им изражение не участва като компонент при пресмятането на
годишния процент на разходите, неговият размер от 48, 100% очевидно е заблуждаващо по-
нисък от реалния.
Предвид казаното договорът се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, в
каквато хипотеза според чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на заема,
без да дължи лихва или други разходи по него.
Изводът е, че кондикцията на ищеца е основателна за всичко, което е престирал над
„чистата стойност на заема“, а под „чиста стойност на заема“ се разбират предоставените на
негово разположение парични средства (в този смисъл Определение № 1369/27.05.2024 г. на
ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., и Решение на СЕС от 21.04.2016 г. по дело C-377/14),
които се равняват на 800, 00 лева.
8
Получената след приспадането им от общо платеното по договора – 1 502, 66 лева,
сума от 702, 66 лева се равнява на исковата и мотивира пълно уважаване на претенцията за
присъждането й, ведно със законната лихва от датата на съдебното завеждане на исковата
молба – 25.03.2025 г., до окончателното издължаване.
С оглед разрешението на спора при режима на чл. 78, ал. 1 и ал. 6 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в
размер на 100, 00 лева за разглеждане на претенциите, от чието предварително заплащане
ищецът е освободен по силата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, а на процесуалния му пълномощник –
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, изр. 1 от ЗА.
Нормата урежда правото на адвокат, оказал безплатна правна помощ при условията
на чл. 38, ал. 1 от ЗА, да бъде възмезден за положения труд от насрещната страна, ако в
съответното производство същата е осъдена за разноски, като възнаграждението му се
определя от съда в размер не по-нисък от заложения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа (НВАР).
Ответното дружество е отговорно по чл. 78, ал. 1 от ГПК, а представеният Договор
за правна защита и съдействие от 04.03.2025 г. (л. 12), в който е удостоверено, че адв. Е. И. е
била ангажирана с безвъзмездно процесуално представителство на своя доверител в
хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, се явява достатъчно доказателство за нейното
осъществяване, след като опровергаващи я сведения не са приобщени (в този смисъл
Определение № 118/15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1469/2020 г., I т. о., Определение №
162/28.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5096/2021 г., III г. о., Определение №
50041/27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2701/2022 г., I г. о., Определение № 50041/15.02.2023
г. на ВКС по т. д. № 330/2022 г., I т. о., Определение № 365/17.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
894/2017 г., Определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г, І г. о.,
Определение № 95/19.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1451/2014 г. и др.).
С Решение на СЕС (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22, което е
задължително за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, е дадено следното
тълкуване на чл. 101, §1 и §2 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, §3 от ДФЕС: ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, §1 от
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да я приложи по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато
тя не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение и
когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. СЕС е посочил също, че национална уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на чл. 101, §1 от ДФЕС.
9
В контекста на произнасянето на СЕС ВКС константно се придържа към
становището, аргументирано в Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I
т. о., че поради несъответствие на НВАР с правото на ЕС регламентираните с нея размери
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда, който следва да ги прецени с оглед цената на предоставените
услуги, вземайки предвид вида на спора, интереса, естеството и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Отчитайки, че конкретната не е висока, че цената на исковете е 939, 01 лева и 702, 66
лева и че правната помощ в интерес на ищеца обхваща изготвяне на искова молба, молба за
отстраняване на нередовностите й и и писмена молба по хода на единственото проведено
открито съдебно заседание без участие в него, се преценя, че на адв. Е. И. се полага хонорар
от 300, 00 лева. С начисляване на ДДС, съобразно §2а от Допълнителните разпоредби на
НВАР, доколкото, съгласно приложеното извлечение от базата данни на Националната
агенция за приходите, довереникът е регистриран по ЗДДС, считано от 23.08.2023 г. – се
присъждат 360, 00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за паричен заем №
********************* г., сключен между „Креди Йес” ООД, ЕИК:
*********************, със седалище и адрес на управление: *********************,
представлявано от В. М. И. и по процесуално пълномощие от юрисконсулт К. Н. К., от една
страна като „Заемодател”, и М. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: *********************,
процесуално представлявана по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на
Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *********************,
от друга страна като „Заемател“, е недействителен.
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на
управление: *********************, представлявано от В. М. И. и по процесуално
пълномощие от юрисконсулт К. Н. К., да заплати:
на М. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: *********************, процесуално
представлявана по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска
колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *********************,
сумата от 702, 66 лева (седемстотин и два лева и шестдесет и шест стотинки),
подлежаща на връщане като получена без основание в изпълнение на сключен
помежду им недействителен Договор за паричен заем № ********************* г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 25.03.2025 г., до окончателното й издължаване,
в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Първомай сумата
от 100, 00 (сто) лева – държавна такса за разглеждане на исковете, и
10
на адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна
кореспонденция: *********************, сумата от 360, 00 (триста и шестдесет) лева
– адвокатско възнаграждение с начислен ДДС за процесуална защита на ищеца М. К.
Т., ЕГН: **********, с адрес: *********************.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от решението, а след влизането му в сила ДА СЕ
ИЗПРАТИ на ответника уведомление за доброволно изпълнение на присъдените в негова
тежест задължения към бюджета на съдебната власт.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му.
СМ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: ________п_______________
11