Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.08.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 16150 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 192368 от 14.08.2019 г. по гр.д. № 38987/2016 г. Софийски
районен съд, 75 състав осъдил „С.Т.“ АД, ЕИК******, да заплати на „К.П.“
ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД сумата
5 687.27 лева, представляваща неплатена наемна цена за ползване на склад,
находящ се в гр. София, район „Искър“, бул. „********, с площ от 884 кв. м,
помещения № 7 и № 17 и прилежащи рампи № 29 и № 30, предмет на договор за наем
от 30.03.2015 г., за периода 01.10.2015 г. - 19.10.2015 г., както и на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 1 120.39 лева, представляваща неустойка
за забава за неплатен наем за периода 26.10.2015 г. - 09.05.2016 г., съгласно
чл. 13, ал. 4 от договора, и на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 22 150.42
лева, представляваща неустойка за забава на основание чл. 20 от договора за
наем, като отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 1 251.54 лева, представляваща лихва за забава върху претенцията за
неустойка в размер на 22 150.42 лева за периода 20.10.2015 г. - 09.05.2016
г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
4 720.55 лева – разноски по делото съразмерно с уважената част от
исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 24.86 лева – разноски съразмерно с отхвърлената част.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „С.Т.“ АД, който го
обжалва в осъдителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Районният съд не обсъдил в съвкупност приетите по
делото доказателства и неправилно приел, че исковете са доказани по основание и
размер. Неправилно съдът приел, че наемодателят е бил изправна страна по
договора и поради това му се дължи наемна цена за периода 01.10.2015 г. –
19.10.2015 г., както и неустойките по чл. 13, ал. 4 и чл. 20 от договора. От показанията
на св. В.се установило, че за периода 30.03.2015 г. – 01.07.2015 г. наемателят
не ползвал 150 кв. м от отдаденото му под наем помещение, поради което част от
наема не се дължала. От друга страна това обуславяло основателност на
релевираното от ответника възражение за прихващане по чл. 230 ЗЗД. Освен това след
19.10.2015 г. ответникът нямал свободен достъп до имота и не му било осигурено
необезпокоявано ползване в качеството му на наемател, което означавало, че
наемодателят не е изпълнил основното си договорно задължение по наемното
правоотношение, а ползвал помещенията, респ. същите били ползвани от последващи
наематели. Неправилен бил изводът на съда, че договорът за наем не е прекратен
по взаимно съгласие или поради неизпълнение на договорно задължение от страна
на наемодателя. Ищецът – наемодател приел имота обратно от наемателя на
19.10.2015 г., което действие означавало, че договорът е прекратен по взаимно
съгласие. Като приел обратно склада, установил фактическа власт върху него,
отдал го под наем на трети лица или го ползвал за собствени търговски цели и
възпрепятствал достъпа на ответника до склада, наемодателят се бил съгласил, че
договорът няма да продължава да действа. От друга страна липсата на достъп за
ответника до наетите помещения доказвала, че договорът за наем е прекратен
предсрочно и това прекратяване е станало двустранно, с изричното съгласие и
одобрение на наемодателя. Поради това ответникът не дължал неустойка за предсрочно
прекратяване на договора. Неправилен бил изводът на СРС, че неустойката за
забава по чл. 13, ал. 4 от договора не противоречи на закона или на добрите
нрави. Уговорената неустойка в размер на 0.1 % от предмета на неизпълненото
задължение надхвърляла над 3 пъти законната лихва, с която се съизмерявала
евентуалната вреда на кредитора от забавената парична престация, поради което в
този размер неустойката не отговаряла на присъщите й цели – да обезпечи
изпълнението на поетото от наемателя задължение и да обезщети кредитора за
вредите от виновното неизпълнение, нито на придадената от страните санкционна
функция, а водела до създадена още при сключване на договора възможност за
несправедливо обогатяване на кредитора и била нищожна като накърняваща добрите
нрави. Същите аргументи важали и за неустойката по чл. 20 от договора, която
освен това целяла да замести главното задължение и поради това противоречала на
закона или най-малкото го заобикаляла, защото при липса на наемно
правоотношение се дължало обезщетение за ползване на имота, а не неустойка в
размер на наемната цена. Неправилен бил и изводът на СРС за неоснователност на възражението
за прихващане предвид установеното, че за периода 30.03.2015 г. – 01.07.2015 г.
наемателят не ползвал 150 кв. м от отдаденото му под наем помещение, което от
една страна му давало право да търси обезщетение поради невъзможността да си
служи с цялата площ на наетия обект, а от друга да иска намаляване на наемната
цена съразмерно. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове, евентуално – да ги отхвърли частично като извърши
прихващане между двете насрещни вземания съобразно направените възражения до
размера на по-малкото вземане. Претендира разноски, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „К.П.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в
атакуваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списъци по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове:
с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 5 687.27 лева,
представляваща неплатена наемна цена за периода 01.10.2015 г. - 19.10.2015 г.
по договор за наем от 30.03.2015 г.;
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 120.39 лева,
представляваща неустойка по чл. 13, ал. 4 от договора за забава в плащането на
наема за периода 26.10.2015 г. - 09.05.2016 г.;
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за сумата 22 150.42 лева, представляваща неустойка по чл. 20 от договора
за предсрочно прекратяване в размер на наемните вноски от 20.10.2015 г. до края
на срока на договора – 31.12.2015 г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 251.54 лева,
представляваща лихва за забава върху неустойката по чл. 20 от договора за
периода 20.10.2015 г. - 09.05.2016 г.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и в
жалбата, с изключение на възражението за нищожност на мораторната неустойка,
каквото с отговора не е направено.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо- в обжалваните части. Настоящият
състав го намира обаче за частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: С договор от 30.03.2015 г. ищецът, в качеството на
наемодател, предоставил на ответника, в качеството на наемател, за временно и
възмездно ползване склад, находящ се в гр. София, район „Искър“, бул. „********,
с площ от 884 кв. м, помещения № 7 и № 17 и прилежащи рампи № 29 и № 30, който
склад е обзаведен със стелажи и складова техника, описана в Приложение № 1 към
договора. Договорът е сключен за срок до 31.12.2015 г. – чл. 14, ал. 1. Съгласно
чл. 12, наемната цена се формира от наем - 3.50 евро без ДДС на кв. м, и такса
обслужване - 0.86 евро без ДДС на кв. м, като в цената се включва и ползване на
паркоместата пред съответното складово помещение. Уговорено е, че наемната цена
се заплаща предварително до 10-ия работен ден от съответния месец, но не и
преди да бъде издадена фактура за съответното плащане. Съгласно чл. 13, ал. 4,
в случай на забава на плащането наемателят се задължава за заплати неустойка в размер
на 0.1% върху дължимите суми за всеки ден забава.
Според чл. 16, ал. 3, наемателят може да прекрати едностранно договора като
отправи 14-дневно писмено предизвестие до наемодателя, ако: 1. наемодателят забави предаването на наетия
обект с повече от 1 месец от датата, посочена в чл. 16 от договора, и 2. ако
площта на обекта при предаването му се различава от площта, посочена в чл. 1,
ал. 2 с повече от 2 %. Съгласно чл. 20, в случай че наемателят едностранно
прекрати договора, без да са налице предвидените основания за това, дължи неустойка
в размер на наемните вноски по чл. 12, ал. 1, 2 и 3, дължими до крайната дата
на договора - 31.12.2015 г.
Не е било спорно и от приетия приемо-предавателен протокол към договор за
наем на помещения в Логистичен център от 30.03.2015 г. се установява, че наемодателят
е предал на наемателя държането на наетия имот ведно с оборудването.
Състоянието на наетите помещения е описано в Приложение № 1 към протокола.
С писмо от 17.09.2015 г. наемателят уведомил наемодателя, че желае да
прекрати предсрочно договора за наем, считано от 19.10.2015 г., като то поканил
да сключат споразумение за прекратяването му по взаимно съгласие. В случай че
не постигнат съгласие в този смисъл, изявлението да се счита за едностранно писмено
предизвестие за прекратяване на договора, считано от 19.10.2015 г. Наемодателят
е поканен на основание чл. 17 от договора да осигури на 19.10.2015 г. или на
друга удобна за него дата надлежен представител, който да подпише съответния
приемо-предавателен протокол за връщане на наетия имот.
Видно от приетото Приложение № 1 (л. 108 от делото на СРС), наетите
помещения са приети от представител на наемодателя на 16.10.2015 г., като е
посочено, че складът е приет в същото състояние и оборудване.
С уведомително писмо, получено от ответника на 01.04.2016 г., ищецът
заявил, че за предсрочното прекратяване на договора е необходимо подписване на
двустранно споразумение, а наемодателят не е дал съгласие за това, поради което
ответникът му дължи посочени в писмото суми.
От приетото заключение на ССЕ се установява, че в счетоводството на ищеца
по сметка 411 „Клиенти“ по партидата на „С.Т.“ се води непогасено вземане на
ищеца към ответника по 3 фактури на стойност по 9 279.23 лева - наем за м.
10, м. 11 и м. 12.2015 г. Фактурите са отразени в Дневника за продажбите като
облагаема сделка по ЗДДС, подадена е Справка-декларация по ЗДДС и е извършено
ефективно разчитане с бюджета. Фактурите не са осчетоводени при ответника.
Свидетелят Й.З.бил част от екипа на „К.П.“ в счетоводния им отдел.
Установява, че имало проблем с неплатени фактури от ответното дружество, във
връзка с което изпращал напомнителни имейли.
Свидетелят Л.К.бил директор „Административни и правни дейности“ в ищцовото
дружество. Знае случая с наемните отношения със „С.Т.“, които в ранната есен на
2015 г. ги известили, че искат да прекратят договора. Не му е известно да е
постигана договореност за прекратяване на договора. Извикали ги да им предадат
склада, свидетелят присъствал на предаването и подписал протокола за връщането.
След това складът бил заключен за известно време, не си спомня точно колко. Не
му е известно да са го отдавали под наем на други лица. Месец – два след
предаването не били ползвали склада. Не му е известно в периода на ползване от
„С.Т.“ да е имало някакъв терен, площ, част от склада, който да се е ползвал от
„К.П.“. В склада имало такава заградена зона – митнически склад, който ползвали
до момента, в който предали имота на „С.Т.“. Последните нямали никакви възражения
относно ползването на цялата площ на склада.
Свидетелят Ц. В.работел при ответника от 2013 г. като ръководител склад.
Наели складови помещения от „К.П.“ март – април 2015 г. и работили там до средата
на октомври 2015 г. Мястото на работа на свидетеля било в самия склад, където
имало обособен малък офис. В склада имало една част, която ползвали „К.П.“,
имало заграждения с метал, решетка, която се отключвала от хора на „К.П.“. Така
било от началото на сключването на договора. Този бокс се намирал в левия ъгъл
в дъното, площта му била около 150 кв. м. Може би около юли месец го освободили
окончателно. Останал отключен и го ползвали от „С.Т.“. Доколкото разбрал, „К.П.“
си взели помещенията за тях и трябвало бързо да се изнесат в средата на
октомври. В месеца след напускане на склада ходил до там, видял, че складът е
заключен, нямало камиони.
От правна страна: Не е било спорно и се установи, че в периода 01.04.2015
г. – 19.10.2015 г. между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение
по договор за наем от 30.03.2015 г. Доводите на въззивника договорът да бил
прекратен по взаимно съгласие съдът намира за неоснователни. От събраните
писмени и гласни доказателства и заключение на ССЕ се установи по безспорен
начин, че договорът за наем е бил прекратен преди изтичане на срока му от
наемателя, без да е твърдял извънсъдебно да е налице някоя от хипотезите на чл.
16, ал. 3 от договора. Изявлението му за прекратяване съдържа искане за прекратяване
по взаимно съгласие, каквото не се установи да е постигнато, напротив –
наемодателят е заявил изричното си несъгласие за това. Само по себе си
приемането на наетия имот от наемодателя в отговор на отправената му покана за
това от наемателя не може да се приеме за прекратяване на договора по взаимно
съгласие с конклудентни действия, то само констатира прекратяването на наемните
правоотношения считано от 19.10.2015 г., съгласно предизвестието на наемателя.
При наличие на валидно наемно правоотношение в периода 01.10.2015 г. –
19.10.2015 г., ответникът-наемател дължи заплащане на уговорената наемна цена,
поради което искът с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е основателен. Възражението
на ответника, че в периода 30.03.2015 г. – 01.07.2015 г. не ползвал 150 кв. м
от отдаденото му под наем помещение съдът намира за недоказано. В тази част
показанията на св. В.не могат да бъдат кредитирани, и не само защото
противоречат на показанията на св. К., според които ищецът е ползвал
заградената зона само до предаването на склада на ответника. Наемателят е
подписал приемо-предавателния протокол и приложението към него на 30.03.2015 г.
без възражения, не е правил такива и през цялото време на действие на договора,
като е заплащал изцяло дължимата наемна цена до м. 09.2015 г. вкл., което
съставлява признание за точното изпълнение на задълженията на наемодателя. Що
се отнася до довода, че ищецът бил неизправна страна по договора, тъй като след
19.10.2015 г. ответникът нямал достъп до имота, същият е напълно неотносим към
задължението на наемателя да заплати наемната цена за периода до 19.10.2015 г. Освен
това на тази дата договорът е бил прекратен едностранно от ответника и от
прекратяването ищецът не е имал задължение да предоставя ползването на вещта.
Няма спор, че наемателят не е заплатил наемната цена за исковия период,
поради което и съгласно уговореното в чл. 13, ал. 4 същият дължи неустойка за
забава в размер на 0.1 % върху неплатената наемна цена за всеки ден забава. Наведеното
за първи път с въззивната жалба възражение за нищожност на мораторната
неустойка въззивният съд намира за неоснователно.
Неустойката представлява предварително уговорено между страните задължение
на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за вреди, без да е
необходимо те да се доказват. С
разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от
функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна. Не съществува спор в
съдебната практика и правната доктрина, че като форма на договорна отговорност
неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона
е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, в очертаните от законодателя нейни граници. Тази
наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на
неустойката е по-голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза
уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на
закона и на добрите нрави - морална категория, съпътстваща развитието на
обществото на даден негов етап. Именно последните не допускат и използването на
договорната неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора, един
от корективите на което е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възможност за прогласяването й за
нищожна.
Съгласно разясненията, дадени с т. 3 на
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена от страните
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката
за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии като естеството и размера на обезпеченото с
неустойката задължение, наличието на други обезпечения на поетото задължение,
вида на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или
без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.
В случая не може да се направи извод, че
мораторната неустойка от 0.1 % на ден е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Неустойката е уговорена за
неизпълнение на основното задължение на наемателя - плащане на наемната цена, изпълнението
на което не е било обезпечено по друг начин. Уговореният размер от 0.1 %
дневно, макар надхвърлящ размера на законната лихва за забава, е обичаен в
търговската практика и не обосновава извод за противоречие с добрите нрави.
Този размер, наред с обезщетяването на причинените на ищеца вреди от забавата,
отговаря на обезпечителната функция на неустойката, както и на нейната
наказателна функция, санкционирайки ответника за забавеното изпълнение.
Поради това въззивният съд намира, че и искът с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 13, ал. 4 ЗЗД е основателен.
По изложените по-горе съображения – ответникът не е доказал, че в периода
30.03.2015 г. – 01.07.2015 г. е ползвал площ от наетия имот, по-малка от
уговорената, заявеното възражение за прихващане със сумата 1 962 евро е
неоснователно.
Въззивният съд намира обаче, че уговорената в чл. 20 от договора неустойка
при предсрочно прекратяване е нищожна.
Когато договорът за наем е с определен срок, наемното
правоотношение се прекратява с изтичане на срока. Срокът обезпечава както
интереса на наемателя - защитава го от възможността наемодателят да го лиши от
ползването на имота предсрочно, така и интереса на наемодателя - да получи за
определен период наемна цена срещу предоставеното право на ползване на наетата
вещ. Допустимо е и уговарянето от страните на неустойка за вредите от
предсрочното прекратяване на срочен договор за наем, но само в рамките на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
действителността на такава неустоечна клауза следва да се извърши към момента
на сключване на договора, а не към последващ момент (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС), като се изходи от характерните престации по договора за наем – предоставяне
за ползване на вещ срещу заплащане на наемна цена. В случай че е уговорена
неустойка при предсрочно прекратяване на договор за наем от наемателя в
размер на всички наемни вноски до края на срока му, наемодателят по прекратения
наемен договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто
би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването
на вещта. Настоящият състав намира, че уговорената по този начин неустойка за
предсрочно прекратяване излиза извън посочените по-горе функции на неустойката,
създава условия за неоснователно обогатяване на бившия наемодател и нарушава принципа
за справедливост, поради което е нищожна като противоречаща на добрите нрави –
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (в този смисъл решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д.
№ 1226/2015 г., І ТО на ВКС, решение № 283 от 27.12.2018 г. по т. д. №
2951/2017 г., ІІ ТО на ВКС).
Нищожността на неустоечната клауза по чл. 20 от процесния договор за наем изключва
възникването на претендираното с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД вземане за неустойка, поради което
същият е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат,
поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗВ
вр. чл. 20 от договора за наем от 30.03.2015 г. и вместо това постановено
друго, с което този иск се отхвърли. Съответно решението следва да бъде
отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за
първата инстанция над сумата 1 109.74 лв. В останалата част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за първата
инстанция в размер на още 439.93 лв.
При този изход и изричните претенции, разноски за
настоящата инстанция се следват на двете страни.
Доказано направените от въззивника са в размер на 579.16
лв. – държавна такса, и 600 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение,
общо 1 179.16 лв. Съразмерно с уважената част от жалбата му се следват 901.96
лв.
Доказано направените от въззиваемия разноски са в размер
на 2 220 лв. -заплатено по банков път адвокатско възнаграждение с вкл.
ДДС. Минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7,
ал. 2 вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възлиза на 2 540.76 лв. с ДДС, поради което
възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно. Съразмерно с отхвърлената част от жалбата, на въззиваемия се
следват разноски в размер на 521.89 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 192368 от 14.08.2019 г., постановено по гр.д. № 38987/2016 г. на
Софийски районен съд, 75 състав в частта,
с която „С.Т.“ АД, ЕИК********, е осъдено да заплати на „К.П.“ ЕООД, ЕИК ********,
на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 22 150.42 лева, представляваща неустойка
на основание чл. 20 от договор за наем от 30.03.2015 г., както и в частта, с която „С.Т.“ АД, ЕИК ********, е
осъдено да заплати на „К.П.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК разноски за първоинстанционното производство над сумата 1 109.74 лв.,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.П.“ ЕООД, ЕИК ********, срещу „С.Т.“ АД, ЕИК ********, иск
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 22 150.42 лева,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване по чл. 20 от договор за
наем от 30.03.2015 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 192368 от 14.08.2019 г., постановено по гр.д. № 38987/2016 г. на
Софийски районен съд, 75 състав в останалите
обажлвани части, с които „С.Т.“ АД, ЕИК ********, е осъдено да
заплати на „К.П.“ ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД сумата 5 687.27 лева, представляваща неплатена наемна цена за ползване
на склад, находящ се в гр. София, район „Искър“, бул. „********, с площ от 884
кв. м, помещения № 7 и № 17 и прилежащи рампи № 29 и № 30, предмет на договор
за наем от 30.03.2015 г., за периода 01.10.2015 г. - 19.10.2015 г., както и на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 1 120.39 лева, представляваща неустойка
за забава по чл. 13, ал. 4 от договора за периода 26.10.2015 г. - 09.05.2016 г.
ОСЪЖДА „К.П.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.Т.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл. 78 ГПК сумата от още 439.93
лв. (четиристотин тридесет и девет лева и 93 стотинки), представляваща
разноски за първоинстанционното производство, и сумата 901.96 лв. (деветстотин и един лева и 96 стотинки), представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „С.Т.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на „К.П.“ ЕООД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 521.89 лв. (петстотин двадесет и един лева и 89
стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 38987/2016 г. на
Софийски районен съд, 75 състав е влязло в сила.
Решението в частта му по иска с цена над 20 000 лв. подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му, а в останалата част е
окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.