Р Е Ш
Е Н И Е №
346
гр.Пловдив, 12.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд,въззивно гражданско отделение – V с., в открито заседание на шестнадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
Председател : Светлана
Изева
Членове : Радостина
Стефанова
Зорница
Тухчиева
при секретар Петя Цонкова,като
разгледа докладваното от председателя в.гр.д.№ 2400/19г.по описа на ПдОС,за да
се произнесе,взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.
Постъпила
е въззивна жалба от П.И.Д.,ЕГН-********** и Д.И.Д.,ЕГН-********** чрез
пълномощника им адв.И.П. против решение № 1532/22.04.19г.на ПдРС,3-ти гр.с.,постановено по
гр.д.№ 15658/2018г.,в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. против „УниКредит Булбанк”
АД,ЕИК-*********,гр. София,осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 563,89
евро,представляваща неправомерно получена сума по договор за банков кредит №
547/ 18.01.2008 г. за периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г., с която
банката се е обогатила неоснователно, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 02.10.2018 г., до окончателното изплащане
на вземането.В жалбата се излагат доводи за неправилност на атакуваното решение
и се иска неговата отмяна и постановяване на
друго,с което да се уважи изцяло предявеният иск.Претендират се разноски
пред двете инстанции.Прави се възражение за прекомерност на адв.възнаграждение
на другата страна.
Въззиваемата
страна- „УниКредит
Булбанк” АД чрез адв. Й.С. е депозирала писмен
отговор със становище за неоснователност на въззивната жалба.Претендира
разноски.
Постъпила
е и частна жалба от „УниКредит
Булбанк” АД против определение № 6814/19.06.19г.,постановено по същото дело,с
което е оставена без уважение подадената от банката молба на осн.чл.248 от ГПК
за изменение на постановеното по делото решение № 1532/22.04.19г.в частта му за разноските.Твърди се
неправилност на обжалваното определение
по изложени в частната жалба съображения и се иска отмяната му,като се присъдят
направените от банката разноски в пълен размер.
В
постъпилия от ответниците по частната жалба
П. и Д.Д. отговор се излагат
доводи за неоснователност на частната жалба и се иска
потвърждаване на атакуваното определение.
Пловдивският окръжен съд,след
преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните
доказателства по делото във връзка с доводите на страните,приема за установено следното:
1.По отношение на въззивната жалба,подадена от П. и Д. Д.:
Пред ПдРС е предявен иск от П.И.Д. и Д.И.Д. против „УниКредит Булбанк” АД с правно
основание чл.55,ал.1,предл.1-во от ЗЗД за връщане на получената без правно
основание сума в размер на 563,89 евро от ответното дружество.
Безспорно по делото е наличието на
облигационно отношение между страните по договор за ипотечен кредит от 18.01.2008г.,както и че с решение №
4214/12.12.15г.,по гр.д.№ 14185/14г.на ПдРС е прогласена за нищожна клаузата на
чл.11.1.3 от раздел II от процесния договор за кредит като неравноправна.
От
представеният по делото договор за банков кредит № 547/18.01.08г.е видно,че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от
договора за банков кредит,обезпечен с ипотека,по силата на който на ищците е
предоставена заемна сума в размер на 48 000 евро с цел рефинансиране на
ипотечен кредит за покупка на апартамент.Съгласно т.4 от договора отпуснатата
сума следва да се върне за срок от 300 месеца,като годишният лихвен процент за
съответния период на олихвяване по редовен дълг по т.11.1.3 (т.е. за
кредитите,изплащани чрез анюитетни погасителни вноски), възлиза на 6,55
% и е формиран от описаните в т.4.1а компоненти, а именно: базисен лихвен процент (БЛП) по т.10.3 и
т.10.4 от условията по кредити на физически лица, определени съгласно т.11.1.1
при подписване на настоящия договор в размер на 4,438 %, и надбавка – 2,112 %.
Ищците твърдят,че с решение по
Протокол № 38/14.10.2008г. банката едностранно изменила реда за определяне на
БЛП,като освен обявения при сключването на договора EURIBOR, представляващ
променлива величина,добавила към него и компонент „премия”,по отношение на
който между страните не била постигана уговорка за заплащането му.С последващи
решения на УС на банката размера на премията бил последователно увеличаван през
2009г.,като според ищците в резултат на това до момента заплащали месечна лихва
в размер на 4% над дължимата такава по договора.Уговорката в чл.11.1.3, която
предвиждала единствено възможност за увеличаване на годишния лихвен
процент,била неравноправна и прогласена за нищожна с влязло в законна сила на
12.05.2017г.решение № 4214/12.12.2015г. по гр.д.№ 14185/14г.на ПдРС по предявен
от П. и Д.Д. против „УниКредит Булбанк” АД иск.Като влязло в сила
това решение обвързвало страните по него съгласно разпоредбата на чл.298 ГПК и
било задължително за съда на основание чл.297 ГПК.Твърденията в исковата молба
са,че към момента начисляваната от банката месечна лихва възлизала на
6,265%,което не съответствало на условията по договора за кредит.Ответникът
продължавал за надвзема суми,като събирал възнаградителна лихва,по-висока от
дължимата по договора, която за периода от 15.04.2018г. до 15.09.2018г.
възлизала на 563,89 евро.Към исковата молба са приложени
процесният договор за кредит, цитираното решение на ПдРС,с което е прогласена
нищожността на клаузата в чл.11.1.3
от същия като неравноправна и кореспонденция между банката и Д. във връзка с
договора за кредит.
Ответната банка в отговора си по чл.131 от ГПК не е оспорила
наличието на
изпълнение на задължението от ищците,но счита,че въпреки прогласяването за
нищожна на клаузата за промяна на договорна лихва по кредита чрез нейното
увеличение едностранно от банката,договорените вноски съгласно погасителния
план не следвало да се променят,тъй като никъде в договора не била предвидена
възможност за намаляване на лихвата.Поддържа,че при отпадане на възможността
банката да увеличава възнаградителната лихва,единственият договорен лихвен
процент между страните оставал този по т.4.1.а и по погасителния план, който не
бил оспорен от ищците,а именно в размер на 6,55 %.С отговора се представят
Условията на банката по кредити на физически лица и погасителен план.
В хода на производството е допусната
ССЕ,чието заключение е прието в съд. заседание на 25.03.2019г. без възражения
от страните.
ПдРС,за да уважи иска в предявения
размер,излага основни съображения,че действително с решение №
4214/12.12.2015г., постановено по гр.д.№ 14185/14г.на ПдРС,влязло в законна
сила на 12.05.2017г.,е прогласена нищожността на клаузата на т.11.1.3 от раздел
II от Условията
за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по сключения между П.И.Д.
и Д.И.Д., от една страна и „Уникредит Булбанк” АД, от друга страна, процесен договор
за банков кредит като неравноправна на основание чл.146,ал.1,във вр.чл.143 от ЗЗП.Съгласно
посочената клауза т.11.1.3 при кредити,издължавани чрез анюитетни
вноски,годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от
лихвения план се фиксира в размера по т.4.1.а и не се променя,освен когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличението му най-малко с 1 пункт.Прието е,че по
отношение прогласената нищожност на уговорката по т.11.1.3 от договора страните
са обвързани от поставеното решение на основание чл.298, ал.2 ГПК,а същото е
задължително за всички съдилища в Република България съгласно чл.297 ГПК,затова
както страните, така и съдът следвало да се съобразяват с правните последици на
решението.Правните последици се свеждат до това,че прогласената за нищожна като
неравноправна клауза на т.11.1.3, не може да породи своето правно действие и не
следва да се прилага в отношенията между страните.С нея се е предвиждала
възможност банката едностранно да изменя лихвения процент по договор,но само в
една посока – неговото увеличаване.Затова със съдебното решение на ПдРС и
потвърждаващото го решение на ПдОС № 625/ 28.04.2016г. по в.гр.д. № 500/2016
г.,както и с определение № 274/
12.05.2017 г. по т.д. № 2537/ 2016 г. на ВКС,с което не е допуснато до
касационно обжалване въззивното решение № 625/ 28.04.2016г.на ПдОС е прието,че
клауза,която предвижда единствено възможност за нарастване на цената на
финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент, без да включва
възможност за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент (при
същата методика, по която се извършва увеличението на цената),би могла да
доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на
търговеца. В случая неравноправността на клаузата произтичала от липсата на
реципрочност за намаляване на цената на услугата.Така районният съд е стигнал
до извода,че за да е платено без основание и въз основа на прогласена за
нищожна като неравноправна клауза,ищците следва да са платили повече от
договорения в т.4.1.а лихвен процент,т.е. да са платили лихва, която е
едностранно увеличена от банката.
Спорът по делото се съсредоточава в отговор на въпроса
какъв е размерът на дължимата и уговорена между страните възнаградителна лихва
по договора за кредит – 6,55 %, както е предвидено в т.4.1.а и както поддържа
ответникът, или по-малко, както считат ищците.
От текста на
договора е видно,че годишният лихвен
процент е формиран от две компоненти – първата представлява фиксирана надбавка
в размер на 2,112 %,а втората представлява базисен лихвен процент по т.10.3 и
т.10.4 от условията по кредити на физически лица, определени съгласно т.11.1.1
при подписване на настоящия договор и която е 4,438 %.Как е определен базисният
лихвен процент е посочено в т.10.3 от условията по кредити на физически лица-
за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага
утвърденият от Управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него
да го определят органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в
съответната валута,както следва: т.10.3.2–за кредити в евро– едномесечен EURIBOR.Съгласно т.10.4 посочените в т.10.3
базисни лихвени проценти са приложими при ипотечни кредити,какъвто е процесният.
В договора е
предвидена обаче само една възможност за промяна на лихвения процент-в посока
неговото увеличаване съгласно
т.11.1.3. Никъде в договора не фигурира уговорка,даваща възможност за
намаляване на годишния лихвен процент под уговорения от 6,55%.Клаузата на
т.11.1.3 от договора е прогласена за нищожна като неравноправна именно защото в
договора за кредит не е предвиден механизъм не само за увеличаване на
лихвата,но и за нейното намаляване.След като клаузата е прогласена за
нищожна и съответно не се прилага,то
това означава,че лихвеният процент не може да бъде увеличаван над първоначално
уговорения от 6,55%.От друга страна обаче лихвеният процент не може да бъде и
намаляван под 6,55%,както смятат ищците-жалбоподатели,тъй като в самият договор за кредит не е предвиден
механизъм за намаляването му.Следователно страните по договора са обвързани от
този размер,на който са се съгласили при сключването му.
Ищците и
настоящи жалбоподатели считат,че след като възнаградителната лихва се определя
на база фиксирана надбавка и индексът EURIBOR,който е променлива величина,то и дължимата
договорна лихва,следвало да се промени (съответно намали при намаляване на
EURIBOR).Тази теза не се споделя нито от първоинстанционния съд,нито от
настоящата инстанция.Това е така,защото за определянето на БЛП,респективно ГЛП
от значение е не само индекса EURIBOR ,но и множество други фактори.Страните са
постигнали уговорка базисният лихвен процент да се определя по т.10.3 и т.10.4
от Условията за кредити на физически лица,а съгласно тези разпоредби за базисен
лихвен процент се прилага този,който е утвърден от Управителния съвет на
банката или оторизирани от него органи или служите на банката.Освен това
съгласно т.10.2 дължимите лихви се начисляват на база приложимия БЛП и надбавка
по договора, които са определени в зависимост от стойността на кредитния ресурс
на кредитните пазари,вида,срока на кредита,обезпеченията и други
обстоятелства,отчитащи кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от
него кредитен риск.Страните при сключване на договора са се съгласили с
посочените условия,които включват и ГЛП в размер на 6,55%.Прогласяването за
нищожна като неравноправна на клаузата на т.11.1.3 не позволява увеличаването
на ГЛП над 6,55%.Намаляване под този % не е възможно при липса на изрична
уговорка в договора за това.Следователно дължимата от кредитополучателите лихва
е посочената в т.4.1.а от договора за кредит.Правилно районният съд е приел,че
тя може да бъде изменяна само по волята на страните, в която съдът не би могъл
да се намеси, нито да замени в случая. Правилно е позоваването на
първостепенният съд на практиката на СЕС и по-конкретно на решение на съда от
14.06.2012 г. по дело С-618/10 (Banco Espanol de Credito SA срещу Joaquin
Calderon Camino).Въззивната
инстанция не намира,че това решение е погрешно тълкувано от ПдРС.Според това решение „националните съдилища са длъжни
само да не прилагат неравноправните договорни клаузи,така че те да нямат
задължителна сила за потребителя,но не са овластени да изменят съдържанието им.“В
случая,противно на становището на жалбоподателя,съдът счита,че именно изменение
на съдържанието на договора се иска от ищците,като се измени постигнатата от страните воля
относно минималният % на ГЛП.
Настоящата
инстанция споделя напълно мотивите на районния съд досежно несъстоятелността на
доводите на ищците,че са заплащали месечна лихва в размер на 4 % над дължимата
такава по договора.ПдРС се е позовал на приетата като неоспорена ССЕ,която е
кредитирал като обективно и комепетнто изготвена и от която се установява,че
размерът на възнаградителната лихва за процесния период от 15.04.2018г. до
15.09.2018г.,изчислена на база договорения между страните лихвен процент от
6,55 %,възлиза на сумата от 1201,46 евро,а ищците са заплатили по кредита
възнаградителна лихва за процесния период в размер на 780,55 евро.Следователно
ищците като кредитополучатели не са заплатили повече от дължимото.Не е плащано
за процесния период по обявената за неравноправна клауза, която видно от
начислената възнаградителна лихва от банката, не се прилага в отношенията между
страните.
Предвид
изложеното настоящата инстанция намира въззивната жалба за неоснователна,а
атакуваното решение за правилно и законосъобразно.Като такова същото следва да
се потвърди.
2.По
отношение на частната жалба,подадена от „УниКредит Булбанк” АД:
С обжалваното
решение ПдРС е осъдил на основание чл.78, ал.3 ГПК П. и Д.Д. да заплатят на
„УниКредит Булбанк” АД сумата от 387лв. разноски пред първата инстанция,в които са включени 80лв.за вещо лице.По
отношение на претендираното адв.възнаграждение в размер на 614лв.обаче съдът е
изложил мотиви,че макар ответникът по делото да е бил представляван от двама
адвокати,(като съгласно представените договори за правна защита и съдействие от
29.10.2018г., за всеки от тях е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на
307лв.),то ответникът има право реципрочно на правото на ищеца при уважаване на
иска съгласно чл.78, ал.1 ГПК, на разноски за адвокатско възнаграждение само за
един адвокат,и това следва да се приложи и по отношение на ответника при
отхвърляне на иска.Ето защо районният съд е присъдил в полза на ответника като
разноски възнаграждение само за един адвокат в размер на 307лв., което е
заплатено по банков път и съответно общата дължима сума за разноски е
определена на 387 лв.
С
молба на осн.чл.248 от ГПК ответникът е поискал изменение на решението в частта
за разноските,които да му се присъдят в претендирания размер,т.е.за
адв.възнаграждение за двамата представлявали ответника адвокати,тъй като разпоредбата на чл.78,ал.1 от ГПК намирала
приложение единствено спрямо ищеца,но не и спрямо ответника.
С
обжалваното определение от 19.06.19г.районният съд не е споделил доводите на
молителите,че след като в разпоредбата на чл.78,ал.3 от ГПК не е изрично
уредено,че се дължи възнаграждение само за един адвокат,то ответникът има право
да му се присъдят разноски за
неограничен брой адвокати,в случая-двама.
Независимо,че
ограничението за дължими разноски за един адвокат систематично се съдържа в
разпоредбата на чл.78,ал.1 от ГПК,това не означава,че се отнася само до
ищците,при положение,че изрично не е възпроизведено в чл.78,ал.3 от ГПК.Това е
така,доколкото и двете страни в гражданския процес са
равнопоставени,включително и по отношение разпределението на отговорността за
разноските.В този смисъл е и константната
съдебна практика,част от която е цитирал и районният съд в определението си.Настоящата
инстанция счита,че ответникът има правото да ангажира неограничен брой
адвокати,които да го представляват пред съда по предявения срещу него иск,като
в случая по негова преценка той е упълномощил двама адвокати,но не може да се
възложи в тежест на ищеца заплащането на адв.възнаграждение за всеки от тях на
осн.чл.78,ал.3 от ГПК,като напълно споделя изложените от районният съд мотиви в
тази насока.Ето защо обжалваното с
частната жалба на „УниКредит Булбанк” АД определение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
Разноски:
С оглед
изхода на делото разноски следва да се присъдят на въззиваемите Д. за
въззивната инстанция,доколкото са претендирани от тях,в размер на 300лв.предвид
представения договор за правна защита и съдействие,от който е видно,че сумата е
заплатена в брой.Размерът на адв.възнаграждение е съобразен с минималните
размери по НМРАВ № 1/04г.,поради което не следва да се разглежда възражението
на жалбоподателя за прекомерност на същото на осн.чл.78,ал.5 от ГПК.
Мотивиран от горното,Пловдивският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 1532/22.04.19г.на ПдРС,3-ти гр.с.,постановено по гр.д.№ 15658/2018г.,с което
е отхвърлен предявеният от П.И.Д.,ЕГН-********** и Д.И.Д., ЕГН-********** против „УниКредит Булбанк” АД,ЕИК-*********,гр. София,осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищците сумата от 563,89 евро,представляваща неправомерно получена сума по
договор за банков кредит № 547/ 18.01.2008 г. за периода от 15.04.2018 г. до
15.09.2018 г., с която банката се е обогатила неоснователно, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.10.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 814/19.06.19г.,постановено по гр.д.№ 15658/2018г.,по описа на ПдРС,3-ти гр.с.,с което е оставена без уважение
подадената от „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК: ********* молба на осн.чл.248 от ГПК
за изменение на постановеното по делото решение № 1532/22.04.19г.в частта му за разноските
ОСЪЖДА „Уникредит
Булбанк“ АД,ЕИК–********* да заплати на П.И.Д.,ЕГН-********** и Д.И.Д., ЕГН-**********,***,сумата
от 300(триста)лв.разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: