РЕШЕНИЕ
гр.София,
14.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет
и трети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева
Йоана Генжова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 8
403 по описа за 2019 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 26574 от 30.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 78 442/2017 г. по описа
на СРС, ІІІ ГО, 150 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415 ГПК, че Г.В.З., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумите:
1 706,77 лева – главница, представляваща стойност на незапла-тена топлинна
енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г.; 129,43 лева – законна
лихва за забава върху тази главница за периода от 30.07.2015 г. до 13.06.2017
г.; 23,39 лева – главница, представляваща сума за предоставена услуга „дялово
разпределение” и 3,51 лева – лихва за забава върху тази главница, както и
законната лихва върху главниците от 22.06.2017 г. – датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до окончателното
им.
Със същия съдебен акт Г.В.З. е осъден да заплати на „Топлофика-ция София“ ЕАД сумата
87,25 лева – разноски за заповедното производство и сумата 881,02 лева – разноски за исковото производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника
Г.В.З.,***, с твърдения,
че същото е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа се, че СРС непра-вилно
е приел, че му е ноторно известно за публикуването на ОУ за продажба на
топлинна енергия, тъй като публикацията извън Държавен вестник не е ноторна,
поради което подлежи на пълно доказване от ищеца в процеса, като предвид това,
че такива доказателства липсват – не може да се приеме, че между страните има
валидно сключен договор за доставка на топлинна енергия при „общи условия”, а
при липсата на облигационни отношения между ищеца и ответника, последният не е
бил длъжен да заплаща нещо, за което няма и съответното задължение. Въззивникът
счита и че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените
правила, приемайки, че твърдените от ищеца цифри за доставена топлинна енергия
за процесния приод са установени от изслушаната по делото съдебно-техническа
експертиза /СТЕ/, вещото лице по която обаче е работило единствено по писмени
документи на ищцовото дружество – частни свидетелстващи документи, повечето от
които така и не са били представени по делото, които съдържат изгодни само за тази
страна обстоятелства, като характеристиката на тези „документи” е, че не са
доказателство за удосто-верените в тях правнорелевантни обстоятелства. Отразено
е и че в решението не е обсъдено
възражението на жалбоподателя, че депозираната по делото съдебно-счетоводна
експертиза е неотносима към конкретния спор, предвид това, че поставените
задачи за изследване касаят само счетоводната отчетност на ищеца относно
процесните стопански операции, но не и правнорелевантния факт дали ищцовото
дружество е доставило на ответника описаното в процесните фактури количество
топлоенергия. Инвокират се доводи и че като цяло решението е изготвено напълно
формално, като липсва квалификация на установените по делото факти и
съответните правни изводи въз основа на тези изводи, като в тази връзка се
поддържа, че съдебната практика без противоречие приема, че за да е обосновано
решението, изводите на съда трябва да кореспондират на относимите към предмета
на спора доказателства, а необсъждането на доводи и възражения на страните е
съществено процесуално нарушение.
Молят въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателите искове
като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски по делото,
направени пред двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.“ ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С
молба, депозирана преди провеждане на откритото съдебно заседание по делото е
оспорил жалбата.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „М.Е.” ООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Със заявление вх.№ 3046956/22.06.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Г.В.З. за сумите:
1 706,77 лева – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016
г., 22,88 лева – главница, представля-ваща стойност цена за извършена услуга за
дялово разпределение за същия период; 129,43 лева – законна лихва за забава
върху главното вземане за топлинна енергия за времето от 15.09.2016 г. до 13.06.2017
г. и 3,51 лева – законна лихва за забава върху главицата за дялово
разпределение за същия период, касаещи топлоснабден имот – апартамент № 108, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, абонатен № 073263.
На 29.06.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 40 680/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 150 състав срещу посоченото лице общо за сумите: 1 729,65 лева – главница
за периода: 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано
от 22.06.2017 г. до изплащане на вземането, и 132,94 лева – лихва за забава за
периода до 13.06.2017 г., като на заявителя са присъдени и направените в
заповедното производство разноски на стойност 87,25 лева, от които: 37,25 лева
– държавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 11.09.2017 г. е депозирано възражение от длъжника Г.В.З. по чл. 414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 02.11.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
При
условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни
искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Г.В.З.
главни и
акцесорни вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това произ-водство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключ-ват
или погасяват това спорно право.
Настоящият съдебен състав като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на
претендираните от ответника Г.В.З. вземания
за цена на доставена за процесния период: 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. вкл. и на цената на услугата
дялово разпределение, в присъдените
размери, съответно от 1 706,77 лева и 22,88 лева, изведени при
правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите
съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в
§ 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител
на енергия или природен газ за битови нужди” е фи-зическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснаб-дяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на
чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.05. 2015 г. до м.04.2016 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоя-телно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дя-лово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това
лице е задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия на топлоснаб-дения обект и стойността на извършената услуга
„дялово разпределение”, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество – топлопреносно предприятие. В про-изводството не е спорно обстоятелството, че
ответникът е собственик на процесния недвижим имот, което се потвърждава и
от ангажираното от ищеца писмено доказателство: нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 89, том LLLХL, дело № 37293/20.11.1997 г. на І нотариус при НС
към СРС /неоспорен в процеса/. Пред първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал,
нито е ангажирал доказателства, че след придобиването на имота същият се е разпоредили
с него. Като носител на вещното право на собственост
върху процесния имот в исковия период от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. Г.В.З. има качеството на клиент на топлинна
енергия за битови нужди за същия.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С
оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „19 минути“ и вестник
„24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответната страна – жалбоподател не твърди и не установява да е
упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г.,
поради което настоящият съдебен състав намира, че същата те е приела.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането
на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в
решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното
по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Неоснователни
са наведените в жалбата доводи, касаещи общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Топлофикация София” АД на клиенти в гр.София, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Съгласно разпоредбата на чл.155 ГПК не подлежат
на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът
е длъжен да съобщи на страните. Обстоятелствата относно момента на
публикуването на визираните общи условия и печатните издания, където е
направено това – в един местен и един централен всекидневник, са служебно
известни на съда, като същите са обявени на страните от съда, поради което не
подлежат на допълнително доказване.
Не могат да бъдат споделени и твърденията, че количеството на доставената топлинна енергия за процесния
имот не се доказва от ангажираните доказателства, са необосновани.
Съдебно-техническата експертиза е допусната в съответствие с изискванията на
чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост на специални знания в съответните области
на науката, в т.ч. и относно изчисленията по нормативно установените формули, в
които са заложени технически показатели, като тази експертиза не е изготвена по
документи, едностранно издадени от ищеца, както се поддържа, а въз основа на представените
по делото документи за
отчет за индивидуалното разпределение, установяващи действителното количество
потребена енергия, съгласно снетите показания по уредите за разпределение в
жилището на жалбоподателя-ответник за процесния период, подписани от клиента и
неоспорени в процеса, както и данните от електронния отчет на общия топломер в
абонатната станция.
В
съответствие с разпоредбата на чл.197 ГПК с постановеното по реда на чл.140 ГПК
определение СРС е посочил предмета и задачите на СТЕ, като изрично е определил
и върху какви материали следва да работи експертът. В случай, че въззивникът е искал
представянето на част от проверените от вещото лице документи, които не са
представени по делото, е следвало своевременно да заяви искания по реда на
чл.190 ГПК и чл.192 ГПК в първоинстан-ционното производство, което не е направил.
Релевираните от жалбоподателя оплаквания относно изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза /ССЕ/ са неоснователни, тъй като последната не е послужила като база
за опреде-ляне на количеството и стойността на реално потребената топлинна
енергия от абонатен № 073263. ССЕ е взета предвид от
решаващия състав на СРС във връзка с обстоятелствата, касаещи липсата на
счетоводни данни за извършени от страна на клиента плащания за консу-мираната топлинна енергия за
процесния период.
Не е допуснато и твърдяното в
жалбата процесуално нарушение във връзка с изготвя-нето на атакуваното решение.
В същото са изложени мотиви и в тях надлежно първоинстан-ционният
съд е посочил исканията и възраженията на страните, извършил е преценка на дока-зателствата
и е направил въз основа на тях фактически и правни изводи.
По отношение на
исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, касаещи главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна
енергия за времето от м.05.2015 г. – м.04.2016 г. вкл., мнозинството на съдебния
състав на СГС намира, че ответ-никът не е изпаднал в забава относно тяхното плащане,
поради нищожност на клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията
на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С
клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за
плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен
дял /по чл.32, ал.1 от ОУ/ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – също в 30-дневен
срок след публикуването им на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Така
обвързаното нас-тъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на
специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет,
смартфон и пр./, което да му дава въз-можност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълни-телно и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Потребителят не може да бъде задължаван да направи
значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с такива технически
средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които
да му гаран-тират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си
по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от потребителя не може да се из-исква да извършва
постоянни справки в един неопределен период от време за това кога точно
топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни
сметки, за да може да съобрази едностранно определените по този начин от „Т.С.”
ЕАД падежи за изпълнение. С оглед горното мнозинството на
настоящия състав прие-ма, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия
от 2014 г. противоречат на импе-ративната материалноправна норма на чл.143,
ал.1 ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията,
дадени в т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и
на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обс-тоятелство за
вземането на ищцовото дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия
за исковия период, което попада в приложното поле на Общите условия от 2014 г.,
ответникът по иска не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен срок за
изпълнение между главните страни по спора, а по делото не е представена и
покана за изпълнение на това задължение в съответствие с изискването на нормата
на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД относно
главницата за топлинна енергия се явява изцяло неоснователен, поради което обжалваното
решение на СРС в тази му част следва да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което заявената претенция на това основание за сумата 129,43
лева за периода: 30.07.2015 г. – 13.06.2017 г. – да бъде отхвърлена.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания по отношение на
правилността на решението, касаещи основанието и размера на претенцията за
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение,
поради което тези въпроси са извън предмета на въззивна проверка, очертан с
жалбата по аргумент на чл.
269, изр.2 ГПК.
Освен в посочената по-горе част
първоинстанционното решение трябва да бъде отме-нено и в частта му, с която
ответникът Г.В.З.
е осъден да заплати на ищеца разноски за
заповедното производство за разликата над сумата 81,190 лева и за исковото
производство – над сумата 819,80 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя е възникнало право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК
съобразно уважената част от жалбата, предвид което на същия следва да се
присъди сумата 19,96 лева, направени разноски за държавна такса по жалбата и
адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.3 ГПК на същия се дължат
разноски за първоинстанционното производство в размер на 27,80 лева –
адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд намира за неоснователно направеното с молба на „Т.С.“
ЕАД от 22.03.2021 г. възражение за
прекомерност на претендираното от въззивника
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. Уговореният
размер от 250,00 лева по договор за правни услуги от 19.02.2019 г. е под
минималния такъв, опреде-лен по реда на чл.7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. на ВАдС за минималните раз-мери на адвокатските възнаграждения.
На
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК не се дължат разноски на
въззивае-мата страна съобразно отхвърлената част от жалбата, вкл. и за юрисконсултско
възнаграж-дение. Във
въззивното производство от упълномощения от тази страна процесуален предста-вител
– юрисконсулт не са извършени реално никакви процесуални действия, извън допозира-ната
бланкетна молба, с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на
жалба-та. Доказателства за извършването на други разходи във въззивното
производство не са анга-жирани.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 26 574 от 30.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 78 442/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав – в ЧАСТТА, с която по иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че Г.В.З., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата
129,43 лева – законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода от 30.07.2015 г. до 13.06.2017 г., както и в ЧАСТТА, с която Г.В.З., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******на
основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство за разликата над
сумата 81,19 лева до сумата 87,25 лева и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното исково производство за разликата над сумата
819,80 лева до сумата 881,02 лева, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу Г.В.З., ЕГН **********, с адрес:
***, иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал. ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Г.В.З., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата 129,43 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 30.07.2015 г. до 13.06.2017 г. вкл. относно главното вземане за
потребената топлин-на енергия от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. вкл., за
която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 40680/2017 г. по описа на СРС, ГО, 150 състав от 29.06.2017 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 26 574 от 30.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 78 442/ 2017 г. по описа на С РС, ІІІ ГО, 150 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ поравно на Г.В.З., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 27,80 лева /двадесет и седем лева и осемдесет стотинки/ – разноски за
първоинстанционното производство, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
19,96 лева /деветнадесет лева и деветдесет
и шест стотинки/ –
разноски за въззивното произ-водство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „М.Е.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м. 2.
Особено мнение на съдия Йоана Генжова по
в.гр.д. № 8403/2019 г. по описа на СГС, VІ-В въззивен състав
Не съм съгласна с изводите на мнозинството от
съдебния състав за нищожност на основание чл.146, ал.1, предл.1 от ЗЗП на
клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. поради противоречие с
императивната норма на чл.143, ал.1 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.143,
ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Обвързването на срока за изпълнение на задължението за
заплащане на месечните дължими суми с датата на публикуването им на интернет
страницата на търговеца не поставя потребителя в неравностойно икономическо
положение и не го задължава да се снабдява с техническо средство за достъп до
интернет. При съвременните условия достъпът до интернет не е свързан непременно
с притежаването на специално техническо устройство, тъй като всеки потребител
може да направи справка за месечните дължими суми както на места със свободен
достъп до интернет услуги, така и на местата за заплащане на дължимата сума.
Публикуването на сметка на интернет страницата на дружеството създава
допълнително удобство, а не вреда за потребителите, поради което не е нарушен и
принципът за добросъвестност.
СЪДИЯ