№ 11605
гр. София, 04.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110101805 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по предявени от Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С.........., срещу „С.
К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С............,
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал.
5 ЗПК, ев. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 328530/19.06.2019 г.,
предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, като
противоречаща на закона и като заобикаляща закона, евентуално като противоречаща на
добрите нрави и евентуално поради това, че е неравноправна клауза, както и осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от
615,17 лв. (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК в открито съдебно
заседание на 14.06.2023 г.), недължимо платена по посочената клауза, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.01.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че с ответника са сключили Договор за паричен заем № 328530 от
19.06.2019 г., по силата на който му е предоставен заем в размер на 800 лв., който следва да
бъде върнат на 7 вноски, а размерът на лихвения процент не е посочен. В договора е
предвидено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на две физически лица,
които да отговарят на определени от кредитора условия. Страните са договорили, че в
случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 250 лв., която е начислена още със сключването на договора, тъй като
ищецът не е представил исканите обезпечения. Твърди, че е погасил цялото задължение по
1
процесния договор за заем. Излага твърдения, че договорът за заем е нищожен поради
неспазване на предвидената в ЗПК форма, не е написан на ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не
по-малък от 12. Сочи, че в договора за заем не се съдържа информация за приложимия ГПР,
доколкото същият е посочен само като процент, но без да са посочени основните данни,
послужили за неговото изчисляване. От друга страна твърди, че е посочен грешен размер на
ГПР, като действителният му размер надвишава максималния такъв, предвиден в чл. 19, ал.
4 ЗПК, считайки, че при изчисляването му следва да бъде взета предвид начислената по
договора неустойка. Счита, че клаузата за неустойката за неосигуряване на обезпечение
противоречи на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че е неравноправна и противоречи на
добрите нрави. Сочи, че целият договор за кредит е нищожен, доколкото не е посочен
реалният размер на ГПР в договора, с оглед което и приложими са разпоредбите на чл. 22,
вр. чл. 23 ЗПК и не се дължи нищо друго, освен чистата стойност на получената от
заемателя сума. Счита договора за заем за нищожен и поради нищожност на клаузата на
уговорената възнаградителна лихва. Сочи, че клаузата, предвиждаща заплащането на
неустойка при непредоставяне на обезпечение заобикаля закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
доколкото е недопустимо да се кумулира с обезщетение за забава, евентуално противоречи
на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване, и евентуално е неравноправна клауза, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Твърди също така, че по нищожната неустоечна клауза е заплатил сумата от
615,17 лв., като претендира връщането й, както и разноски.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска. Признава,
че между страните е сключен договор за кредит, въз основа на който на ищеца е предоставен
заем в размер на 800 лв. Излага съображения, че в договора за заем е посочен правилно
размерът на ГПР, в рамките на допустимия максимален размер съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, а
именно 47,58 %, същият е изчислен по формулата, съгласно Приложение 1. Сочи, че
договорът за заем е съобразен с императивните изисквания на чл. 11, т. 10 ЗПК, доколкото
сочената разпоредба не изисква посочване на математическия алгоритъм за изчисляване на
ГПР и не е необходимо да се посочват всички разходи, а само допусканията, използвани при
изчислението му. Излага съображения, че предвидената неустойка не следва да бъде
включвана при изчисление на ГПР, тъй като нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя, а разходите, които
кредитополучателят дължи при неизпълнение, не се включват в ГПР по изричната
разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Твърди, че по договора е уговорен фиксиран лихвен
процент, поради което не е необходимо да се посочват условията за прилагане на различни
лихвени проценти. Излага съображения, че клаузите, с които са уговорени ГПР и лихва са
индивидуално уговорени и не са неравноправни. Сочи, че процесната неустоечна клауза е
действителна, доколкото обезпечението на задължението е съществен елемент при преценка
на кредитния риск и непредставянето на обезпечение води до непропорционално
2
увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на
необезпечено вземане. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че
оспорената клауза не противоречи на добрите нрави. Моли за отхвърляне на исковете и
претендира разноски.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за паричен заем №
328530 към искане № 0347243 е видно, че на 19.06.2019 г. между ищеца Б. Н. Н., в
качеството му на заемател, и „С. К.“ ООД, в качеството му на заемодател, е сключен
договор за заем, по силата на който „С. К.“ ООД е предоставило на Б. Н. сумата от 800 лв.,
която ищецът се е задължил да върне на 7 месечни погасителни вноски – 2 в размер на 26,70
лв. и 5 в размер на 176,37 лв., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите от 47,58 %, с дата на
последно плащане на 20.01.2020 г., като общата сума, дължима от заемателя е 935,25 лв.
В чл. 6 от договора е уговорено, че договорът за заем ще бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения: 1/. Банкова гаранция или 2/. Поръчител, отговарящ на условията на
чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. В чл. 8 от договора страните са
уговорили, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящия
договор обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение
не отговаря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора
за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 625,75 лв., с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем. Видно от
Приложение 1 – погасителен план към договор за заем № 328530 общият размер на
вноската, с включена неустойка, е в размер на 223 лв., общо 1561 лв. без отстъпка, с
отстъпка от 10,15 лв. общият размер на задължението по договора е 1550,85 лв.
В хода на производството е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ),
от заключението на която се установява, че общата сума, платена от Б. Н. Н. по договор за
паричен заем № 328530 от 19.06.2019 г. е в размер на 1552,14 лв., както следва: 800 лв. –
платена главница, 135,25 лв. – платена договорна лихва, 615,17 лв. – платена неустойка и
1,72 лв. – платена такса. Вещото лице е посочило, че ГПР по договора в размер на 47,58 %
включва само дължимата договорна лихва, а при включване и на платената неустойка по
кредита ГПР би бил в размер на 158,87 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предявени са обективно съединени установителни искове при условията на евентуалност
с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
3
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже, че неустоечната клауза за непредоставяне на обезпечение, предвидена в Договора за
паричен заем № 328530 от 19.06.2019 г., чл. 8 е нищожна на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в т. ч. че има
неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на
добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на
несправедливото обогатяване, както и твърденията си за нищожност на договора за заем.
В тежест на ответника е да докаже, че посочената неустоечна клауза е индивидуално
уговорена, както и че на потребителя при сключване на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е
да докаже, че е заплатил претендираната сума на основание оспорената клауза от договора
за паричен заем.
В тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата.
Съдът приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на сделка, а в
обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество
обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество основания за
прогласяване недействителността на сделката. С оглед основанията на всеки един от
исковете, същите следва да се разгледат при условията на евентуалност в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото (така
решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на неустоечната клауза,
съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност
поради противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид становището на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК безспорни
по делото и ненуждаещи се от доказване са обстоятелствата, че между страните е сключен
Договор за паричен заем № 328530 от 19.06.2019 г., по който ответникът е предоставил на
ищеца заем в размер на 800 лв., както и че страните са уговорили неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 625,75 лв., която е била начислена на ищеца
поради неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора за заем за представяне на
обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
4
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на
потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е дключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по ал. 10 (при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорна информация посредством формуляра по ал. 2
незабавно след сключването на договора за кредит.
Според чл. 6 ЗПФУР договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство
за комуникация – едно или повече.
В случая от представените по делото доказателства се установява сключването на договор
за предоставяне на потребителски кредит от разстояние, както и че сумата от 800 лв. –
главница по договора за паричен заем е била предоставена на ищеца, което не се оспорва от
последния.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е същият
да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на което
и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност
на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и връщане на лихвата и другите разходи.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът приема, че
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11, 12 и 20 ЗПК. Доколкото е
бил договорен фиксиран лихвен процент, то не е било необходимо посочването на методика
за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди,
нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е
погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа
5
и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските (чл. 7, ал. 1),
както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата (чл. 9, който препраща към чл. 29 ЗПК, уреждащ
правото на отказ от договора за потребителски кредит), с което са спазени изискванията и
на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По въпроса дали срочният договор за потребителски кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата
изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице искане на потребителя по чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и дали трябва договорът за потребителски кредит, по отношение
на който не са приложими различни лихвени проценти, да съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска, е постановено решение №
106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., според което само при
наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими различни лихвени
проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. В процесния договор се
съдържа погасителен план, в който се съдържа и разбивка на вноските по главница и лихва.
Потребителят е получил още при сключването на договора погасителен план, който не се
променя, с което са спазени и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК (чл. 5 от
договора).
Съдът приема обаче, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в тази
връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на ищеца за
нищожност на неустоечната клауза на чл. 8 от договора за паричен заем:
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8, вр. чл. 6 от договора
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
6
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР - 47,58 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 625,75 лв., която
се начислява автоматично от заемодателя. Размерът на неустойката е повече от половината
от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е
значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Съдът приема, че задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнение на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая целта на неустойката е да създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното несъмнено води
до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по
същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход по кредита
като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера
на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил
наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати, преди да бъде
обвързан от договора.
В допълнение, получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
7
посочените „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
625,75 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С
уговорената в чл. 8 неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – тридневен срок от сключване на договора.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него. Посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи
обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и
предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните,
че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за
неустойка ще възникне. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП
(приложима на основание чл. 18, ал. 5 ЗПФУР), тъй като е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително
неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва
да се посочи и задължението на кредитора преди сключване на договора за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и
регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение
на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства
чрез сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на
кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл.
16 ЗПК.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
8
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на
всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от
18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение №
3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав,
решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, решение № 54 от 9.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, и др.).
Плащането на неустойката не е отразено като разход при формиране на ГПР и този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитане на неустойката като разход действителният ГПР съгласно заключението по
допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза е значително завишен – в размер
на 158,87 %. Следователно и оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и искът следва да бъде уважен на това основание.
С оглед уважаване на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност – за
установяване, че процесната клауза за неустойка заобикаля закона и че е уговорена в
противоречие с добрите нрави, поради което не дължи произнасяне по тях.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Установява се от неоспорената ССчЕ, която съдът кредитира като компетентно и
обективно изготвена, че цялата дължима сума по договора за паричен заем е заплатена от
ищеца, включително и сумата от 615,17 лв. – неустойка съгласно чл. 8 от договора.
Предвид доказване на факта на плащане на сумата от 615,17 лв. – неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора за паричен заем, в тежест на ответника е да
докаже основание за задържане на сумата. Тъй като посочената клауза съдът прие за
нищожна поради противоречие със закона, то липсва основание за задържане на сумата от
ответника.
Искът е основателен в пълния си размер (след изменението в открито съдебно заседание
на 14.06.2023 г.) за сумата от 615,17 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
9
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната
лихва върху увеличената част – виж решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020
г. по описа на ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер
от 10 лв. следва да бъде присъдена считано от 12.01.2023 г. – датата на депозиране на
исковата молба (съобразно диспозитивното начало) до окончателното плащане, а върху
разликата над 10 лв. до пълния размер от 615,17 лв. (или за сумата от 605,17 лв.) – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 03.05.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат единствено на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, в размер на 350 лв. – за депозит за ССчЕ. Съдът намира, че разноски за държавна
такса за сумата от 100 лв. не следва да се присъждат на ищеца, тъй като от писмо на
Председателя на СРС се установява, че таксата вразмер на 105 лв. по платежно нареждане от
11.01.2023 г. не е постъпила по сметка на съда, поради което за сумата от 100 лв. – държавна
такса, на основание чл. 77 ГПК следва да бъде задължен ответникът, при неблагоприятния
за него изход от делото.
Претендира се и адвокатско възнаграждение в размер на общо 1000 лв. съгласно договор
за правна защита и съдействие. Своевременно релевираното от процесуалния представител
на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение е основателно. Съдът приема, че когато с една искова молба са
предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл
е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., поради което
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г., възлиза в размер на 423 лв. В този смисъл и при съобразяване цената
на предявените искове, свързания им предмет, липсата на фактическа и правна сложност на
делото, срочното му разглеждане пред първоинстанционния съд без участие на процесуални
представители на страните, настоящият съдебен състав приема, че на ищеца следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 423 лв., т. е. общият размер на
разноските, който следва да бъде присъден, е 773 лв. Следва да бъде застъпена позиция, че
този вид съдебни производства не следва да се превръщат в източник на генериране на
съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по същите, като съдът
следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
10
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 328530
от 19.06.2019 г., сключен между Б. Н. Н. и „Сити К.“ ООД, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 625,75 лв. за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, по предявения от Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Ломско
шосе“ № 150, срещу „С. К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............, да заплати на Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Ломско шосе“ №
150, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 615,17 лв., представляваща недължимо
платена сума по чл. 8 от Договор за паричен заем № 328530 от 19.06.2019 г., представляваща
неустойка за непредоставяне на обезпечение, ведно със законната лихва върху сумата от 10
лв., считано от 12.01.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 10 лв. до пълния размер от
615,17 лв. (или за сумата от 605,17 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК –
03.05.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Сити К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............, да заплати на Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Ломско шосе“ №
150, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от общо 773 лв. – депозит за експертиза и
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Сити К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............, да заплати на основание чл. 77 ГПК в полза на бюджета на Софийски районен съд
сумата от 100 лв. – държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11