РЕШЕНИЕ
№ 6635
гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100501927 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Топлофикация София“ ЕАД, чрез
юрисконсулт Маноилова срещу решение от 29.11.2023г., постановено по гр. д. №
14867/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 47 с-в.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил в цялост, като неоснователни
предявените от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК: *********, срещу Й. С. З. и Д. С. З.
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на Й. С. З. и Д. С. З., в качеството им на наследници по
закон на Й.А.Г., да заплатят на „Топлофикация София” ЕАД в условията на разделна
отговорност при квоти от по 1/2 част, начислени за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж. к. *********“, бл. ********, аб. № *******, задължения за цена на
доставена топлинна енергия за периода от м. май 2018 г. до м. април 2020 г. в размер
на 929,43 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, за мораторна лихва в размер на 169,80 лева, начислена за
периода от 15.09.2019 г. до 07.03.2022 г. върху претендираната цена за доставена
топлинна енергия, за цена на услугата „дялово разпределение“ за периода от месец
юни 2019 г. до месец април 2020 г. в размер на 7,45 лева, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и за мораторна
лихва в размер на 1,47 лева, начислена за периода от 15.03.2019 г. до 07.03.2022 г.
върху претендираната цена за услугата „дялово разпределение“.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
1
се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и
процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат изцяло
уважени като основателни и доказани. Претендира направените разноски пред двете
съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемите не са депозирали отговор на
въззивната жалба.
Третото лице – помагач, в установения от закона срок, не е подало отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
По така предявения иск в тежест на „Топлофикация София” ЕАД е да докаже
основанието, размера и изискуемостта на претендираните вземания, т.е.
съществуването на договорни отношения между него и ответника през посочения
период, както и че през този период е доставил в имота на ответника твърдяното
количество ТЕ, която е била отчетена и доставена в съответствие с действащите
нормативни актове, а също и нейната стойност.
За да постанови решението си в обжалваната част, районният съд е приел, че не
е установено ответниците да са приели наследството. Настоящият състав споделя тези
изводи поради следното.
Придобиването на наследството се основава на волята на наследника да стане
правоприемник. С откриване на наследството наследниците придобиват правото да
получат наследственото имущество. То не преминава по право към тях, а при
откриване му за наследниците възниква правото да го приемат. С приемането му те го
2
придобиват. Съгласно разпоредбата на чл. 48 от ЗН наследството се придобива с
приемането му. Приемането е едностранен акт, с който лицето, което може да
наследява, проявява намерение да придобие наследството. С него се определят
отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица, които са
били в имуществени отношения с наследодателя.
Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се
извършва с писмено изявление до районния съдия по местооткриване на наследството.
То се вписва в особена за това книга – чл. 49, ал. 1 от Закона за наследството.
Според разпоредбата на чл. 49, ал.2 от Закона за наследството, мълчаливо
приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат
намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши,
освен в качеството си на наследник.
Съгласно приетото в решение № 101 от 8.10.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2260/2018 г., IV г. о., ГК, „В Закона за наследството е предвидена възможност
наследникът да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемане на
наследството. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗН по искане на всеки заинтересован,
районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви приема ли
наследството или се отказва от него. Преди да определи този срок съдът призовава
наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса. Според чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН,
когато има заведено дело срещу наследника, което не може да се движи, тъй като той
не се е произнесъл, дали ще приеме наследството срокът за приемане се определя от
съда, който разглежда делото. Тълкуването на чл. 51, ал. 1, изр. 2 налага извод, че
когато има заведено дело срещу наследник на починал в хода на делото ответник,
което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл дали приема наследството,
съдът му определя срок да заяви дали приема наследството или се отказва от него,
само по искане на заинтересована страна по делото. Такава заинтересована страна е
ищецът, тъй като той има интерес да се установи безспорно кои са приелите
наследството наследници на лицето, с което той има правен спор или спрямо което
иска да установи правата си. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51, ал. 1 ЗН,
той губи правото да приеме откритото в негова полза наследство – чл. 51, ал. 2 ЗН.
Касае се за преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне с
изтичането на който се погасява самото субективно право на наследника.“
В случая ответниците, чрез назначения им от съда особен представител,
изрично са оспорили да са приели наследството. С доклада по делото, приет за
окончателен в първото по делото заседание, СРС изрично е указал на ищеца, че в
негова тежест е да установи, че наследниците са приели наследството.
Жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства в тази връзка. Напротив,
с изрична молба е посочил, че чл. 60 ЗН установява една законна презумпция, която е в
3
тежест на ответника да бъде оборена.
Настоящият състав намира, че при изрично оспорване от страна на ответниците,
че са приели наследството и правилно разпределена доказателствена тежест, именно
ищецът е следвало да ангажира доказателства за приемането му, което може да бъде
извършено и с конклудентни действия, или изрично да поиска от съда да даде срок на
наследника да заяви приема ли наследството или се отказва от него.
Ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи, че ответниците са
приели наследството и не е направили искане до съда за определяне на срок за
приемане.
Ето защо, искът правилно е бил отхвърлен от СРС, като неоснователен и
недоказан.
В цитираното от жалбоподателя във въззивната жалба решение № 437 от
17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011 г., III г. о., ГК ответниците не са оспорили
факта на приемане на наследството, поради което не е било в тежест на ищеца да го
установява.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззиваемите не претендират разноски и не представят доказателства за такива,
поради което и съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19659 от 29.11.2023г., постановено по гр. д. №
14867/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 47 с-в.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
„Топлофикация София“ ЕАД - „Техем сървисис” ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5