РЕШЕНИЕ
№ 62
гр. Перник , 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на втори февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ К. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ А. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-
СТОЕВА
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА К. МАРИНОВА-СТОЕВА
Въззивно гражданско дело № 20201700500743 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Топлофикация –Перник“ АД, подадена
чрез юрк. Е.М., против решение № 260305/13.10.2020 г., постановено по гр.д. №
7456/2019 г. на Районен съд – Перник, с което са отхвърлени предявените по реда на
чл. 422 ГПК от въззивника срещу А. С. Г. и Н. Е. Г. обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в
полза на „Топлофикация Перник“ АД съществува изискуемо вземане при условията на
солидарност срещу ответниците за сумата от 1 016,73 лв., представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г.
до топлоснабден недвижим имот с адрес: *** , с абонатен № ***, законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
в съда – 24.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 128,52 лв.,
представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от
10.07.2016 г. до 23.10.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 5482/2019 г. по описа на
Районен съд – Перник, е издадена Заповед за изпълнение на парични задължения по
чл. 410 ГПК от *** г., като неоснователни. В тежест на ищеца са възложени сторените
от ответниците разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата по изложени съображения за неправилност на
първоинстанционното решение се иска отмяната му и уважаване на предявените
1
искове. Жалбоподателят поддържа, че между страните по делото е налице валидно
облигационно отношение относно пренос, доставка, разпределение и ползване на
топлинна енергия за процесния имот, възникнало по силата на чл. 150 ЗЕ. Безспорно е,
че е доставяна до имота топлинна енергия на претендираната стойност, както и че
ответниците са запазили правото си на ползване върху имота през *** г., когато са
дарили същия. Оспорват се изводите на съда, че правото на ползване е погасено поради
неупражняването му с изтичане на 5 годишен давностен срок. Обосновава се, че
подобно позоваване чрез иск може да прави само собственика на имота по реда на чл.
59, ал.3 ЗС, който би имал правен интерес, и че не е допустимо това обстоятелство да
се заявява инцидентно с цел установяване на облигационни правоотношения на
ползвател във връзка с негови задължения по чл. 57 ЗС. За отказа от вещно право е
предвиден надлежен ред по чл. 100 ЗС и ако същият беше извършен така, то ищцовото
дружество щеше да има яснота срещу кого да предяви иска си.
Ответниците по жалбата, чрез адв. Б.В., са депозирали отговор извън
законоустановения срок, с който изразяват становище за неоснователност на
въззивната жалба по подробно изложени съображения за липса на материалноправна
легитимация на ответниците по предявения иск, доколкото не се доказало същите да са
собственици или ползватели на имота през процесния период. Считат обжалваното
решение за правилно и законосъобразно. Претендират разноски.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269
ГПК, Окръжен съд Перник приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице -
страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. За процесните
суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело № № 5482/2019
г. по описа на Районен съд – гр. Перник. Издадената в полза на заявителя заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжниците и в срока по чл. 414 ГПК същите
е оспорили вземанията, като на заявителя са дадени указания за възможността да
предяви установителни искове за съществуване на вземанията и в срок е била подадена
исковата молба и са били представени доказателства за това пред заповедния съд.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
частично основателна.
Районен съд - Перник е бил сезиран с обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК.
В случая възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните юридически факти: 1) наличието на действително правоотношение по
2
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е
задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги
предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Действащата през исковия период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които договорното отношение по продажба на
топлоенергия възниква - писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на
собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
топлоснабдена сграда - етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Последната хипотеза е
приложима обаче, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения, приложим и в областта на
продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда - етажна собственост. При наличието на такъв договор,
сключен относно доставката на топлинна енергия, е без значение дали освен страната
по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго
лице, притежаващо вещни права върху имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018 г.
по тълк. дело № 2/2017 г. на ОС на ГК/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия
за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и
задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване,
отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия;
отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване,
прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право
на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към
които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
От приложените по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че
ищцовото дружество е изпълнило процедурата по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като е публикувало
3
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Топлофикация
Перник" АД на потребителите в ***. Не се спори и че процесният имот е
самостоятелен обект в топлоснабдена сграда в етажна собственост, присъединен към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.
Видно от представения пред районния съд нот. акт № **, том *, рег. № ***,
дело № 21 от 2005 г., ответниците А. С. Г. и Н. Е. Г. са дарили на сина си В. А. Г.
процесния апартамент, като са си запазили пожизнено вещното право на ползване
върху имота. Ограниченото вещно право на ответниците е заявено и в подадената
декларация по чл. 14 ЗМДТ от А. С. Г.. Като носители на ограниченото вещно право на
ползване ответниците са клиенти на топлинна енергия за битови нужди.
Неоснователни са доводите на ответниците, че не са пасивно легитимирани да
отговарят по предявените искове, тъй като не живеят в процесния топлоснабден имот,
респ. не са негов реален ползвател. Съгласно разпоредбата на чл. 100, ал. 1 ЗС, отказът
от вещното право на собственост следва да се извърши в писмена форма с нотариална
заверка на подписа и да се впише. На основание чл. 111 ЗС следва да се приеме, че този
норма се отнася и за отказ от ограниченото вещно право на ползване, като в
настоящето производство не е представено такова доказателство за вписан отказ от
право на ползване от страна на ответника. Недопустимо е по инициатива на вещния
ползвал да се установява погасяването на вещното право на ползване със свидетелски
показания, имайки предвид неотчуждаемостта му, доколкото отказът от правото на
ползване се погасява само и единствено в полза на собственика. Допълнителен
аргумент за недопустимостта на възражението произтича и от факта, че според чл. 59,
ал. 3 ЗС правото на ползване се погасява, ако не се упражнява в продължение на 5 г.
Тази норма е аналогична на нормата на чл. 67, ал. 1 ЗС, според която друго ограничено
вещно право – правото на строеж – се погасява по давност в полза на собственика на
земята, ако не се упражни в продължение на 5 г. И в двете аналогични хипотези става
въпрос за давностен срок, макар че изтичането му не води до погасяване само на
правото на иск, а на самото вещно право. След като срокът е давностен, то със самото
му изтичане не се прекратява правото на ползване, а е необходимо изрично позоваване
на изтеклия срок /чл. 120 ЗЗД/. На изтеклата давност може да се позове само лицето,
което има интерес от това, т. е. чието имуществено състояние е в зависимост от
изтеклия давностен срок. В случая с ограничените вещни права това лице е
собственикът на имота, тъй като неговото право на собственост е засегнато от
ограниченото вещно право. Следва да се има предвид и това, че е възможно
упражняването на правото да продължи и след като е изтекъл срокът на погасяването
му по давност /арг. от чл. 118 ЗЗД/, както и че лицето, което може да се позове на
давността, може и да се откаже от изтеклата в негова полза давност след изтичането на
срока /чл. 113 ЗЗД/, като след това ще започне да тече нов давностен срок. Тези
възможности отново водят до извода, че само собственикът може да се позове на
погасяването по давност на ограниченото вещно право, доколкото именно
собственикът може да избере дали да продължи да търпи това вещно право мълчаливо
/без да се позовава на давността/, или да заяви това изрично /като се откаже от
давността/. В тази насока са и разясненията, дадени с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС
относно правото на строеж, които обаче на по-силно основание са приложими и към
правото на ползване. Това разбиране следва и от самата разпоредба на чл. 67, ал. 1 ЗС,
според която правото на строеж се погасява по давност в полза на собственика на
земята и следователно само той може да направи възражение за изтекла давност, като
това правило е приложимо и при вещното право на ползване.
4
От ответниците не са представени доказателства, оборващи извода, че в
периода, за който ищецът претендира цената на доставена топлоенергия, ответникът
продължава да е носител на вещно право на ползване на този апартамент. Липсват
доказателства от ответниците и за това трето лице, а не те, да е страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното дружество по силата на писмен
договор по чл. 149 ЗЕ и да дължи заплащане на потребената в него топлоенергия,
който да дерогира задължението им по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Това доказва, че в процесния
период между ищеца и ответниците, в качеството на клиенти на ТЕ, по силата на
закона /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ са възникнали и са съществували облигационни отношения
относно продажбата на топлинна енергия при публично известни общи условия на
ищцовото дружество.
В депозираните отговори на исковата молба ответниците, чрез адв. В., са
заявили, че не оспорват претендираните суми, начина им на определяне, поради което
не е необходимо назначаването на СИЕ и СТЕ. Констатирайки това районният съд, по
реда на чл. 146, ал.1, т. 4 ГПК, е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че през исковия период до имота е доставена топлинна енергия на
твърдяната от ищеца стойност, както и че размерът на обезщетението за забава през
процесния период възлиза на търсената от ищеца сума. В съдебно заседание от
21.05.2020г., след като и двете страни са заявили изрично, че нямат възражения срещу
доклада на съда, същият е обявен за окончателен.
Признанието е доказателствено средство, което не освобождава противната
страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за ненуждаещ
се от доказване. Становището на съда не го обвързва и той може, с оглед на данните по
делото или на последващи процесуални действия на страните, да обяви същия факт за
нуждаещ се от доказване. Действително признанието на факт за разлика от
признанието на иск /чл. 237, ал.4 от ГПК/ е оттегляемо действие, но оттеглянето на
признанието следва да бъде направено при съобразяване на разпоредбите на ГПК и
преди насрещната страна да е почерпила права от това признание. С оглед това следва
да се приеме, че крайният момент в който може да се оттегли признание на факт е
приключването на първото по делото редовно заседание, в което е изготвен съответен
на релевираните от страните фактически твърдения доклад по делото и след който
момент въвеждане на нови спорни факти е допустимо само при условията на чл. 147 от
ГПК. Ответниците са признали, че за процесния период до имота му е доставена
топлинна енергия в съответното количество на претендираната цена. Именно това
признание, което не се опровергава от данните по делото, е освободило ищеца от
задължението му посредством други доказателства да установява този факт, обявен за
безспорен, като основният спорен въпрос, поставен пред районният съд е дали
ответниците са клиенти на топлинна енергия.
По изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав намира за
установено по делото, че ответниците са били клиенти на топлинна енергия за битови
нужди и съответно дължат цената на доставената в имота топлинна енергия за
процесния период, като отговорността им предвид наличието на брачна връзка
помежду им и естеството на задълженията е солидарна. Съгласно разпоредбата на чл.
32, ал. 2 СК отговорността на съпрузите за задължения, поети за задоволяване на
нужди на семейството, какъвто характер безспорно има задължението за заплащане
цената на доставена топлинна енергия, е солидарна, при което исковата претенция на
носителя на вземането може да бъде насочена срещу всеки от длъжниците за цялото
5
вземане.
Изводът на съда за основателност на претенциите обуславя произнасяне по
заявеното в отговора на исковата молба евентуалното възражение на ответниците за
погасяване на вземанията по давност, както следва: за главница за периода от
01.05.2016 г. до 31.08.2016 г. в размер на 136,84 лв. и за лихва за периода от 10.07.2016
г. до 23.10.2018 г. в размер на 30,41 лв.
Съгласно ТР № 3/2011 г. задълженията за ТЕ се погасяват с 3-годишен
давностен срок - чл. 111, б. "в" ЗЗД. В чл. 34 от общите условия за продажба на ТЕ за
битови нужди от "Топлофикация Перник" ЕАД е предвидено, че купувачът е длъжен
да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. През 30 - дневния период от време, тъй като
срокът е уговорен в полза на длъжника – чл. 70 ЗЗД, вземането е ликвидно и
длъжникът може да изпълни преди срока, а след изтичането на този срок вземането
става и изискуемо - кредиторът може да иска изпълнение. Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД
давността почва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения, давността тече от деня на падежа. С оглед приетото в ОУ, задълженията
на ответника за заплащане на топлинна енергия са възникнали като срочни и стават
изискуеми след 30 дни, следващи месеца на доставката и от тази дата ежемесечно
започва тече 3-год. давностен срок за всяка една от претендираните от ищеца главници
– чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Имайки предвид, че исковата претенция е за периода м. 05. 2016 г.
– м. 04. 2018 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
24.09.2019 г. и съответно от тогава е прекъсната давността, това означава, че по
давност са погасени главниците, чиято изискуемост е настъпила до 24.09.2016 г. В
разглеждания случай с оглед приетото в ОУ изискуемостта на вземанията за м. 05.
2016 г. в размер на 47, 42 лв., за м. 06. 2016 г. в размер на 39, 55 лв. и за м. 07. 2016 г. в
размер на 32, 15 лв. /изчислени от въззивния съд като период и размер по реда на чл.
162 ГПК въз основа на представеното извлечение от сметка/ е настъпила на 01.07.2014
г., 01.08.2014 г., съответно на 01.09.2014 г. Съпоставяйки момента когато
погасителната давност е прекъсната – 24.09.2019 г. и падежите на първите три месеца
за процесния период, следва, че са изтекли три години от настъпване на изискуемостта
на посочените задължения. Ето защо са погасени по давност тези задължения за
главница, които се отнасят за периода м. 05, м. 06 и м. 07. 2016 г. в размер общо на 119,
12 лв., като ответниците остава задължени за стойността на ТЕ за периода след това в
общ размер на 897, 61 лв. – главница, а за разликата над 897, 61 лв. до предявения
размер 1016, 73 искът следва да бъде отхвърлен.
Изложеното напълно важи и за възражението за погасителна давност за иска
по чл. 86 ЗЗД. Като акцесорно задължението по чл. 86 ЗЗД на осн. чл. 119 ЗЗД се
погасява с погасяване на главното вземане. На осн. чл. 119 ЗЗД са погасени по давност
и вземанията за мораторна лихва върху главниците за периода преди 24.09.2016 г.,
начислени от ищеца, считано от 10.07.2016 г. в размер на 11, 00 лв., от 09.08.2016 г. в
размер на 8, 84 лв. и от 09.09.2016 г. в размер на 6, 91 лв. – или общо 26,75 лв.
/изчислени от въззивния съд като период и размер по реда на чл. 162 ГПК въз основа
на представеното извлечение от сметка/. Ето защо възражението на ответника за
погасяване на акцесорните вземания по давност също е частично основателно за
сумата 26,75 лв. За останалите задължения за лихви давностният срок не е изтекъл и за
тях възражението е неоснователно, като ответниците остава задължени за мораторна
лихва в общ размер 101, 52 лв., а за разликата до предявения размер от 128, 52 лв. искът
6
следва да бъде отхвърлен.
При тези изводи първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която искът за главница е отхвърлен за разликата над 897, 61 лв. до
предявения размер 1016, 73лв. и в частта, с която искът за лихви е отхвърлен за
разликата над 101,52 лв. до 128,752 лв., като вместо него се постанови решение за
уважаване на исковете в посочените части –897,61 лв. – главница и 101,652 лв. - лихви,
а въззивната жалба – следва да бъде частично уважена. В останалата част решението
следва да се потвърди.
С оглед уважената част от иска, решението на ПРС следва да бъде отменено и
в частта, с която ищецът е осъден да заплати разноски, както следва: на А. С. Г. за
разликата над 39 лв. до присъдените 300 лв. разноски в исковото производство и за
разликата над 39 лв. до присъдените 300 лв. за заповедното производство; на Н. Е. Г. за
разликата над 39 лв. до присъдените 300 лв. разноски в исковото производство и за
разликата над 39 лв. до присъдените 300 лв. за заповедното производство.
Неснователно е е релевираното от ищцовото дружество възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като същото съответства на
минималния размер по чл. 7, ал.2 от Наредбата № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцовото дружество
сторените разноски съразмерно за исковото производство в общ размер от 108,75 лв. за
юрисконсултско възнаграждение и държавна такса и в заповедното в общ размер от
65,25 лв. за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в
полза на въззивника-ищец трябва да бъдат присъдени реално направените и доказани
разноски съразмерно на основателната част на въззивната жалба за въззивното
производство в общ размер на 108,75 лв., от които 21,75 лв. - държавна такса и 87 лв. -
юрисконсултско възнаграждение. Предвид липсата на фактическа и правна сложност
на делото и обема и характера на осъществената от въззиваемия пред настоящата
инстанция процесуална защита съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер от 100, 00 лв., съобразно чл. 78, ал.8, вр. с чл. 25, ал.1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, което присъжда съразмерно в посочения по-горе
размер.
На въззиваемите - ответници в настоящото производство следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, като с оглед частта, в която
въззивната жалба не е била уважена, на въззиваемите ответници следва да се присъди
сумата от по 26 лв. за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, получена
след умножаването на претендирания размер от по 200 лева с коефициент, получен
съобразно отхвърлената част на иска- 0,13.
Предвид цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
С оглед на изложеното, Окръжен съд Перник
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260305 от 13.10.2020 г. по гр.д. № 7456/2019 г., по
описа на РС- Перник, в частта, с която предявените от "Топлофикация - Перник" АД,
ЕИК *********, *** срещу А. С. Г. и Н. Е. Г., искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са отхвърлени за разликата над
897, 61 лв. до предявения размер 1016,73 лв.; в частта, с която исковете по чл. 86, ал. 1
ЗЗД за лихви са отхвърлени за разликата над 101,52 лв. до предявения размер от 128, 52
лв., както и в частта, в която "Топлофикация - Перник" АД е осъдено да заплати на А.
С. Г. разноски за първоинстанционното производство - над сумата от 39,00 лв. до 300
лв. и разноски в заповедното производство - над сумата от 39,00 лв. до 300 лв., в
частта, в която "Топлофикация - Перник" АД е осъдено да заплати на Н. Е. Г. разноски
за първоинстанционното производство - над сумата от 39,00 лв. до 300 лв. и разноски в
заповедното производство - над сумата от 39,00 лв. до 300 лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК, от "Топлофикация - Перник" АД, ЕИК *********, ***, че А. С. Г., ЕГН
********** и Н. Е. Г., ЕГН ********** ДЪЛЖАТ солидарно на "Топлофикация -
Перник" АД, ЕИК ********* сумата 897,61 лв.– стойността на доставена и потребена
топлинна енергия за периода от 01.08.2016 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден
недвижим имот в ***, с аб. № ***, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда– 24.09.2019 г. и сумата 101,52 лв. -
лихва за забава върху главницата за периода от 09.10.2016 г. до 23.10.2018 г., за които
суми по ч.гр.д. № 5482/2019 г. по описа на РС-Перник е издадена заповед за
изпълнение на паричните задължения по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА А. С. Г., ЕГН ********** и Н. Е. Г., ЕГН ********** да заплатят
на "Топлофикация - Перник" АД, ЕИК *********, *** допълнително сумата 108,75 лв.
– разноски по първоинстанционното производство и сумата 65,25 лв. – разноски в
заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260305 от 13.10.2020 г. по гр.д. № 7456/2019 г.,
по описа на РС- Перник в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА А. С. Г., ЕГН ********** и Н. Е. Г., ЕГН ********** да заплатят
на "Топлофикация - Перник" АД, ЕИК *********, *** сумата 108,75 лв. – разноски по
въззивното производство.
ОСЪЖДА "Топлофикация - Перник" АД, ЕИК *********, ***, да заплати на
А. С. Г., ЕГН ********** сумата 26,00 лв. – разноски по въззивното производство.
ОСЪЖДА "Топлофикация - Перник" АД, ЕИК *********, ***, да заплати на
Н. Е. Г., ЕГН ********** сумата 26,00 лв. – разноски по въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9