Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2.12.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми октомври през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12501 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 22.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 7399/ 2019 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 24 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от Х.А.Х.
/ЕГН **********/ с адрес: ***, срещу К.ЗА Р.НА С./КРС/- със седалище в гр.
София, „искове по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация-
за установяване на дискриминация, проявена от Комисията за Р.на С.през периода
от 17.05.2013 г. до 01.01.2015 г., изразяваща се във връщане на писма от
Областна пощенска станция в гр. Плевен“. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Х.Х.
е осъден да заплати на ответника К.за Р.на С.сумата 100 лева- юрисконсултско
възнаграждение.
Постъпила
е въззивна жалба от Х.А.Х. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за уважаване на исковете.
Въззиваемата
страна К.за Р.на С./КРС, ответник по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2 от Закона за защита от
дискриминация /ЗЗДискр/.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от Х.Х. искове по чл.71, ал.1, т.1 и чл.71, ал.1, т.2
от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/ като неоснователни- чл.272 ГПК.
По
дефиниция дискриминацията представлява несправедливо /по- неблагоприятно/
отношение /неравенство, унижаване или подценяване/ към един или повече членове
на определена група в сравнение с други хора според определени критерии
/защитени признаци/: народност, раса, пол, религия и етническа принадлежност,
човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения,
политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст,
сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви
други признаци, установени в закон или в международен договор, по който
Република България е страна /чл.4, ал.1 ЗЗДискр/.
Дискриминацията
се разглежда като различие, изключение, ограничение или предпочитание по някой
от визираните в закона признаци, което има за цел или резултат да унищожи или
да наруши равенството в третирането. Забраната за дискриминация е установена в
чл.6, ал.2 КРБ и доразвита в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр, с която се
забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на изброените в нея
признаци или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен
договор, по който Република България е страна. Антидискриминационното
законодателство и в частност Законът за защита от дискриминация /ЗЗДискр./
целят установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение
според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр или на
всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по
който Република България е страна. ЗЗДискр защитава от дискриминация всички
физически лица на територията на РБългария, когато са дискриминирани на
основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр.
За
да е налице нарушение по ЗЗДискр, следва да се установи по- неблагоприятно
третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в ЗЗДискр, друг закон или
международен договор, по който държавата е страна. Принципът на равенство
изисква обективно еднаквите фактически обстоятелства да бъдат третирани по
еднакъв начин.
В
случая ищецът Х.Х. поддържа, че бил дискриминиран на основа етнически произход,
изповядвана религия и лично положение, като
твърди, че през периода 17.05.2013 г.- 1.01.2015 г. изтърпявал наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора- гр. Плевен, през който период Областната пощенска
станция в гр. Плевен връщала изпратени до него писма от негови близки, а
другите лишени от свобода от български произход получавали своите писма. Това
го поставило в по- неблагоприятно положение спрямо останалите посочени в исковата
Л.2 на Реш. по гр.д.№
12501/ 2019 г.- КГК, ГК, ІV- Б с-в
молба лица, като различното третиране било на
основание етнически произход, религия и лично положение. Според ищеца ответникът
К.за Р.на С.следва да отговаря по предявените искове, „като юридическо лице- съгласно
чл.19, ал.1 от Закона за далекосъобщенията“, като твърдяната от него
дискриминация следва да бъде установена по отношение на КРС и същата да бъде осъдена
да се въздържа от подобно поведение за в бъдеще.
Предвид
гореизложеното, при съобразяване на релевантните за спора факти и обстоятелства
въззивният съд намира, че ответникът К.за Р.на С.не е носител на пасивната
материално- правна легитимация да отговаря по предявените от Х.Х. искове. Това е така,
тъй като КРС не е страна по
твърдяното от ищеца спорно материално правоотношение, поради обстоятелството,
че не е била
/не е и към настоящия момент/ носител на правното задължение за реализиране правото
на ищеца да получава адресираната до него пощенска кореспонденция по време на
престоя му в Затвора- гр. Плевен през периода 17.05.2013 г.- 1.01.2015
г., съответно не би могла отговаря за по- неблагоприятното му третиране- с
оглед горепосочените дискриминационни критерии, при осъществяване доставката на
пощенски пратки през исковия период. Според фактическите твърдения на ищеца
адресираните до него писма не били доставяни, а били връщани от Областната пощенска
станция в гр. Плевен, която е поделение на „Български пощи“ АД. Ответникът К.за
Р.на С.няма положението на принципал както на пощенския оператор „Български
пощи“ АД, така и на неговото поделение Областна пощенска станция- гр. Плевен, а
има контролни и регулаторни функции, регламентирани в Закона за пощенските
услуги /ЗПУ- в сила от 1.08.2000 г./- чл.15 и сл. ЗПУ, и в Закона за
електронните съобщения /ЗЕС- обн. ДВ- бр.41 от 22.05.2007 г./- чл.21 и сл. ЗЕС.
Дадената в приложимите нормативни актове регламентация на дейността, функциите
и правомощията на КРС- като специализиран независим държавен орган, изпълняващ секторната политика в далекоС.и секторната пощенска
политика,
регулиращ и контролиращ осъществяването на електронни съобщения по предвидения
в ЗЕС ред и осъществяването на пощенските услуги по предвидения в ЗПУ ред, а
също и осъществяващ контрол за спазване нормативните актове в тези области, не дава
основание за приемането на извод, че ответникът е страна по спорното материално
правоотношение и носител на правното задължение да осигури доставянето на
адресираната до ищеца пощенска кореспонденция. Не може да бъде обоснован извод,
че КРС носи отговорност както за дейността на пощенския оператор „Български
пощи” ЕАД, който е самостоятелно юридическо лице и има самостоятелна
отговорност, така и за действията и бездействията на неговите служители, вкл.
тези в поделението му Областна пощенска станция- гр. Плевен, относно проявата на
соченото от ищеца дискриминационно поведение.
При
установената по делото фактическа и правна обстановка не може да се приеме, че ответникът
е носител на пасивната материално- правна легитимация да отговаря по
предявените искове за признаване съществуването на нарушение по чл.71, ал.1,
т.1 ЗЗДискр и за осъждането му да се въздържа от соченото дискриминационно
поведение на основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр, поради което и същите като
неоснователни правилно са отхвърлени с обжалваното решение.
Не
подлежи на обезсилване- като недопустимо /с оглед съдържащите се във въззивната
жалба доводи/, както и на отмяна- като неправилно, обжалваното решение в частта
относно присъдените на ответника КРС разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Нормата на чл.75, ал.2 ЗЗДискр е аналогична на чл.83 ГПК, чл.359 КТ, § 35
ЗСПЗЗ- относно иска по § 4и ЗСПЗЗ, чл.7, ал.1, изр.3 ЗВСОНИ и др., съгласно
които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се
поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с
фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната
страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично
неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само
защото е имала процесуалното положение на ответник, не мога да останат за нейна
сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл.78 ГПК
е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена
имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил в
нейна полза по спора, а дори и без такова решение ответникът има право на
съответно обезщетение за съдебно- деловодните разноски, ако с поведението си не
е станал причина за завеждане на делото- чл.78, ал.2 ГПК. Нормата на чл.75,
ал.2 ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни
действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на
сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на
претенциите на ищеца /в този смисъл Решение № 192 от 25.06.2014 г. по гр.д.№
5663/ 2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО/.
При
тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете инстанции окончателни
изводи постановеното от СРС решение, което е правилно, следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна, на която въззивникът дължи да заплати сумата 100 лв.-
разноски за въззивното производство /за юрис-консулстско възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
Л.3 на Реш. по гр.д.№
12501/ 2019 г.- КГК, ГК, ІV- Б с-в
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
22.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 7399/ 2019 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА Х.А.Х. /ЕГН **********/
с адрес: ***, да заплати на К.за Р.на
С./КРС/- със седалище в гр. София, ул.“*****, сумата 100 лв. /сто лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.