№ 5825
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100504741 по описа за 2022 година
С решение № 20204240/28.10.2021 г., постановено по гр. д. № 53695/2020 г. на СРС,
32 състав, е ОТХВЪРЛЕН предявеният от „В.Б.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: бул./ул. ул. ****, бл. бизнес сграда 2, ет. **. офис 7, действащ чрез процесуалния
си представител адв. Р. Ш. от САК, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** срещу Г. П. К.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: град София, ул. ****, ап.7, действащ чрез
процесуалния си представител адв. П. К., със съдебен адрес: град София, ул. **** иск с
правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 564,30 лева, представляваща платено при начална липса на основание, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 03.11.2020 год. до окончателно плащане на
вземането. Ищецът е осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати сума в размер на
150 лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Срещу решението в срока по чл.259 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
в първоинстанционното производство. Счита решението за неправилно, необосновано,
постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, некореспондиращо с
ангажирания по делото доказателствен материал. Въззивникът счита, че ответната страна,
чиято е доказателствената тежест за установяване на основанието, на което е получила
плащането, не ангажира доказателства, които безсъмнено да установят правото й да получи
процесната сума. Въззивникът твърди, че съвпадането в управлението на двете дружества не
е достатъчно за да ги определи като свързани лица по смисъла на нормативните разпоредби,
както и не се доказва по делото да е налице друго правоотношение между двете дружества,
по силата на което дружеството – ищец да е задължено да изплаща трудово възнаграждение
на ответника от името и за сметка на дружеството – ищец. Въззивникът твърди, че
извършване на плащането от името на управителя е напълно законосъобразно и нормално
действие, предвид правомощията и задълженията на едно лице, притежаващо съответното
качество, което не изключва възражението, че сумата е платена поради грешка. Въззивникът
1
оспорва извода на съда, че ответника не е получавал трудово възнаграждение за съответния
месец, което да оправдае късното му заплащане през месец септември, като смята, че не са
представени доказателства в този смисъл. Напротив, трудовата книжка установява именно,
че всичко дължимо се като възнаграждение е заплатено на ответника, а плащането е
извършено два месеца след прекратяването на трудовото правоотношение с дружеството –
работодател. Оспорва изводите, които съдът прави, на база възпрепятстване изготвянето на
експертиза от вещото лице и непредставяне на необходимите счетоводни документи. Моли
съда да отмени решението, да прекрати производството като процесуално недопустимо в
посочената в жалбата част, както и да му бъдат присъдени разноските за двете съдебни
инстанции. Претендира разноски.
От страна на ищеца не е постъпил отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК.
Пред настоящата въззивна инстанция не са заявени доказателствени искания от
страните, поради което съдът намира от фактическа страна следното:
Ищецът „В.Б.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: бул./ул. ул. ****,
бл. бизнес сграда 2, ет. **. офис 7, действащ чрез процесуалния си представител адв. Р. Ш. от
САК, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** предявява срещу ответника Г. П. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: град София, ул. ****, ап.7, действащ чрез процесуалния си
представител адв. П. К., със съдебен адрес: град София, ул. **** осъдителен иск по чл.55,
ал.1 предл.1 ЗЗД за сумата 564,30лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба
– 3.11.2020г. до плащането, платена от ищеца на ответника на 7.9.2016г. при начална липса
на основание. Ищецът твърди, че на 7.9.2016г. платил по банкова сметка на ответника
сумата 564,30лв., като било посочено основание за плащане „заплата за м. юни 2016г.“;
ответникът не бил в трудово правоотношение с ищеца; ищецът поканил ответника да му
върне сумата, но ответникът не сторил това.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който искът се
оспорва. От фактическа страна ответникът пояснява, че е бил в трудово правоотношение с
„А. – С“ ООД, ЕИК ****, което е свързано лице с ищеца; „А. – С“ ООД, ЕИК **** било със
запорирани сметки и с решение от 24.7.2020г. на СГС било обявено в несъстоятелност.
Ответникът твърди, че сумата представлява трудово възнаграждение, което е платено
от ищеца от името и за сметка на „А. – С“ ООД, ЕИК ****; получил е сумата
добросъвестно, поради което на основание чл.271, ал.1 КТ не дължи връщането й.
Страните претендират разноски.
По отношение правилността на решението във връзка с наведените във въззивната
жалба оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът намира обжалваното решение за валидно.
Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
По правилността на съдебното решение въззивният съд приема следното:
Искът, с който е сезирана първата инстанция, черпи правното си основание от
2
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Според обвързващата съдебна практика,
установена т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, при първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице предаване, съответно получаване, на нещо
при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Съобразно
установения принцип за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес в
тежест на ищеца е да докаже наличието на тези предпоставки. В случаите на чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД ответникът дължи всичко, което е получил при отпаднало основание. В тежест на ищеца
е да докаже факта на плащането, а в тежест на последния е да установи, че е налице
основание за получаването на плащането, респективно за неговото задържане.
Фактът на плащането ищецът доказва чрез представяне на платежно нареждане по
делото с дата 07.09.2016 год., от което е видно, че сумата в размер на 534,60 лева е заплатена
по сметка на ответника при посочено основание „заплата за месец юни 2016 год.“ договор.
Правилно първата инстанция е приела за доказан факта на плащането, в който случай за
ответника възниква задължение да докаже основанието за получаването на плащането и
неговото задържане.
В съдебната практика е изяснено, че плащането, авансово или окончателно, на
недължимо трудово възнаграждение, е такова при начална липса на основание по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД. С т. 1 на ППВС № 1/1979 г. е прието още, че то не подлежи на връщане в случая
на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ 1951 г. (отм.), сега - чл. 271, ал. 1 КТ. С оглед приетото от
настоящия съдебен състав, че ищецът е полагал труд през периода от 01.04.2013 г. до
30.08.2013 г., полученото от него възнаграждение за месец април 2013 г. е дължимо и
законосъобразно заплатено от работодателя. Поради което правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил предявения иск, доколкото е било налице основание за получаване на
трудово възнаграждение.
Относно разпределението на доказателствената тежест - важи общия принцип, че
всеки доказва твърденията си. Съгласно Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965 г. на
ОСГК - плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на
основание. Искането за връщане на така платеното обаче не се основава само на чл. 55 ЗЗД,
но и на ограничението по чл. 271, ал.1 от КТ. Платеното подлежи на връщане дотолкова,
доколкото чл. 271, ал.1 от КТ позволява това. По логиката на изложеното до тук, при
съобразяване на фактическите данни, а и като се има предвид, че съгласно чл. 8, ал.2 от КТ,
добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до
установяване на противното се налага извода, че получилия възнаграждението служител,
като плащане във връзка с трудовото си правоотношение, не дължи връщането му, тъй като
е добросъвестен към момента на получаването, понеже добросъвестността му се предполага
до доказване на обратното от този, който твърди, че не е бил добросъвестен. (Решение № 791
от 17.01.2011 г. по гр.д. № 271/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.).
При приложение на оборимата презумпция, установена с разпоредбата на чл. 8, ал.
2 КТ, цитирана по – нагоре в решението, съдът е длъжен до доказване на противното да
приеме, че това възнаграждение е получено добросъвестно. Ответникът не носи тежестта да
доказва, че е получил сумата със съзнанието, че за него съществува правото да я получи,
3
защото това му съзнание се предполага от чл. 8, ал. 2 КТ до несъмненото доказване на
противното от ищеца (чл. 154, ал. 2, изр. 1 ГПК, във вр. с чл. 8, ал. 2 КТ). Определящо за
преценката дали работникът или служителят следва да върне сумите, които е получил, е
субективното му отношение към основанието за получаването им и за да отпадне
задължението му за връщане, достатъчно е да е имал съзнанието, че за него съществува
правото да ги получи.
Достатъчна е добросъвестността му към момента на получаване на този аванс,
което според чл. 75, ал. 3 ЗЗД е настъпило в случая със заверяването на банковата й сметка с
него на 07.09.2016 г. Тежестта да обори при това положение тази презумпция на чл. 8, ал. 2
КТ за добросъвестност на ответника при получаване на това неследващо се възнаграждение
от 534,60 лева, се носи по делото от ищеца. (чл. 154, ал. 1 и 2, изр. 2 ГПК). Ищецът, обаче, не
съумява да докаже пълно и главно, тоест несъмнено по делото (защото само с такова
доказване може да се обори и установеното в чл. 8, ал. 2 КТ предположение), ответника да е
получил тази сума недобросъвестно/със съзнанието, че няма правото да я получи.
С факта на добросъвестното му получаване на тази дата, ответникът е получил
правото по чл. 271, ал. 1 КТ да получи сумата, което го освобождава от задължението му по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да я върне на ищеца (така и ТР 79-1965-ОСГК). А след като е така и
по делото, въпреки неоснователните доводи за противното на пълномощника на ищеца,
няма несъмнени доказателства, които да оборват презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ за
добросъвестност на ответника при получаване на този възнаграждение, то по правилото на
чл. 154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест съдът е длъжен да приеме за
установено по делото, с оглед същата необорена от ищеца презумпция на чл. 8, ал. 2 КТ, че
ответника е получил добросъвестно възнаграждение за юни 2016 г. Поради това и съгласно
чл. 271, ал. 1 КТ, не дължи връщането му на ищеца. Понятието за добросъвестност е
изяснено с актуалното и към момента Тълкувателно решение № 79 от 1965 година на ОСГК.
Съгласно същото – относно преценката за това дали работникът или служителя следва да
върне сумите или не, определящо е субективното отношение на получателя към
основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите
– достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него е съществува правото да ги получи.
Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно
основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че
добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно
уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите
разпоредби. Извън обсега на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (отм.), сега чл. 271, ал. 1 КТ, остават
въпросите за основанието на добросъвестността, по – конкретно грешката на получателя
относно правото да получи сумите. Без значение е следователно и дали грешката му се
дължи на неправилна преценка на фактите или на правото. И в двата случая той не е длъжен
да връща добросъвестно получените от него трудови възнаграждения и обезщетения. Това
освобождаване се налага от особеният им характер, предназначен да задоволи ежедневните
му нужди (ТР 79-1965-ОСГК).
4
Съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, работникът или служителят не е
длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото
правоотношение, които е получил добросъвестно. Понятието за добросъвестност е изяснено
с актуалното ТР № 79 от 1965 г. на ОСГК и съгласно същото ТР, плащането на недължимо
възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание. Съгласно трайната
практика на ВКС, вкл. и цитираната от първоинстанционния съд, за преценката за това дали
работникът или служителя следва да върне сумите - определящо е субективното отношение
на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за
връщане на сумите - достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото
да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на
правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че
добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно
уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите
разпоредби. Относно разпределението на доказателствената тежест - важи общия принцип,
че всеки доказва твърденията си.
В настоящия случая се установи, че ответникът е била със съзнанието, че за
посочения период е изпълнявала трудовите си задължения по трудовия договор с
работодателя, както и че същата е престирала труд, т.е. ответникът е имала съзнанието, че
има право да получи дължимото и се за съответния месец трудово възнаграждение.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователно твърдението на въззивника, че
разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ не намира приложение в отношенията между страните, тъй
като ищецът не е работодател на ответника. Уреденото в цитираната правна норма правило
е проявление на закрилата на правото на труд по КРБ, респ. на работника или служителя, и
не поставя изискване сумите да са били изплатени от работодателя, за да може да се приеме
добросъвестността на работника или служителя. Доколкото, както вече бе посочено по-горе,
задължението за изплащане на трудовото възнаграждение може да бъде изпълнено и от
трето лице, то и при такова изпълнение намират приложение всички правила на КТ и ЗЗД.
Поради това за същият не е възниквало и не съществува процесното вземане по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да му бъде върната сумата, представляваща заплатено трудово
възнаграждение за месец юни 2016 год. (т. 1 от ППВС № 1/1979 г.).
По принцип няма законови пречки едно задължение, вкл. и задължение за
изплащане на трудово възнаграждение, да бъде изпълнявано и от трето лице - чл. 73 ЗЗД
/така решение № 84/04.04.2013 г., постановено по гр. д. № 585/2012 г. по описа на ВКС, ІV
ГО/. В случая приложение намира разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която всяко
задължение може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен
ако той има интерес от личното изпълнение на длъжника. Изпълнението от третото лице
погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник
би изпълнил. След изпълнението кредиторът, не може да иска нищо повече от длъжника,
тъй като тази облигационна връзка престава да съществува - тя е погасена от изпълнението.
Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото
5
задължение и длъжника. Тези отношения обаче нямат никакво значение за удовлетворения
кредитор. В конкретния случай обаче от събраните по делото доказателства не се установява
наличието на такава уговорка, както е приел и първоинстанционният съд.
Въззивният съд споделя изцяло извода на СРС за свързаност на двете дружества
/ищцовото и "А. - С" ООД/ по смисъла на §1, ал. 1 ДР на ТЗ. Всяко юридическо лице се
управлява от определени органи. Чрез тях то участва в гражданския оборот. Органите
винаги се състоят от физически лица, които са носители на волеизявление. В случая и двете
дружества са били контролирани пряко от едни и същи управители и са имали едни и същи
съдружници.
Следователно, предвид гореизложеното, настоящата инстанция споделя извода на
първоинстанционния съд относно основателността на предявения осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и осъждането на ответника да върне посочените суми, като
платени без основание. Като е достигнал до крайния извод за уважаване на иска,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото, разноски следва да се присъдят само на въззиваемия, който
прави изрично и своевременно искане за присъждането им, както и представя доказателства
за сторването им. В Договор за правна защита и съдействие е уговорено адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лева, което е платено в брой в деня на подписването му,
като същата сума е включена и в списъка с разноски по чл.80 ГПК, приложен към отговора
на въззивната жалба.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20204240/28.10.2021 г., постановено по гр. д. №
53695/2020 г. на СРС, 32 състав, е ОТХВЪРЛЕН предявеният от „В.Б.“ ООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: ул. ****, бл. бизнес сграда 2, ет. **. офис 7, действащ чрез
процесуалния си представител адв. Р. Ш. от САК, със съдебен адрес: гр. София, бул. ****
срещу Г. П. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: град София, ул. ****, ап.7, действащ
чрез процесуалния си представител адв. П. К., със съдебен адрес: град София, ул. **** иск с
правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 564,30 лева, представляваща платено при начална липса на основание, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 03.11.2020 год. до окончателно плащане на
вземането.
ОСЪЖДА „В.Б.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ул. ****, бл.
бизнес сграда 2, ет. **. офис 7, действащ чрез процесуалния си представител адв. Р. Ш. от
САК, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Г.
П. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: град София, ул. ****, ап.7, действащ чрез
процесуалния си представител адв. П. К., със съдебен адрес: град София, ул. **** сумата от
200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от получаване
на съобщението.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7