Р Е Ш Е Н И Е №156
Град Н., 16.08.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Н.ският
районен съд, трети състав, в открито съдебно заседание на втори май, през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател:
Петър Петров
При
секретаря Мая Деяно**, като разгледа доклад**ното от съдия Петър Петров гр.д.№ 390 по описа за 2017г. на
Н.ския районен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образу**но
по предявен установителен иск с правно осно**ние чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.286, ал.1 от ТЗ, във връзка с чл.79 от ЗЗД.
Ищецът „Г.К.6.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, представля**но
от управителя и едноличен собственик на капитала Г.С.К., твърди, че на
24.11.2015г. между него и ответника „С.1” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***, представля**но от управителя
и едноличен собственик на капитала М.Х.Г., е сключен договор за превоз, в
изпълнение на задълженията по който превоз**чът „Г.К.6.”
ЕООД е извършил транспортна услуга от Словения до Грузия, срещу което изпращачът
„С.1” ЕООД е поел насрещно задължение да заплати уговорената цена, като за
целта били издадени ЧМР и фактура № 00000000** / 26.11.2015г. за сумата в
размер на 3 520,48 ле** с включен ДДС. След като
изискуемостта на паричното задължение по договора за превоз е възникнала 20 дни
след изда**нето на фактурата, ответникът е извършил
частично плащане по тази сума, като е заплатил в полза на ищеца сумата в размер
на 2 000 ле**, а неизпълнената част в размер на
1 520,48 ле** не е заплатил. За неизплатения
остатък от дължимата сума ищецът е подал заявление за изда**не
на заповед за изпълнение, въз осно** на което е било образу**но ч.гр.д.№ 114/2017г. по описа на Н.ския районен съд, който е у**жил
искането и е издал Заповед № **/16.02.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК. Ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че
ответникът му дължи сумата в размер на 1 520,48 ле**
по фактура № 00000000** / 26.11.201г., ведно със законната лих**,
считано от 26.04.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът твърди в подадения от
него отговор на иско**та молба, че искът е
недопустим, като излага обаче доводи за неосно**телност на иска и в частност, че не е страна по договора за
превоз, което се установя** и от то**рителницата, в
която е посочен разто**рен
адрес Тбилиси, Грузия, а като получател на стоката е посочен ООО „***”. С то** обосно****
твърдението си, че не е сключ**л договор за превоз.
Освен то** навлото е с наложен платеж, а съгласно
т.19 от то**рителницата, между прода**ча и купу**ча
на стоката е налице клауза Инкомерс 2010 - „FCA” Ножа Сорица,
Словения, съгласно която купу**чът
тряб** да сключи за своя сметка договора за превоз на
стоките от уговореното място. Купу**чът е отговорен за вносното оформяне на стоките. Превоз**чът при приемане на то**ра е
получил и фактура за стоката, в която е посочен купу**ча – платец по превоза. По тези доводи ответникът счита, че
платец по навлото е получателят на стоката. Излага
твърдения и за неточно изпълнение на договора, тъй като вместо в Грузия превоз**чът е разто**рил стоката в
България, а платената част от сумата отго**ря на
извършения от ищеца частичен превоз, като сумата от 2 000 ле** е преведена по банков път по нареждане на собственика
и получател на стоката, който е потърсил връзка с представители на ответното
дружество, като е помолил за съдействие предвид, че превоз**чът
е отказал да извърши превоза до Грузия, където да му бъде платено навлото в размер на 3 520,48 ле**.
Зато** ответникът оспор**
размера на навлото, като го определя на платената
сума от 2 000 ле**, тъй като то**рът е бил лек,
т.е. 11 тона. Посоч** причина ищецът да не извърш** превоза от Словения до Грузия, а именно, че не е притежа**л TIR
карнет или Ш1 (покри**щ митните сборове, тъй като стоката напуска ЕС), както и
разрешителни за превоза за Турция и Гърция, които той е след**ло да притежа** още при нато**р**нето на стоката. Ответникът въвежда и друго правопогася**що възражение, а именно позо****йки се на разпоредбата на чл.32 от Конвенцията за договора
за международен автомобилен превоз на стоки, както и на обстоятелството, че
изискуемостта на задължението по издадената фактура е настъпила на 10.12.2015г.,
а едногодишният срок, с изтичането на който е настъпила погасителната давност
на вземането на ищеца, е настъпила на 11.12.2016г. Моли искът да бъде
отхвърлен.
Ищецът се представля**
в съдебно заседание от процесуален представител, който заявя**, че поддържа
предявения иск, като уточня**, че ищецът е поел задължението да превози стоката
от Словения до Н., България, която да бъде разто**рена в склада на ответното дружество, респ. не е поемал
задължение да превози стоката до Грузия. Фактурата е издадена на адреса на разто**р**нето. С отделна молба уточня** също, че
управителят на ищцовото дружество след като е видял
на 23.11.2015г., когато е бил в Словения с превозното средство, че в сайта „speditor.net” е обявен свободен то**р от Словения до
България, се е свързал по телефона със спедитора на „С.1” ЕООД – свид. С. С., на която е заявил, че има свободно МПС, след
която тя му е изпратила Заявка-договор за транспорт по е-мейл,
като според указанията на превозвача е-мейла, на
който е изпратена заявката е ********@abv.bg.
Заявката е била препратена малко след то** на е-мейла на Г.К. подписана и подпечатана, ведно със застрахо**телната полица на МПС.
Превоз**чът „Г.К.6.”
ЕООД е приел да извърши транспорт на то**ра, представля**щ 20 тона хлебопекарни фурни от Но** Горица
Словения с дата на товарене 24.11.2015г., а заявката е била потвърдена от свид. С. С. пак по е-мейла с посочване на ДК номер на автомобила Н **** **/Н
**** ЕЕ, при договорено навло 1 500 евро без включен ДДС. Докато управителят на ищцовото дружество е то**рил стоката, разбрал, че тя е
предназначена за Грузия, но свид. С. С. е потвърдила,
че адреса на разтоварване е в град Н., Индустриална зона, склад на „с.”, както
е потвърдила и че договорената цена е за превоза до този адрес на разтоварване.
Идентични са и разясненията, дадени в съдебно заседание под формата на
твърдения и от законния представител на ищцовото
дружество, които той счита за доказани и моли искът да бъде уважен. Претендира
разноски.
В две от проведените съдебни
заседания по делото ответното дружество се представлява от упълномощен адвокат,
който поддържа тезата, че не е обвързан от твърдения договор с ищеца и от името
на ответника не е изпращан до ищеца или посочено от него лице заявка-договор за
превоз. Освен това заявка-договора за превоз и международната товарителница
(ЧМР) са различни договори, с различен предмет и между различни страни, с
различни условия. Същевременно не потвърждава, но не отрича двете дружества „Г.К.6.”
ЕООД и „С.1” ЕООД да са договаряли, но потвърждава, че получателят на стоката в
Грузия се е свързал с представител на „С.1” ЕООД, макар да излага довода, че
поводът за това е заплащане на дължимото на
„Г.К.6.” ЕООД възнаграждение за извършения от последния превоз и
поддържа, че „С.1” ЕООД е заплатило в полза на ищцовото
дружество чуждо задължение, но въпреки това не му е известно дали търговецът в
Грузия си е получил стоката.
Въз основа на събраните по делото
писмени и гласни доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност,
изразените становища от страните, респ. съдържащите се в тях признания за
неизгодни за тях факти, съдът прие за установено следното от фактическа страна:
На 23.11.2015г. „С.1” ЕООД е приел да извърши международен превоз на 13 броя
електрически фурни за хлебни изделия, с тежест
За целта „С.1” ЕООД е възложило в
същия ден на свид. С.Т.С., която работи като спедитор
в „с.” ООД, да намери превозвач, който да натовари стоката от Н.Г., Словения, и
да я превози до град Н., Индустриална зона. С.С. е
обявила заявката на „С.1” ЕООД, в speditor.NET, но от името на „с.” ООД, тъй като това
дружество има регистрация в този сайт, като е обявила цена на този превоз от
1 500 евро. Управителят на ищцовото дружество – Г.С.К.,
се е намирал по това време в Любляна, Словения с товарното си превозно
средство, когато след проверка в speditor.NET установил заявката за превоз на товар и
е потвърдил в сайта, че приема да извърши превоза. След последвал телефонен
разговор между него и С.С. двамата уговорили
заявката-договор да бъде изпратена по електронната поща за потвърждение. По
указания на Г.К. заявката-договор е изпратена от С.С.,
от името на „С.1” ЕООД, по електронната поща от своя имейл ******.com
на пълномощника на управителя на ищцовото дружество К.Л.- ****@abv.bg.
В заявката-договор за транспорт,
изпратена по електронен път от „С.1” ЕООД като е посочен телефон за връзка на С.С., до „Г.К.6.” ЕООД, е посочен рег.№ на автомобила, с
който последният е следвало да извърши превоза на 20 тона хлебопекарни фурни от
Н.Г., Словения до град Н., Индустриална зона, Склад на „с.”. Посочено е също,
че товарът е предназначен за Грузия, с дата на товарене 24.11.2015г. и срок на
доставката 28.11.2015г. Потвърдено и договореното навло
от 1 500 евро, без включен ДДС.
К.Л.след като е получил
заявката-договор за превоз е подписал документа и го е подпечатал с печата на ищцовото дружество срещу графата „Превозвач”, след което е
върнал документа пак по електронната
поща.
След като по този начин на
23.11.2015г. е бил сключен договор за превоз, в изпълнение на поетите
задължения по него, „Г.К.6.” ЕООД е натоварил на следващия ден 24.11.2015г.
стоката от адреса на изпращача по международния договор за превоз в Словения и
е превозил стоката до град Н.. При натоварването на стоките изпращачът е
попълнил в Словения международната товарителница, в която освен изпращача и
получателя и вида и количеството на товара, като превозвач е посочен „Г.К.6.” ЕООД,
и която товарителница е подписана от изпращача и от посочения в нея превозвач;
не е посочена стойността на наложения платеж, който трябва да бъде събран при
доставянето на товара. След превозването на стоката от страна на ищеца, тя е
била разтоварена в склад в град Н., като е била предадена на представител на
ответното дружество, който я е приел на 26.11.2015г. без възражения за липси и
повреди. Управителят на ищцовото дружество, който
лично е извършил превоза, е предал заедно с товара и екземпляр от товарителницата,
който е пътувал със стоката, а в екземпляра от товарителницата, който е бил
предаден в Словения на превозвача, представител на „С.1” ЕООД е удостоверил с
подписа си и печата на дружеството, че е получил стоката на 26.11.2015г. За
уговореното в заявката-договор навло (превозна цена)
управителят на ищцовото дружество е издал фактура № **
/ 26.11.2015г. за сумата в размер на 3 520,48 лева с включен ДДС (2 9**,74
лева без ДДС). На 22.12.2015г. ответникът е заплатил в полза на ищеца сумата в
размер на 2 000 лева като е превел сумата по банковата сметка на ищеца,
което плащане ответникът е заявил, че извършва като задължение по посочената
фактура.
От заключението по изготвената
по делото съдебно счетоводна експертиза не се установи дали процесната
фактура е осчетоводена в счетоводството на „С.1” ЕООД, а причината за то** е
непредставянето на счетоводните документи от страна на ответника за нуждите на
експертизата. Въпреки указанията, дадени на съда, да представи на вещото лице
за нуждите на експертизата относими документи,
намиращи се в счетоводството му, като едновременно с това е бил предупреден, че
при непредставянето на документите в предоставения му подходящ срок, съдът може
да приеме за доказани фактите относно които страната е създала пречки за
събиране на доказателствата, ответникът не е изпълнил вменените му задължения.
За неплатения остатък по
фактурата ищецът, в качеството му на заявител, е подал на 13.02.2017г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, в което като
обстоятелства, от които произтича вземането му, е посочил сключен договор за
транспортна услуга от Словения до Грузия с уговорена цена 3 520,48 лева,
която е следвало да бъде заплатена 20 дни след издаване на фактурата. Въз основа
на подаденото заявление е било образувано ч.гр.д.№ 114/2017г. по описа на Н.ския
районен съд, който е уважил искането и е издал Заповед № **/16.02.2017г. за
изпълнение на парично задължение, по силата на която длъжникът „С.1” ЕООД след**
да заплати на кредитора „Г.К.6.” ЕООД сумата в размер на 1 520,48 лева,
представляваща неизплатена част от парично задължение по договор за превоз от
24.11.2015., за чието заплащане е издадена фактура № 00000000** / 26.11.2015г.
за сумата в размер на 3 520,48 лева с включен ДДС, ведно със законната лихва
за забава върху главницата, считано от 13.02.2017г. до окончателното й
изплащане, сумата в размер на 30,41 лева, представляваща разноски за платена
държавна такса, и сумата в размер на 300 лева, представляваща направени по
делото разноски за платено адвокатско възнаграждение. Срещу така издадената
заповед за изпълнение длъжникът по нея е подал възражение в срока по чл.414,
ал.2 от ГПК. Заявителя е бил уведомен за подаденото възражение, като
съобщението за това е получено от него на 31.03.2017г.
Искът по чл.422 от ГПК, въз основа
на което е образувано настоящото дело е подаден на 26.04.2017г.
Въз основа на така приетото за
установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Извършването на автомобилен
превоз в международно съобщение т.е. когато мястото на приемане на стоката за
превоз и мястото на доставянето й се намират в две различни държави се подчинява
на нормите на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на
стоки (CMR). За да бъде
даден правен субект превозвач по смисъла на Конвенцията, не е необходимо
фактически да е изпълнил каквато й да е част от превоза. Няма забрана същият да
възложи извършването на целия поръчан му превоз, респ. на част от него, на трето
лице.
Наличните по делото доказателства,
преценени в тяхната съвкупност, обосновават извода, че ответникът по делото е
възложил на ищеца извършването на превоза от Словения, Н.Г., до България, Н..
Същевременно същата стока е била предмет на договор между трети лица –
словенско и грузинско дружество. По делото не се доказа наличието на договорни
отношения било по спедиционен договор, било по
договор за превоз между ответника и словенското дружество – изпращач, а оттам и
с получателя на стоката в Грузия, макар процесуалният представител на ответника
да признава подобна връзка с крайния получател на стоката.
Според чл.9, § 1 от Конвенцията CMR товарителницата удостоверява условията
на договора и получаването на стоката от превозвача до доказване на противното.
Товарителницата няма конститутивно значение и не е
условие за действителност на договора за международен автомобилен превоз. Този
договор е консесуален и неформален, като за сключването
му е необходимо наличието на насрещни съвпадащи се волеизявления на страните по
него относно съществените му елементи – превозваните товари и навлото. Чрез действието на посочената по-горе оборима презумпция ответникът иска да обоснове задължението
на ищеца да превози стоката от Словения до Грузия, доколкото същият с получаването
на стоката и товарителницата е станал страна по превозния договор, съгласно
условията, посочени в нея. Товарителницата обаче не представлява самия договор
за превоз, а е доказателствено средство за сключването
му. Правнорелевантен за субектите на превозното
отношение е действително сключения договор за превоз и постигнатите между тях
договорки.
Единствено в хипотезата на
превоз, извършван от последователни превозвачи по смисъла на чл.34 от Конвенция
CMR, с приемането на
стока и товарителницата, втория и следващите превозвачи стават страна по
договора за превоз, при условията, посочени в нея. По този начин по силата на
закона се създава договор между фактическия превозвач и товародателя, респ. получателя
на товара, като всеки последващ превозвач поема
отговорност за изпълнението на цялата превозна операция. Извършването на превоз
от последователни превозвачи предполага сключването на един или няколко подизпълнителни договори за превоз, но по аргумент на чл.3
от Конвенция CMR,
същият възниква само ако възложителят на последващия
превоз, т.е. първия превозвач, запазва и действа в качеството си на такъв, т.е.
възложил е превоза от свое име и за своя сметка.
По този начин, от една страна за
товародателя – словенското дружество, „Г.К.6.” ЕООД се явява превозвач – страна
по сключения между тях договор за превоз, според който превозвачът е поел
задължението да извърши превоза на стоката до Грузия. Тъй като не се установи по делото „С.1” ЕООД да е договарял с товародателя, не
може да се приеме, че той е имал качеството на превозвач и е извършил част от
превоза с участието на друг превозвач - „Г.К.6.” ЕООД. От друга страна обаче, „Г.К.6.”
ЕООД е извършил превоза на стоката от Словения до град Н., България в
изпълнение на поетите към ответника „С.1” ЕООД задължения по сключения между
тях договор за превоз от 23.11.2015г. По делото не се установи и ответникът да
е възложил на ищеца процесния превоз в качеството на
спедитор по същински спедиционен договор, а такава
хипотеза не се урежда от правилата на Конвенцията CMR и относно нея не намира приложение
разпоредбите, касаещи последователните превозвачи.
За основателността на предявения
от ищеца иск, същият следваше да докаже наличието на валиден договор за
международен автомобилен превоз, сключен с ответника, по който ищецът има
качеството на превоз**ч, както и своята изправност като превозвач (изпълнение
на задължението за превозване на товара). Съгласно чл.386, ал.1, предл. първо от ТЗ основно задължение на превоз**ча е да извърши превоза, което фактически включва явяване
на посочения адрес на товарене за да получи товара, обект на превоза, и
предоставяне на превозното средство на разположение на товародателя за целите на
натоварването, докато последното бъде извършено. По описания начин (явяване на посочения адрес на товарене: Н.Г.,
улица П. № **, Словения, с превозното средство с рег.№ Н **** ** и натоварването
на него на 20 тона хлебопекарни фурни и превоза на тази стока до град Н.,
Индустриална зона, склад на ф. „с.”) се доказа изпълнение на поетите от ищеца
задължение по заявка-договор за транспорт от 23.11.2015г.
Съгласно разпоредбата на чл.367
от ТЗ с договора за превоз превозвачът се задължава срещу възнаграждение да
превози до определено място лице, багаж или то**р. От горното става ясно, че
двете основни насрещни престации, дължими от страните
по сключения договора за превоз са: извършване на превоз от страна на превозвача
и изплащане на възнаграждението от страна на възложителя по договора. Следователно
с подаването на заявката за международен превоз от страна на ответника и
нейното приемане от страна на ищеца е сключен договор за международен
автомобилен превоз на стоки с всичките последици от това, включително и
задължението на възложителя да заплати договореното възнаграждение за превоза
при изпълнение от страна на превозвача на неговите задължения по осъществяването
на самия превоз (Решение № 135/05.10.2011г. на ВКС по търг. д. № 1103/2010г. ІІ
т.о.). Едно от основните възражения на ответника, че не е изпращал до ищеца
заявката-договор за транспорт, се явява несъстоятелно, съответно изпращането на
заявката-договор от ответника и приемането й от ответника, по който начин е бил
сключен договора между страните по делото, се доказа на първо място от водената
между тях, респ. чрез техни представител, електронна кореспонденция.
Същевременно не само сключването на договора, но и точното изпълнението на
задълженията по нея от ищеца-превозвач, се признава и потвърждава от страна на
ответника: в товарителницата ответното дружество фигурира като получател на товара
по процесния превоз, което качество и не се оспорва
от негова страна, като наред с това е изплатил на ищеца-превозвач част от
сумата по издадената от последния фактура № **/26.11.2015г.
Причината за невъзможността вещото лице да
направи обследване на въпроса за осчетоводяването на фактурата в счетоводството
на ответното дружество е поведението на ответника, който не е допуснал вещото
лице до счетоводството си, въпреки, че е следвало да окаже дължимото съдействие
за разкриване на обективната истина и след като е бил изрично предупреден за
приложимостта на последиците на чл.161 от ГПК. Само на това основание съдът не
кредитира каквито и да било възражения, направени от ответника, очевидно създаващ
пречки за събирането на доказателства, за да утвърди тезата си за липса на
сключен договор за превоз с ищеца с уговорено възнаграждение в размер на
1 500 евро без включен ДДС и за неприемане на стоката, превозена от ищеца,
т.е., че последният „самоволно” я е разтоварил в България, след като я имал
задължение да я разтовари в Грузия.
Следва обаче да се посочи, че
установя**нето чрез експертиза осчетоводяване на процесната
фактура в счетоводството на ответното дружество, респ. евентуалното
неизпълнение на това свое задължение, не е решаващо за извода на съда за поето
от ответника задължение да заплати на ищеца уговореното възнаграждение за
извършения превоз. Размерът на това възнаграждение от 1 500 евро без
включен ДДС е предложен от самия ответник – възложител на превоза от Н. Г.,
Словения до Н., България, същият е приел стоката, което пък се установя** от товарителницата
(CMR), екземпляр от
която му е била предадена от ищеца заедно със стоката. В същата тази товарителница
ответникът сам е посочил себе си като получател на стоката като е удостоверил
то** обстоятелство с печат и подпис на негов представител. Тези обстоятелства,
наред с факта на осъществено в полза на ищеца частично плащане по издадената от
ищеца фактура, в съвкупността си обосновават извод както за сключване на
договора между страните с конкретните негови параметри, но и за точното
изпълнение на поетите от ищеца задължения.
Издаването на фактурата, от кого и как е
подписана, са въпроси, които касаят счетоводните записвания в двете дружества
съгласно изискванията на законодателството. Дори и незаприходяването
на фактурата в счетоводството на ответника не може да бъде доказателство за недължимост на уговореното възнаграждение за извършения от
ищеца превоз, тъй като е едностранно действие на ответника, от което той черпи
права. Цената се дължи не защото е издадена фактура, а защото е осъществен
превоза. Това е така, защото сама по себе си фактурата не е основание за
плащане на възнаграждението за извършения превоз. Основание е сключения между
страните договор и извършения от ищеца превоз на стоката, която е приета без
възражение от представител на ответника.
При това положение с оглед, че не
се установява изпращачът на товара да е заплатил останалата част от дължимото
възнаграждение за превоза и при липса на изрична уговорка в самата CMR – товарителница, освобождаваща получателя
на товара – ответното дружество – от това задължение, то възнаграждението на
превозвача се дължи за заплащане от получателя на товара съгласно изричната
разпоредба на чл.372, ал.2 от ТЗ. То** означа**, че именно ответникът като
възложител на превоза и получател на стоката дължи и неизплатената част от
договореното възнаграждение за извършения превоз от ищеца от Н. Г., Словения до
Н., България.
От уговореното между страните, че
възнаграждението за извършения превоз се дължи в 20-дневен срок от издаване на
фактурата и предаването на CMR
(26.11.2015г.), означава, че задължението на ответника да заплати договореното
възнаграждение в размер общо на 3 520,48 лева с включен ДДС, е възникнало
на 16.12.2015г.
Съгласно чл.32, ал.1 от Конвенция
за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) исковете, свързани с превози, подчинени
на тази конвенция, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен
срок.
Превозните договори са особен
режим на плащане на възнаграждението – то е дължимо със сключване на превозния
договор, щом друго не е установено. Чл.372, ал.1 от ТЗ предвижда, че
възнаграждение се плаща от товародателя на датата на сключване на договора,
освен ако не е уговорено друго. Именно поради това чл.32, ал.1, б.”в” от
Конвенцията CMR
визира като релевантен момента на сключване на превозния договор и установява,
че погасителната давност започва да тече три месеца след тази дата. По делото
са налице конкретни доказателства за датата на сключване на договора –
23.11.2015г., и ясна уговорка за срок на плащане – 16.12.2015г., от когато
задължението за заплащане на възнаграждението е дължимо и давността започва да
тече съгласно чл.32, т.1, б.”в” от Конвенцията CMR. Този извод се подкрепя и от редакцията
на тази разпоредба, приложима за „всички други случаи” извън изрично уредените
хипотези по б.”а” – частична липса, повреда или забава, и по б.”б” – цялостна
липса. Настоящата инстанция приема, че чл.32, т.1, б.”в” от Конвенцията CMR се отнася и за превозното
възнаграждение, а именно то се претендира, видно от основанието и петитума на исковата молба. Договорът за превоз в
конкретния случай се счита за сключен и потвърден от ищеца с издаването на процесната фактура. След като е била налице заявка от
ответника за превоз на стоки, за които е безспорно, че е изпълнена, и е
безспорно, че превоза е осъществен от ищеца с транспорт на същия, между
страните е бил налице валидно сключен договор за международен превоз с
автомобил, за който са приложими правилата на Конвенцията за договори за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR). Страните в процеса са търговци по
смисъла на Търговския закон, сключили са договор за превоз на стоки, а това е и
основанието на иска. Касае се за автомобилен превоз на стоки с товарен
автомобил срещу заплащане, като мястото на приемане на стоката за превоз и
предвиденото място за доставянето й се намират в две различни държави, от които
поне една е договаряща страна, независимо от седалището и националността на
страните. Съгласно разпоредбата на чл.32, т.1, б.”в” от Конвенцията за договора
за международен автомобилен превоз на стоки, едногодишният давностен
срок за предявяване на исковете, свързани с превози, подчинени на Конвенцията,
включително и по отношение на претендираната сума, е
започнал да тече три месеца от датата на сключване на договора (Решение № 81 от
27.05.2010г. по търг.д. № 851/2009г., І т.о. на ВКС; Решение № 62 от
25.01.2002г. по гр.д.№ 891/2001г., V г.о. на ВКС). Ето защо в конкретния случай
на основание приложимия чл.32, т.1,
б.”в” от Конвенцията CMR
погасителната давност за претендираната с настоящия
иск сума не е изтекла към 13.02.2017г. при съобразяване на момента на издаване
от страна на ищеца на фактурата – 26.11.2015г. Давността за заплащане на
превозното възнаграждение е следвало да изтече на 26.02.2017г., т.е. година и
три месеца след 26.11.2015г. – датата на фактуриране от ищеца на транспортната
услуга. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК е подаден на 13.02.2017г., т.е. преди изтичане на предвидения
в разпоредбата на чл.32, т.1, б.”в” от приложимата Конвенция CMR едногодишен давностен
срок.
Съдът намира и за неоснователно
възражението на ответника, че е налице изменение на предявения иск чрез
въвеждане в хода на делото на нов правопораждащ
юридически факт, които нови твърдения се разминават и в заявлението по чл.410
от ГПК, предвид, че първоначално ищецът, включително и като заявител, е
твърдял, че е извършил транспортна услуга от Словения до Грузия, а впоследствие
– че се е задължил да извърши транспорта от Словения но България, град Н. и то
въз основа на заявка-договор за транспорт.
Съгласно разясненията на ВКС в ТР
№ 4/2013г. от 18.06.2014г. по ТД № 4/2013г. на ОСГК предметът на делото по
иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК се определя от правните твърдения на
ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение. Искът по чл.422 от ГПК се явява
средство за защита на признато в заповедното производство вземане на кредитора.
Предпоставка за допустимостта му наред с нормативно установените специфични
условия е съответствието между заявеното и признато в заповедното производство
вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. При предявяването му по реда на
чл.422 от ГПК ищецът следва да се съобрази с посоченото от него основание за
издаване на заповед за изпълнение за да установи съществуването на оспореното
вземане такова, каквото е присъдено със заповедта по чл.410 от ГПК.
Обстоятелствената му част трябва да съответства на основанието, на което е
заявено вземането в заповедното производство и на което е издадена заповедта за
изпълнение. Рамките и предметът на исковото производство са предопределени от
заповедното производство.
Както в заявлението по чл.410 от ГПК, така и в исковата молба по предявения иск по чл.422 от ГПК като основание
на претенцията си ищецът посочва сключен на 24.11.2015г. с ответника договор за
транспортна услуга, по който ответникът е поел задължението за заплащане на
сумата в размер на 3 520,48 лева, за която е издадена фактура № ** / 26.11.2015г. Първоначално ищецът
твърди, че договорът е имал за предмет осъществяване на транспорт от Словения
до Грузия и че е изпълнил това си задължение, като в първото съдебно заседание
на 01.09.2017г. и с последваща молба от 11.09.2017г.
ищецът уточнява, че се е задължил да извърши превоз на стоката, предназначена
за Грузия, от Словения до град Н.. Променените твърдения за мястото, до което
стоката е следвало да бъде превозена от ищеца и за превоза и разтоварване на
стоката не в Грузия, а в България, град Н., са част от елементите на въведения
като основание на иска договор между страните, т.е. касае се за твърдения на факти,
които са част от вече посоченото основание на иска, поради което не могат да
бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл.214, ал.1
от ГПК, още по-малко те могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за
същото право. Поради това настоящият съдебен състав приема, че в случая се
касае за уточнения, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на
чл.143, ал.2 от ГПК, с които не се променя основанието на иска такова, каквото
е очертано в обстоятелствената част на исковата молба (Решение № 55 от
27.04.2015г. по гр.д.№ 5558/2014г. на ВКС, І г.о.).
От изложеното следва, че
предявеният иск е основателен и доказан, включително и по размер, и като такъв
следва да бъде уважен изцяло, включващ главницата и законната лихва върху нея
от датата на подаване на заявлението.
С оглед правилата на процеса на
основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва на бъдат присъдени
направените от него разноски в общ размер на 670,41 лева, включващи платена
държавна такса 30,41 лева, платено адвокатско възнаграждение 340 лева и платен
депозит за вещо лице 300 лева, която обща сума по разноските ответникът следва
да бъде осъден да му заплати.
Предвид разясненията, дадени в ТР
№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.12, съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и по направените в заповедното производство
разноски, които съдът намира за доказани
в пълния им размер от 330,41 лева, която сума ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца.
На ответникът не се дължат разноски
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, а поради липса на изрично искане, съдът не
следва да се произнася по въпроса за тяхната дължимост
или недължимост.
Предвид гореизложеното, Н.ският районен съд
Р
Е Ш И :
ПРИЗНА** ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на „С.1” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала М.Х.Г., ЧЕ
ДЪЛЖИ на „Г.К.6.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя и едноличен собственик на капитала Г.С.К., сумата
в размер на 1 520,48 лв. (хиляда
петстотин и двадесет лева и 48 ст.), представляваща неизплатена част от парично задължение по договор
за превоз от 24.11.2015г. в общ размер на 3 520,48 лева с включен ДДС, за
която сума е издадена фактура № 00000000** / 26.11.2015г., ведно със законната лихва върху присъдената
главницата, считано от 13.02.2017г. до окончателното й изплащане, за която сума
е издадена заповед за изпълнение № ** от 16.02.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК в заповедно производство, развило се по ч.гр.д.№
114/2017г. по описа на Н. районен съд.
ОСЪЖДА „С.1” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от управителя и едноличен собственик на
капитала М.Х.Г., ДА ЗАПЛАТИ на „Г.К.6.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от управителя и едноличен собственик на
капитала Г.С.К., сумата в размер на 330,41
лв. (триста и тридесет лева и 41 ст.), представляваща общ размер на
направените разноски в заповедно производство, развило се по ч.гр.д.№
114/2017г. по описа на Н.ския районен съд.
ОСЪЖДА „С.1” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя и
едноличен собственик на капитала М.Х.Г., ДА ЗАПЛАТИ на „Г.К.6.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя и
едноличен собственик на капитала Г.С.К., сумата в размер на 670,41 лв. (шестстотин и седемдесет лева и
41 ст.), представляваща общ размер на направените по настоящото дело
разноски.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен от съобщаването му на страните пред Бургаския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: