№ 480
гр. Благоевград, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20211200500850 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от Н. П.
З., ЕГН **********, срещу решение № 8324/ 15.07.2021 г., постановено по
гражданско дело № 1271/ 2019 г. на Pайонен съд – Гоце Делчев, с което е
отхвърлен иска, предявен от Н. П. З., ЕГН **********, против „Макроадванс“
АД, ЕИК ******************** със седалище и адрес на управление гр.
София, ул.Г.С.Раковски № 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор
Георгиев Сергиев, да бъде признато за установено, че Н. П. З., ЕГН
********** не дължи на „Макроадванс“ АД, ЕИК ********************
поради погасяването им по давност сумите по заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение № 2086/24.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 828/2010
г. на РС- Гоце Делчев, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от
24.06.2010 г., а именно: 15 108.70 лева - главница по договор за кредит;
14331.97 лева - законната лихва върху главницата, считано от 22.06.2010 г. до
08.10.2019 г.; 638.40 лева-договорна лихва за периода от 30.10.2009 г. до
14.03.2010 г.; 3.65 лева - държавна такса; 300 лева - адвокатско
възнаграждение.
Навежда се възражение, че съдебното решение е постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като
първоинстанционния съдът се е ограничил до твърдения и просто изложение
на обстоятелства, без да достига до доводите си, изхождайки от конкретни
1
съображения по процесуалните действия на страните и събрания
доказателствен материал.
Поддържа се, че съдът е направил неправилен извод, че извършените
доброволни плащания не прекъсват давността. Поддържа се, че от събраните
по делото доказателства се установява, че З. е извършвала доброволни
частични плащания, за които от приетите по делото доказателства е видно, че
като основание е посочвано вноска по договор за кредит. Молбата от
взискателя по изпълнителното дело до ЧСИ, касаеща осчетоводяването на
постъпилите суми не променя основанието, на което плащанията са
извършени от длъжника, до колкото същата не изхожда от длъжника, а от
кредитора. Поддържа се, че фактът на извършването на частично плащане сам
по себе си не съставлява признание по см. на чл. 116, б. ”а” ЗЗД относно
непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля
относно тази част на вземането на кредитора. При изложеното прави довод,
че извършваните от З. частични плащания не са прекъснали давността за
остатъка от процесиите задължения.
Сочи се, че изпълнително дело № 451/ 2010 г. на ЧСИ Г.Ц. се е
прекратило по силата на закона на 18.04.2014 г., тъй като за периода от
18.04.2012 г. до 13.03.2017 г. по и.д.№ 451/ 2010 г. на ЧСИ Цеклеов не са
предприемани изпълнителни действия.
Оспорва се извода на съда като неправилен, че с плащанията по сметка
на ответното дружество са погасявани задълженията, предмет на
изпълнителното дело. Поддържа се, че основанието на всяко едно от
плащанията по сметка на ответното дружество е вноска по кредит на Н.З. ЕГН
**********. Прави се извод, че дори и да се приеме, че с посочените
плащания се погасява задължението, предмет на изпълнителното дело, то
доброволните плащания, извършени от З., не препятстват настъпването на
перемпция по пронесното изпълнително дело. В разпоредбата на чл. 433, ал.
1, т. 8 от ГПК не се говори за интерес на взискателя да предприема или да не
предприема изпълнителни действия. Разпоредбата изисква по изпълнителното
дело да не са искани и предприемани изпълнителни действия в продължение
на 2 години. Причината за това не е елемент от фактическия състав на
прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Да се
изследва причината за бездействието на взискателя, означава бездействието
му да се диференцира и в едни случаи бездействието да води до
прекратяване на изпълнителното дело, а в други не. Такова тълкуване на
закона е недопустимо, до колкото предвиденият в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК 2-
годишен срок е преклузивен и същият не може да бъде удължаван, а с
диференцирането на причината за бездействието се постигна именно такова
удължаване на преклузивен срок, което противоречи на закона.
На следващо място, видно е, че перемпцията настъпва, ако не са искани
или предприемани изпълнителни действия. От самото понятие следва, че
законът има предвид само действия, извършени в рамките на изпълнителното
2
производство. Плащанията по сметка на взискателя извън изпълнителния
процес не представляват изпълнителни действия, годни да препятстват
настъпването на перемпция по изпълнително дело.
Сочи се, че съдебната практика приема, че дори делото да е спряно по
искане на взискателя, на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК това не
препятства настъпването на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй
като в противен случай би се дала възможност на взискателя да поддържа
безкрайно висящността на процеса.
В процесния случай дори няма искане за спиране на делото. Поради
това се прави довод, че по аргумент на по-силното основание, не може да се
приеме, че доброволните плащания на длъжника , извършени извън
изпълнителното производство, направо на взискателя, препятстват
настъпването на перемпцията. Сочи се, че от събраните по делото
доказателства се установява, че в периода от 18.04.2012 г. до 13.03.2017 г. по
и. д. № 451/ 2010 г. на ЧСИ Г.Ц. не са извършвани изпълнителни действия,
поради което същото се е прекратило, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
по силата на закона. Сочи се извод, че към момента на предявяване на
настоящите искове - 10.10.2019г., давността за процесиите задължения е била
изтекла, тъй като искането за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение от 13.03.2017 г. не е прекъснало давността, защото
процесното изпълнително дело се е прекратило по силата на закона на
18.04.2014 г. Към момента на искането за налагане на запор - 13.03.2017 г., не
е имало висящо изпълнително дело, по което същият да бъде наложен.
Поддържа се, че че поисканият запор дори не е наложен. Само искането за
извършване на изпълнително действие, без последното да е предприето, не е
годно да прекъсне давността за вземанията, до колкото в чл. 116 от ЗЗД, като
основание за прекъсване на давността законодателят е посочил
предприемането на действия по принудително изпълнение.
Сочи се, че искането за налагане на запор от 13.03.2017 г. не е
прекъснало давността за процесиите вземания. Навежда се, че Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015г. по т. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС се
прилага и за изпълнителни дела, образувани преди постановяването, тъй като
тълкувателните решения „поясняват“ закона, а не правосъздават - т.е.
тълкувателното решение казва какъв е бил законът винаги, няма тълкувателни
решения с действия занапред. Изразява становище, че цитираната съдебна
практика е неправилна, тъй като в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г.
по т. д. 2/ 2013 на ОСГТК на ВКС, изрично е посочен моментът, в който
ППВС No 3/80г. е изгубило действието си. Записано е „Приетите в съдебната
практика преди 1991 г.разрешения в обратен смисъл се основаваха на
съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да
проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване
вземанията на социалистическата държава и на социалистическите
организации като кредитори, които съображения са в основата на ППВС № 3/
1980 г., съгласно което погасителна давност не тече докато трае
3
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането.
При действието на Конституцията от 1991 г., бездействието на ищеца в
исковия процес е правно ирелевантно за неговото развитие (той ще приключи
и без нито едно процесуално действие на ищеца след предявяването на иска)
и затова бездействието на ищеца с оспорено вземане е безразлично за
давността - тя спира, докато бездействието на кредитора със съдебно
потвърдено вземане, пред когото са отворени вратите на изпълнителното
производство има правно значение както за неговото развитие
(изпълнителният процес няма да приключи никога, ако кредиторът не посочва
изпълнителни способи), така и за давността. В гражданското право давността
е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна
възможност да действа, давност не тече.
Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, зашото
той може да избира да предяви иск, или не. Давността прекъсва с
предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да
направи нищо за събиране на вземането си докато исковият процес е висящ
(кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение
влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере
дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Предвид изложеното Постановление на Пленума на Върховния съд No
3/1980г. следва да счита изгубило сила.“
Поддържа се, че Върховният касационен съд изрично посочва момента,
в който новото правило започва да действа - приемането на Конституцията
през 1991 г. Ето защо, се оспорва тезата, че давността започва да тече от
приемането на тълкувателното решение.
Поддържа се, че цитираното в първоинстанционното решение такова
решение на ВКС, съставлява изолирана съдебна практика, която противоречи
на другата практика на ВКС, която приема че ПП на ВС № 3/ 1980 е изгубило
действието си. Теоретично, няма как ВКС да е приело, че вземанията са
погасени по давност, ако давността започва да тече от приемането на
Тълкувателно решение No 2 от 26.06.2015 г. по т.д. 2/ 2013 на ОСГТК, тъй
като изтичането на 3-годишният, респективно 5- годишният давностен срок,
би станало най-рано на 26.06.2018 г. или 26.06.2020 г., т.е. все дати в
бъдещето след постановяване на горепосочените съдебни актове.
Ако тълкувателните решения на ВКС се прилагаха само занапред, то
нямаше да има необходимост висящите пред ВКС дела, по които се
разглеждат въпроси, предмет на висящо тълкувателно дело, да бъдат спирани,
тъй като приетите впоследствие ТР обективно не би могло да бъде
приложимо по отношение на заварените случаи.
4
Поддържа се, че разпоредбата на чл. 50 от ЗНА изрично постановява, че
тълкувателният акт има действие от момента на влизане в сила на акта, който
се тълкува. Като изключение е предвидена възможността тълкуването да има
действие само занапред, но за това трябва да има изрична воля. В процесния
случай такава не е изразена, поради което се прави довод, че процесното
Тълкувателно решение се прилага с обратно действие.
При евентуалност, ако се приеме, че процесното Тълкувателно решение
се прилага занапред, се прави довод, че от представените по делото
доказателства, и.д.№ 451/2010 г. на ЧСИ Г.Ц. се е прекратило по силата на
закона на 18.04.2014 г. След като изпълнителното производство е прекратено,
не е имало висящо изпълнително дело, респ. давността за вземанията не е
била спряна и същата е започнала да тече най-късно от 18.04.2014 г. и към
момента на предявяване на настоящия иск е била изтекла.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 8324/
15.07.2021 г., постановено по гражданско дело № 1271/ 2019 г. на Pайонен съд
– Гоце Делчев, като бъдат уважени предявените искове като основателни.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка, като не се иска присъждане на
сторените при второинстанционната проверка разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна, в който оспорва подадената въззивна жалба,
като претендира разноски в производството.
Поддържа се, че решението на първоинстанционният е допустимо,
правилно и законосъобразно постановено при съблюдаване на
съдопроизводствените правила по действащия ГПК. Правилно съдът е
отхвърлил иска. Поддържа се, че е правилен извода на съда, че доброволните
плащания, извършвани от длъжника към взискателя, докато е налице висящ
изпълнителен процес съставляват признание на вземането и прекъсват
давността. Сочи се, че в теорията и практиката са единодушни, че
независимо дали плащането е по сметка на взискателя или на съдебния
изпълнител, дали има молба/уговорка в тази насока или не, доброволните
плащания представляват признание на задължението, което е действие,
прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Сочи се, че на Н.З.
е връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с издадената заповед за
изпълнение, като съобразно липсата на възражение срещу същата, то тя е
влязла в сила, което и в исковата молба не е оспорено. След като Н.З. не е
възразила срещу претендираното от нея задължение и са налице последващи
плащания от същата, то приемането, че всички тези нейни действия не
представляват признание на вземането, би било в абсолютно противоречие,
както с буквата, така и с духа на закона. За да бъде определено дадено
действие като признание на вземане, то следва непременно да държим сметка
за намерението на лицето, което ги извършва, като в настоящия случай, видно
от всички плащания, направени от Н.З., което сочи безспорно, че последната
5
е имала намерение да изплати цялото задължение. Ето защо и всички тези
плащания, представляват конклудентното действие, с което Н.З. многократно
признава задължението си. Ако се приеме, че доброволните плащания от
страна на длъжника не представляват признание на вземането, то това би
противоречало на закона, доколкото самият той въвежда възможността за
доброволно изпълнение, чрез разпоредбата на чл. 428 от ГПК, уреждаща
връчването на длъжника на покана за доброволно изпълнение, с която на
последния бива даден двуседмичен срок да изпълни задължението си. В
случай, че се приеме за вярна тезата на жалбоподателката, то следва да
приемем, че ако в дадения двуседмичен срок длъжникът внесе част от
задължението си, то независимо от това съдебният изпълнител и взискателят
следва да продължат с принудителното изпълнение, а смятам че такова
разбиране противоречи, както на закона, така и на принципа за
справедливост, основополагащ в правото.
Поддържа се от въззиваемият, че правилно пьрвоинстанционния съд е
приел и че доброволните плащания, извършвани от длъжника, докато е
налице висящ изпълнителен процес, прекъсват срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК.
При преценка дали са налице предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК следва да се държи сметка за целите, които преследва тази разпоредба, а
именно да санкционира взискателя в един изпълнителен процес, доколкото
неговото бездействие би довело до едно производство, което никога няма да
приключи, а това от своя страна в несигурност в гражданския оборот. Ето
защо счита, че не би следвало да се игнорират плащанията, извършвани от
длъжника, извършвани при наличието на висящо изпълнително дело и които
плащания, логично са следствие именно в светлината на това производство и
на принудителни изпълнителни действия, предприемани по него. В този
смисъл не може да се говори за бездействие на взискателя, доколкото извод
за дезинтересиране на взискателя от изпълнението не може да се обоснове в
настоящия случай. Взискателят не може и не следва да бъде принуден да
инициира непрекъснато нови способи за принудително изпълнение при
наличието на периодично постъпващите плащания, защото, от една страна,
той се удовлетворява макар и на части и в продължителен период от време, а
от друга страна, кумулирането на нови способи въпреки доброволното
изпълнение от страна на длъжника води до неоправдано натрупване на
допълнителни разноски за изпълнението и за двете страни.
Оспорва се твърдението на въззивникът, че Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г. следва в своята цялост да бъде разглеждано съгласно
общоприетото правило, а именно, че възприетото от тълкувателните решения
следва да се прилага от момента, в който е влязла в сила разпоредбата, която
се тълкува.
Доколкото става въпрос за обществените отношения, които са
динамични и променящи се под влиянието на различни фактори, прави се
6
довод, че тълкуването, в това число и на тълкувателните решения, следва да
бъде осъществявано съобразно всички обстоятелства. Тълкувателно решение
№ 2/ 2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 10
приема, че нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата,
на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Това разрешение обаче следва да бъде прилагано от момента на
влизане в сила на това тълкувателно решение, а именно 26.06.2015 г.,
доколкото до този момент задължително за правоприлагащите органи е било
Постановление № 3/ 1980 г. на Пленума на Върховния съд, съгласно което
давността за вземането не тече по време на изпълнителния процес и което
едва ТР № 2/ 2013 г. изрично обявява за загубило сила. Постановлението на
пленума на Върховния съд № 3/ 18.11.1980 г. е прието при действието на
Закон за устройство на съдилищата, обнародван в ДВ бр. 23/19.03.1972 г.
Съгласно чл. 58, т. 1 и т. 2 от ЗУС Пленумът на върховния съд издава два
вида постановления: тълкувателни постановления по прилагането на закона и
ръководни постановления за насочване на дейността на съдилищата и
особените юрисдикции. По силата на чл. 59 от ЗУС, тълкувателните
постановления по прилагането на закона са задължителни за съдилищата и
особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на
които подлежат на съдебен контрол. Този закон за устройство на съдилищата
е отменен със Закон за съдебната власт, обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 г.
Съгласно чл. 84, ал. 1, т. 2 от този Закон за съдебната власт общото събраните
на съответната колегия на ВКС може да постановява тълкувателни решения
по приложението на закона при неправилна или противоречива съдебна
практика, като по силата на чл. 86, ал. 2 от закона тези решения са
задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт.
Възможността за постановяване на такива тълкувателни решения при
противоречива или неправилна практика е запазена и в чл. 124 от действащия
ЗСВ, като по силата на чл. 130, ал. 2 от този закон те са задължителни за
органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното
самоуправление, както и за всички органи, които издават административни
актове. Така, на основание чл. 124, ал. 1 от ЗСВ на 26.06.2015 г. е постановено
и ТР № 2/2013 г., с което вече е обявено изрично за загубило сила
предхождащото го Постановление на пленума на ВС, доколкото двете
уреждат едни и същи обществени отношения. Безспорно е че както
тълкувателните постановления на пленума на върховния съд (уредени през
1972 г.), така и тълкувателни решения впоследствие (уредени през 1994 г.) не
съществуват самостоятелно. И двата вида актове се прилагат само във връзка
с прилагането на тълкуваната от тях правна норма като законът, не е
предвидил изрично от кой момент започват да действат тези тълкувателни
актове (едва ЗНА обн, в ДВ бр. 27/03.04.1973 г. прави това пояснение).
Общоприето е че още с влизането си в сила съответната правна норма е имала
точно това съдържание, което е посочено в тълкувателния акт, поради което и
приемаме, че тълкувателните актове имат обратно действие (чл. 50, ал. 1 от
7
ЗНА). Това правило обаче важи, доколкото става въпрос за първоначално
приети тълкувателни актове, било то постановления на пленума на
Върховния съд или тълкувателни решения.
Възможно е обаче след издаването на един тълкувателен акт да настъпи
промяна: в тълкуваната норма; в други, свързани с нея правни норми; в
обществено - икономическите условия и т.н., което прави вече даденото
тълкувание неприложимо и несъответстващо на смисъла на закона. В тези
случаи е възможно постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде
изоставено вече даденото тълкувание и да бъде възприето ново такова,
какъвто е и случаят с Постановление № 3/ 1980 г. на Пленума на Върховния
съд и Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/ 2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Като тук следва да бъде преценен въпросът от кой момент
действа даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната норма. За
да бъде даден отговор на този въпрос следва да се държи сметка за следното:
Дадените с тълкувателните актове, било то ППВС или ТР, тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да се
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Не може да бъде изисквано от който и да било орган да
съобразява действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък самите
органи могат да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед
това следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат
подобно на първоначалните такива обратно действие, а имат действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие
на новото тълкувателно решение, което е недопустимо и съгласно чл. 14 от
ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба
за това. В този смисъл се сочи и съдебната практика, част от която са -
Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, 4 ГО, по реда
на чл. 290 от ГПК; Определение № 735 от 06.11.2019 г. по гр. д. № 3982/2019
г., г. к., Определение № 757 от 12.11.2019 г. по гр. д. № 4139/ 2019 г. на ВКС.
С оглед изложеното в настоящия отговор се прави довод, че следва да
бъде направен единственият верен извод, а именно: по силата на ППВС № 3/
18.11.1980 г. давността за процесното вземане е спряла да тече считано от
05.07.2010 г. (образуване на изпълнителното дело), а е започнала да тече
отново от 26.06.2015 г. (влизане в сила на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г). С оглед това петгодишната давност за вземането на
„Макроадванс“ АД спрямо Н. П. З. към момента, доколкото след 26.06.2015 г.
са предприемани, искани и извършвани изпълнителни действия по
процесното изпълнително дело, не е изтекла.
В допълнение се сочи, че не се споделя твърдението във въззивната
жалба, че дори да се възприеме, че ППВС е загубило сила от датата на
Тълкувателното решение, то давността за процесното вземане е започнала да
тече от 18.04.2014 г. Аргументът за това е, че възвивника приема тази дата
съобразно последното валидно според него действие по делото, прекъсващо
8
перемпцията (18.04.2012 г.). Сочи се, че от 2012 г. до 2014 г. взискателят е
бездействал, респективно се е дезинтересирал, доколкото именно в този
период същият е бил удовлетворяван от доброволните плащания, извършвани
от длъжника. Ето защо счита изпълнителното производство до датата на
Тълкувателното решение не е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК, респективно давността за вземането е започнала да тече най-рано на
26.06.2015 г., след която дата обаче е била отново прекъсвана и към
настоящия момент не е изтекла.
Поддържа се, че дори да се приеме, че плащанията не прекъсват
сроковете (давността и перемпцията), то давността (започнала да тече
безспорно от 05.07.2010 г. с молбата за образуване на изпълнителното
производство и с искане за запор на банкови сметки) е прекъсната при всяко
положение и с молбите от взискателя от 18.04.2012 г. и 13.03.2017 г. с
инкорпорирани искания за извършването на изпълнителни действия, като
между нито една от посочените тук три дати не е налице период от над пет
години, който да доведе до изтичането на погасителната давност за
процесното вземане. Това е възприетото и в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по
ГД № 1747/2020 г. на ВКС. Сочи се, че това решение разглежда правното
значение на подаването на молба за образуване на изпълнително дело, на
искането за провеждане на определен изпълнителен способ, на
предприемането на действия по осъществяването на изпълнителния способ,
както и на прекратяването на изпълнителното дело на основанията по чл. 433,
ал. 1, т. 1 - 8 ГПК и образуването на ново изпълнително дело за прекъсването
на давността, като Върховният касационен съд посочва, че ТР № 2/2013 на
ВКС, ОСГТК не е разглеждал въпроса, при какви условия и кога настъпва
перемпцията. С това си решение върховният съд отново разграничава
давността от перемпцията, като посочва че перемпцията е без правно
значение за давността, общото между двата правни института е, че едни и
същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за
давността. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ,
след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже
да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва
да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело,
или не е образувал ново дело. Във всички случаи той е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с
нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. В чл. 116, б.
„в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с
предприемането действия за принудително изпълнение, като давността е
свързана с поведението на кредитора - тя не се влияе от поведението на други
лица. Но дори изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на
9
новото искане в отделно дело няма значение за прекъсването на давността.
Действително образуването на изпълнително дело не е предприемане на
принудително изпълнение, а канцеларско действие, което следва
предявяването на изпълнителния лист за изпълнение. В обобщение и като
извод на изложеното в настоящата точка, в случай че счетете че въпреки
осъществените по изпълнително дело действия е налице период от над две
години, водещ по перемпция, то с всяка от описаните по-горе молби,
давността е прекъсвана, независимо от това дали е налице перемпция и
независимо, че въз основа на всяка от тези молби не е образувано формално
ново изпълнително дело.
Моли да се отхвърли въззивната жалба като неоснователна, претендира
сторените по делото разноски.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което са
процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Правото на иск е надлежно упражнено. Оплакванията на жалбоподателя
са в 2 насоки: 1 – обратното действие на ТР, касаещо отмяната на
Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, извършена с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК, давност досежно процесните вземания не е текла, и 2 – за
възможността за извършване на изпълнителни действия от взискателя след
неговото прекратяване поради настъпила перемпция.
Окръжният съд, в мнозинството си от състава, не споделя тезите,
застъпени от въззивника.
Жалбоподателят се позовава на мотивите, развити в Решение № 10200
от 01.03.2021 г. по в. гр. д. № 1259/ 2020 г. по описа на АС – София, съгласно
което изпълнително действие, извършено след като изпълнителното
производство вече е било прекратено по силата на закона, не може да има за
правна последица прекъсване на давността, тъй като е недопустимо да се
извършват изпълнителни действия по прекратено изпълнително дело.
Мнозинството от състава обаче, застъпва практиката, която изхожда от
състав от ГК на ВКС, обективирана в решение № 37/ 24.02.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 1747 по описа за 2020 година, където се приема, че поради перемпция
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено
изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата
правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за
10
перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици - давността изключва принудителното
изпълнение, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага
неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това
съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е
направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила,
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ –
той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече
перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в
ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право.
Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали
съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново
дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен
способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на
кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде
квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител,
само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на
отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на
изпълнителните дела.
В светлината на гореизложеното, следва да се сподели изводът на РС,
че давността, започнала да тече на 18.04.2012 г. е била прекъсната на
13.03.2017 г. с искането за налагане на запор, въпреки че перемция е
настъпила на 18.04.2014 г. Страните в настоящия казус признават и не спорят
относно факта, че последното извършено изпълнително действие по същото,
което е прекъснало давността досежно вземанията, е наложен запор на
13.03.2017 г. на възнаграждението на ищеца. Това води до извод, че
погасителната давност не е изтекла, поради което обжалваното решение
трябва да бъде потвърдено, тъй като се явява правилно.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8324/ 15.07.2021 г., постановено по
гражданско дело № 1271/ 2019 г. по описа на Pайонен съд – Гоце Делчев.
Решението е подписано с особено мнение от съдия Атанас Иванов.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12