№ 40
гр. Оряхово, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на четиринадесети
януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:И.В.К.С.
при участието на секретаря Г.Ц.Ц.
като разгледа докладваното от И.В.К.С. Гражданско дело № 20241460100583
по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от П. Н. С., с ЕГН ********** с
постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18 чрез адв. Л. И. А.-
САК против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к „Младост“ 3, ул.“Александър Малинов“ № 51, бл.0, вх.А, ет.9,
ап.офис 20, представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н.,са предявени обективно
съединени искове - иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.22 ЗПК
вр. чл.10. ал.1 и чл.11. ал.1, т.9. т.10. вр.чл.19, ал.4 и чл. 12, ал.1, т.9 от ЗПК вр.чл. 146 ЗЗП за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., и
анекс от 07.02.2021г. поради противоречието му с повелителните разпоредби на закона - ЗЗД.
ЗЗП, ЗПК, поради накърняване па добрите нрави и поради заобикаляне на закона и за
осъждане на ответника на основание чл.55. ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от
2638 лева, представляваща сбора от недължимо платена лихва от 713 лева и такса банкова
гаранция към фирма-партньор по чл.5 от Договор за потребителски кредит №943241 от
03.11.2020г. в размер на 1925 лева, ведно със законна лихва върху сумата считано от
завеждане на иска до окончателното й изплащане.
В условията на евентуалност са предявени обективно съединени искове - за
прогласяване на нищожността на клаузата на чл.5 Договор за потребителски кредит
№943241 от 03.11.2020г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. вр, чл. 21, ал.1 и чл.22 от ЗПК,
вр.чл.11 и чл.19. ал.4 ЗПК и иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД
да заплати на ищеца сумата от сумата от 1925 лева, представляваща недължимо платена
такса поръчителство /такса банкова гаранция към фирма- партньор/ по нищожна клауза в
чл.5 от Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г., ведно със законната лихва
върху сумата считано от завеждане на иска до окончателното и изплащане.
Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че на 19.02.2020 г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., като
съгласно сключеният договор, кредиторът предоставя на потребителя парични средства в
размер на 1600 лв. при ГПР от 49.05%, лихвен процент от 11.99%, със срок на кредита от 6
месеца. Сочи, че съгласно договора, ищецът следвало да върне сума в общ размер на
1791.84.00 лв.
1
Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че на 03.11.2020г., страните са сключили договор за
потребителски кредит № 943241, по силата на който ответникът му е предоставил сума в
размер на 3 100.00 лв., която ищецът следвало да върне на 24 месечни вноски с първа
падежна дата 03.12.2020г
На 07.02.2021г. е страните подписали анекс към договор за потребителски кредит
№943241 от 03.11.2020г.. с който отпуснатият кредит се увеличава със сумата от 600 лева.
Ищецът твърди, че за погасяване на договора е заплатил на ответникът обща сума в
размер на 6338 лева., в които суми освен главницата, били начислени - лихва в размер на 713
лв. и такса гаранция към фирма партньор в размер на 1925 лв, които суми същият счита за
недължимо платени на ответника.
Ищецът счита, че така предвидената сума за такса банкова гаранция към фирма-
партньор по чл.5 Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г., произтича от
неравноправна клауза съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради същата се явява нищожна,
включително и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Същата не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитодателя и потребителя. Сочи се, че според чл.146 ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в случая договорът е
подписан от ищеца при общи условия, които са били изготвени предварително и поради
това не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Ищецът твърди, че възнаграждението за поръчител/гарант по чл.5 представлява скрита
лихва, която не е включена в годишния процент на разходите и не е надлежно посочена в
договора като лихва и това е безспорно, тъй като в чл.4 е посочен общият разход по кредита,
а именно: само сумата за лихва в размер на 713 лева, без да е посочена и сумата за
поръчителя, която ищецът е платил - видно от извлечение от профила му на сайта на
ответника.
Поради това ищецът счета, че по този начин се нарушават добрите нрави.
В исковата молба се сочи също, че таксата за банкова гаранция към фирма - партньор
оскъпява допълнително кредита и това оскъпяване многократно надхвърля законовото
ограничение предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва. За това уговорената такса противоречи на закона.
Сочи се също, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се в ИМ, че процесният договор е нищожен на осн. чл. 22 във вр, с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като посоченото ГПР в Договора за кредит в размер не отговаря на реално
приложения, тъй като в този размер, неправилно е включена само договорната лихва. В ГПР
е следвало да се включи предвидената таксата за банкова гаранция към фирма - партньор по
чл.5 от Договора, доколкото същата представлява скрита печалба на кредитора.
С оглед неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради нарушаване на
изискванията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК ищецът счита, че целия договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради което
претендира връщане на платените суми по договора за лихва и таксата за банкова гаранция
към фирма - партньор.
Ищецът претендира, в случай че съдът счете, че договорът за кредит не е нищожен на
горепосоченото основание, то се твърди, че клаузата на чл. 5 от Договора, предвиждащата
заплащането на таксата за банкова гаранция към фирма - партньор е нищожна на осн. чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, поради което претендира връщането й като недължимо платена.
Ищеца сочи също, че предвидената таксата за банкова гаранция към фирма - партньор
е неравноправна, тъй като задължава потребителя да заплати необосновано висока такса за
банкова гаранция към фирма - партньор. Поради гореизложеното счита, че клаузата е
2
нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.
В срока за отговор по чл.131 ГПК, от ответника е постъпил писмен такъв. В отговора
се сочи, че предявеният иск е неоснователен. По силата на чл.5 от Договора, ищецът е бил
длъжен да даде подходящо обезпечение на задължението, като преди сключване на
договора, сам е избрал това да стане чрез поръчителството на „Фератум Банк“ /Малта/, с
който е сключил договор за гаранция.
Оспорва твърдението в исковата молба, че лихвеният процент не е бил коректно
посочен в договора за потребителски кредит, съответно ГПР не е посочен правилно и
надвишава 5 пъти размера на законната лихва, тъй като в него е трябвало да се включи и
размера на дължимото към трето лице по договора възнаграждение.
Сочи, че лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие са
възпроизведени в Договора за кредит, сключен между двете страни. Изрично посочено е в
самия договор, че връщането на кредита става съгласно погасителен план, предоставен на
ищеца.
Сочи се и, че ищецът е могъл да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини,
включително с поръчителство от избрани от него физически лица. Следователно, сключване
на договор за поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта), не е задължително условие при
отпускане на кредита. Сочи се, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи
сумата, уговорена между потребителя и трето лице („Фератум Банк“) в договора за
гаранция, в ГПР по кредита, но съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. Тази
сума не е била известна на кредитодателя, преди кредитоискателят да избере начин на
обезпечаване на отпуснатия кредит, т.е. отново не отговаря на предпоставките за включване
в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и
правна логика. Едва след като кредитоискателят направи своят избор и единствено в случай,
че е избрал изрично е избрал обезпечение, предоставено от „Фератум Банк“, дължимото от
него възнаграждение по договора за гаранция става известно на кредитодателя.
Включване на клаузата за обезпечение чрез „Фератум Банк“ (Малта) в чл. 5 от
Договора за кредит е следствие от направения от ищеца избор в рамките на
преддоговорните отношения между страните. Именно след този избор, е изготвен договора,
в чиито чл. 5 е отразен начина на обезпечаване задължението на ищеца.
Оспорва се твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с „Фератум
Банк“ (Малта) има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него
оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са
длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за цел да гарантира
финансовия риск, който „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД носи от възможността да има
неизпълнение от страна на ищеца. „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД има интерес от
получаването на обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника.
Сочи се и,че предвидените разходи в СЕФ са били включени в последствие по ясен и
разбираем за Ищеца начин и в Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит ясно е
посочен общата сума, която следва да бъде върната от ищеца, съответно по пера - главница
и лихва. Следователно, за ищеца е била налична и индивидуално уговорена всяка една сума,
която той е следвало да върне с оглед на сключения от него Договор за кредит, като тези
стойности са били на разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а
именно. 1. При попълването на електронния формуляр на интернет страницата на
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД за отпускането на кредит; 2. Чрез предоставения СЕФ на
електронната поща на ищеца след подаване на заявката за кредит; 3. Чрез предоставения
проект на договор за кредит, който е бил надлежно одобрен от ищеца с изпращането на код
за потвърждение в този смисъл.
Ответникът сочи, че ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което
3
той има субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за
потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и
без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право е предвидено и в чл. 9 от
Договора. Дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването на договора за
кредит (въпреки неколкократно предоставяната информация), че трябва да обезпечи
кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той е имал на
разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи
обезщетения или неустойки. Той не е упражнил това свое право. След като не е упражнил
правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок може да се направи
обоснованото предположение, че той е разбрал и приел смята клаузата на чл. 5 от Договора
за кредит.
Сочи се и, че не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика. По
никакъв начин и с нито едно от действията си, ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца
относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант
(лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При
всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран
изцяло относно последиците от неговия избор.
Претендират се и направените по делото разноски.
В откритото съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява и не се
представлява.От пълномощника на същия адв. Л. А.-САК, е постъпила молба с която
поддържа предявения иск.
За ответника редовно призован, не се явява представител. С писмено становище
процесуалния представител на ответника – ю.к. Г., оспорва предявените искове и моли съда
да ги отхвърли изцяло.
По делото са приети писмени доказателства представени от страните.
Прието е и заключението на допуснатата съдебно- счетоводна експертиза назначена по
искане на ищеца с поставени в ИМ въпроси, която съдът възприема като обективно, пълно и
всестранно изготвено по поставените въпроси, съгласно компетентността и специалните
знания на вещото лице в конкретната област.
По искане на ищеца в с.з, съдът на осн.чл.214 ГПК, е допуснал намаление на размера
предявеният иск с пр.осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД - от сума в размер на 2638.00 лв. представляваща
недължимо платена лихва и такса банкова гаранция към фирма-партньор по нищожен
Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., изменен с анекс от 07.02.2021г.,
на сума в размер на 2414.65 лв. представляваща недължимо платена лихва и такса банкова
гаранция към фирма-партньор по нищожен Договор за потребителски кредит № 943241 от
03.11.2020г., изменен с анекс от 07.02.2021г.
Съдът, като анализира и прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
От представения по делото Договор за потребителски кредит Договор за
потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г. и анекс от 07.02.2021г. към него, се
установява че „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* е отпуснал кредит на ищецът в
размер на 3100 лв., при погасителен план от 24 месечни вноски, с първа падежна дата на
03.12.2020 г. Договорът е сключен при ГПР от 49,11 % и лихва в размер на 713.00 лева, ГЛП
0%. Съгласно чл. 5 ищеца е бил длъжен да обезпечи кредита, като е сключил договор за
поръчителство с „Фератум Банк“ за обезпечаване на кредита, съгласно който следва да
заплати сумата от 1925.00 лв. - такса за предоставяне на гаранция (поръчителство). Към
договора за кредит страните сключили анекс от 07.02.2021г., по силата на който към датата
на подписването му оставаща главница по Договор за потребителски кредит № 943241 от
03.11.2020г. в размер на 2 204.10лева се увеличава със сумата от 600.00 лева , като след
увеличението й по Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г. се формира
главница в размер на 2804.10 лева, размер на лихвата е в размер на 479.16 лева, при ГПР
4
49.11%.
От заключението на ССчЕ се установява, че в периода от 09.12.2020 г. до 07.06.2021г.
ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от 5632.70 лева, с която изцяло е погасил
задълженията си по процесния договор за кредит, а именно главница в размер на 3100.00
лева, договорна лихва от датата на отпускане на кредита 03.11.2020г. до датата на
предсрочното погасяване на кредита 07.06.2021г. в размер на 489.65 лева, такси във връзка
със събиране на задължението в размер на 100.00 лева, обезщетение за предсрочно
погасяване на кредита в размер на 15.00 лева, и такса банкова гаранция в размер на 1925.00
лева. От заключението на вещото лице се установява също,посочените в договора ГЛП и
ГПР не отговарят на действителните размери изчислени съгласно ЗПК, както и че
действителния размер на ГПР по процесния договор за кредит, след включване на
възнаграждението по договора за гаранция, обезпечаващ процесния договор за кредит е в
размер на 69.45%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.55
ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 943241 от
03.11.2020г., сключен между страните, като противоречащ на разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и
ЗЗП, поради накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона, както и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от
2414.65 лв. представляваща недължимо платена сума за лихва и такса банкова гаранция по
нищожен Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., изменен с анекс от
07.02.2021г., в условията на евентуалност, за прогласяване на нищожността на клаузата на
чл.5 Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г. и осъждане на ответника на
основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от сумата от 1925 лева,
представляваща недължимо платена такса банкова гаранция към фирма- партньор по
нищожна клауза в чл.5 от Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г., ведно
със законната лихва върху сумата считано от завеждане на иска до окончателното и
изплащане.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е указал и доказателствената тежест на
страните по предявените искове, а именно по иска с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД ищецът следва да
установи в всички обстоятелства и факти, обосноваващи твърдяната нищожност на
сключения договор за кредит, а именно че противоречи на конкретно посочените в исковата
молба разпоредби на ЗПК.В тежест на ответника е да установи онези свои твърдения и
провоизключващи възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици. По
иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ищецът носи доказателствената
тежест да установи в процеса, че процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца и
е постъпила в имуществения комплекс на ответното дружество.В тежест на ответника е да
докаже, че е получил сумата въз основа на годен юридически факт – на база валидно
правоотношение респ. валиден договор за потребителски кредит
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация
на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължително следва да съдържа „годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
5
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал.
1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата
има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане
на лихвата и другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по кредита като го е определил
на 713.00 лева,при ГЛП 0% и ГПР 49.11%.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.11 %/.
Посочената годишна фиксирана лихва от 0 % не е ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Основен спор между страните в настоящето производство е дали разходите на
ищецът за заплащане на таксата по договора за гаранция (поръчителство), с предложеното
от кредитора лице, са част от общите разходи по кредита за потребителя и следва ли да
бъдат взети предвид при определяне на ГПР по договора за кредит.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и представената от ответното
дружество преддоговорна информация в СЕФ, таксата за предоставяне на гаранция не е
включена при изчисляване на ГПР, които са определени в размер на 49,11 %.
Посоченият в конкретния случай ГПР от 49,11 % формално отговаря на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но от
заключението на вещото лице се установи че, същият не отразява действителния такъв по
сключения между страните договор за кредит, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - дължимата такса по договора за гаранция (поръчителство), която се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Таксата от
1925.00 лв. е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора и отговаря на поставените от ЗПК изисквания,
за да се включи в общия разход по кредита.
6
Дори формално да представляват самостоятелни договори, договорът за кредит и
договорът за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло, предвид фактите, че
сключването на договора за поръчителство е с фирма партньор на кредитора, посочването й
от страна на кредитора в преддоговорната информация (СЕФ), вкл. на разходите за гаранта,
един и същ начален и краен срок на погасяване на кредита и таксата за гаранцията и пр.
Безспорно е, че сумата от 1925.00 лв. е получена от ответното дружество и представлява
такса за предоставяне на гаранция (поръчителство), която не се установи да е наредена в
полза на гаранта. Този разход се явява допълнително възнаграждение именно за кредитора,
като прикрит разход по отпуснатия кредит, което значително го оскъпява и макар, че е
уговорено по „друго“ правоотношение, то целта е била единствено да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК („Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. “).
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, който в случая
изчислен от вещото лице по предвидената в закона формула възлиза на 69.45%,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. С
оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че сключеният между страните
договор за кредит Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г.се явява
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и
предявеният иск за прогласяване на нищожността му е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед недействителността на договора за кредит на специалните основания за това,
то съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане единствено и само на главницата по
договора за кредит, която е в размер от 3100 лв. Не се спори между страните и от събраните
в хода на производството писмени доказателства се установява, че ищецът е заплатил на
ответника по договора за кредит обща сума в размер от 5632.70 лв., поради което разликата
до размера на погасената главница /3100.00 лв./ или сумата от 2532.70 лв. подлежи на
връщане, като предявеният осъдителен иск с пр. осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД следва да се уважи в
претендирания размер на сумата от 2414.65 лв. представляваща недължимо платена лихва и
такса банкова гаранция.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на ищеца сумите от 253.52 лв. за внесена държавна такса, 300 лв.
депозит за ССчЕ, както и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1100.00 лв..
Неоснователни се явяват възраженията на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение в конкретния случай, тъй като въпреки, че исковете се основават на един и
същ правопораждащ факт – недействителност на клауза от договор за заем и
установителният иск има обуславящ характер по отношение на осъдителният такъв, то
предвид цената на исковете, фактическата и правна сложност на делото и предприетите
процесуални действия на ищеца във връзка със защитата на съответното право (т.е
положеният от пълномощника труд) за доказване на претенциите си по всеки от исковете,
същото не се явява прекомерно в претендирания общ размер от 1100.00 лв. (заплатено по
банкова сметка на адв. А. от САК), вкл. съобразно разпоредбите на Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, нищожността на Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г. изменен с
7
анекс от 07.02.2021г. сключен между П. Н. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр.
Оряхово, ул.“6-ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18 и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Александър малинов“ №
51, бл.0, вх.А, ет.9, ап.офис 20, представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., като
противоречащ на закона.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.“Александър малинов“ № 51, бл.0, вх.А, ет.9, ап.офис 20,
представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н. ДА ЗАПЛАТИ на П. Н. С., с ЕГН
********** с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18,
сумата в размер на 2414.65 лв./две хиляди четиристотин и четиринадесет лева и шестдесет и
пет стотинки/, представляваща платена сума без основание по нищожен Договор за
потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., ведно със законната лихва считано от датата
на депозиране на ИМ в съда – 07.08.2024г., до окончателното изплащане на сумата
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.“Александър малинов“ № 51, бл.0, вх.А, ет.9, ап.офис 20,
представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., ДА ЗАПЛАТИ на П. Н. С., с ЕГН
********** с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18
деловодни разноски в общ размер на сумата от 1653.52 лева/хиляда шестстотин и петдесет и
три лева и петдесет и две стотинки/.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд гр. Враца в
двуседмичен срок, от съобщението.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
8