РЕШЕНИЕ
№
03.06.2021 г., гр.Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИ
РАЙОНЕН СЪД, наказателен състав
на двадесет
и трети април през две хиляди двадесет и първа
година
в публично заседание в
състав:
Председател: СТЕЛА МИХАЙЛОВА
Секретар Росица
Караджова,
като разгледа докладваното
от съдия Михайлова АНД №975 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по чл.63 ал.1 от ЗАНН.
Постъпила е жалба
от К.С., ЛНЧ **********,
съд.адрес: ***, офис 3-адв.С. А. против Наказателно постановление №20-1006-001050
от 16.04.2020 г. на Началника на група в с-р ПП при ОД на МВР Пазарджик, с което
на същия за нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП на основание чл.185 от ЗДвП е
наложена ГЛОБА в размер на 20 лева и за нарушение на чл.150 от ЗДвП,
на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП е наложена ГЛОБА в размер на 150 лева.
Поддържа се, че
обжалваното постановление е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна.
Навеждат се доводи за нарушение на чл.34 от ЗАНН при издаване на на НП.
В съдебно
заседание жалбоподателят, чрез пълномощника си поддържа жалбата. Не сочи
нови доказателства.
Ответникът
по жалбата ОД на МВР гр.Пазарджик в писменото си становище оспорва жалбата и
моли НП, като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Съдът, като провери
основателността на жалбата, прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, прие за установено следното:
Жалбата е процесуално
допустима и по същество НЕОСНОВАТЕЛНА.
С
постановление от 27.03.2020 г. на Районна прокуратура Пазарджик е прекратено ДП
№1051/2018 г. по описа на РУ Пазарджик, водено за престъпление по чл.343, ал.1,
б.“а“ във връзка с чл.342, ал.1 от НК. Досъдебното производство е прекратено на
основание чл.343, ал.2 от НК, тъй като пострадалият е поискал това. Материалите
са изпратени на административен орган за проверка на случая и реализиране на
административнонаказателната отговорност спрямо К.С..
Въз основа на това, на основание чл.36, ал.2
от ЗАНН е издадено обжалваното наказателно
постановление за това, че на 24.09.2018 г. на гл.път
І-8, км 202+500 с посока на движение от гр.Пловдив към гр.Пазарджик управлява
товарен автомобил „…“ с рег. №…, като извършва следните нарушения:
1.При управление на МПС губи контрол върху него в
следствие на неадекватно поведение на водача, който е задал направление и начин
на движение чрез неконтролирано излизане на МПС-во от основното пътно платно с
последващи резки манипулации върху кормилното управление. Настъпва ПТП с
причинени значителни имуществени вреди.
2.Не притежава СУМПС – неправоспособен водач към датата
на управлението.
Горната
фактическа обстановка съдът възприе въз основа на заключението на
автотехническата експертиза и писмените доказателства приложени по делото.
Възражението
на повереника на жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение,
поради несъставянето на АУАН, съдът намира за неоснователно.
Както
се сочи в самото НП, същото е издадено на основание чл.36, ал.2 от ЗАНН,
съгласно който без приложен акт административнонаказателна преписка не се образува
освен в случаите, когато производството е прекратено от съда или прокурора или
прокурорът е отказал да образува наказателно производство и е препратено на
наказващия орган.
В
случая воденото досъдебно производство за престъпление по чл.343, ал.1, б.“а“
във връзка с чл.342, ал.1 от НК е прекратено с Постановление от 27.03.2020 г. на
Районна прокуратура Пазарджик.
Вярно
е, че в досъдебното производство не повдигнато обвинение конкретно спрямо
нарушителя, но това не дерогира основанията за издаване на НП спрямо него
именно на основание чл.36, ал.2 от ЗАНН.
Идеята
на тази законодателна норма е именно да игнорира/прекъсне давностните срокове
по чл.34 от ЗАНН за образуване и реализиране на административнонаказателна
отговорност за административно нарушение, докато тече наказателно производство.
Това произтича и от възможността за издаване на НП,, без да е съставен АУАН и
когато е постановен отказ на прокурора да образува наказателно
производство, като в този случай несъмнено не е било въжно да се
повдига обвинение спрямо конкретно лице.
В
момента на прекратяване на НП с постановлението на прокурора и изпращането му на наказващия
орган, както е настоящия случай е започнала да тече 6-мечечната давност за
издаване на НП. Видно е, че
постановлението е издадено на 27.03.2020 г., а НП е съставено на 16.04.2020 г.,
т.е. срокът е спазен.
І. Относно нарушението на чл.20, ал.1 от ЗДвП.
Констатациите описани в акта и НП се потвърждават от заключението на
техническата експертиза. Видно е от същото, че преди произшествието
автомобила „…“е бил технически изправен. Техническото състояние на автомобила „….“ преди момента на произшествието не е в пряка причинна връзка с
възникването му. Скоростта
на движение на т.а. „….” преди момента на удара в парапета е била около 83,0
км/ч.
Вещото
лице дава заключение, че механизмът на произшествието е бил следния: Автомобила се е
отклонил надясно под малък ъгъл 5°-6° на
дистанция от 35 метра от парапета, като
е напуснал пътното платно и навлязъл върху банкета.
В момента на удара в парапета предните управляеми колела на автомобила
са били за движение направо. Мястото на удара е извън асфалтовото покритие
на пътното платно на разстояние 0,7 метра и на 17,40 метра в източна посока от
приетия Ориентир - край на южен парапет на моста.
В
резултат наличните данни за автомобила и задълбочения анализ на ситуацията, експертът
е установил категорично, че отклонението на автомобила наляво по посоката му на
движение се дължи на действия от водача на автомобила с волана и задаване на
посока на движение.
Произшествието
е било предотвратимо при упражнен непрекъснат контрол при управлението на
автомобила и своевременна употреба на спирачката.
Въз основа на това ясно, категорично и необорено доказателство съдът счита,
че изпускането на контрола върху автомобила от страна на жалбоподателя не е в
резултата на случайно деяние, поради което да отпада ангажирането на
административнонаказателната му отговорност.
В този смисъл жалбоподателят сам се е поставил в невъзможност да контролира
непрекъснато управляваното от него МПС, поради което е бил длъжен и е могъл да
предвиди последиците от действията си, което изключва случайното деяние,
респективно невиновно поведение.
При тези данни съдът приема, че е от обективна и субективна страна е осъществен
състава на административно нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДП, постановяващ
задължени за водачите да контролират непрекъснато пътните
превозни средства, които управляват.
ІІ.Относно нарушението по чл.150 от ЗДвП.
Вменената,
като нарушена разпоредба на чл.150 от ЗДвП изисква водачите управляващи моторно
превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за
обществено ползване, да са правоспособни, т.е. да е преминало успешно изпит пред съответните органи за придобиване на такава правоспособност и да
му е издадено свидетелство за управление, валидно за категорията, към която
спада управляваното превозно средство.
Анализирайки
релевантната правна уредба, съдебният състав достигнал до извод, че
представеният превод от турски език не може да се квалифицира като легализиран
такъв по смисъла на правилото от ЗДвП, тъй като не представлява дипломатическа
легализация, нито легализация посредством апостил. Въззивният съд посочил още,
че становището за неизпълнение на законовото изискване се подкрепя и при
тълкуване на разпоредби от Правилника за легализациите, заверките и преводите
на документи от чужд език на български език, според които, за да бъде валиден
преводът от чужд език на документ, същият следва да е извършен след
легализацията на документа по реда на глава втора от правилника, т.е. от
Министерство на външните работи /по арг. от чл.3 от Правилника/ и трябва да е
осъществен от лице, включено в списъка на физическите лица, които извършват
преводи на документи и други книжа от български на чужд език и от чужд на
български език на територията на Република България, поддържан от Министерство
на външните работи /чл.18, ал.1 и ал.2/, едва след което подписът на преводача,
положен в извършения от него превод, може да бъде нотариално удостоверен в
Република България /чл.21а, ал.1/. И доколкото в случая легализация на
свидетелството не е била извършена, то съдебната инстанция заключила, че са се
породили основанията за ангажиране на отговорността на водача.
Безспорно
е по делото, че жалбоподателят е индийски гражданин, който е придобил статут на
временно пребиваващ от 24.01.2019 г., т.е. след извършване на нарушението.
От
представените по ДП доказателства е видно, че към инкриминираната дата същият е
притежавал свидетелство за управление на МПС валидно за територията на Индия.
Съгласно
чл.161 от ЗДвП, свидетелство за управление на моторно превозно средство,
издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за
категорията, за която е издадено, в следните случаи: държавата, в която е
издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и
свидетелството отговаря на изискванията на приложение №6 към конвенцията /т.1/;
държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по
Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили
при условията на чл. IV, буква "а" от него /т.2/; свидетелството е
придружено от легализиран превод на български език /т.3/; свидетелството е
международно и отговаря на изискванията на приложение №7 към Конвенцията за
движението по пътищата /т. 4/; свидетелството е издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението
за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация
Швейцария /т.5/.
Притежаваното
от жалбоподателя СУМПС, издадено от Република Индия, не попада в нито една от
посочените по-горе хипотези. На първо място, същото не отговаря на изискванията
на чл.161, т.1
от ЗДвП, тъй като не се е присъединила към Конвенцията за
движението. На второ място, представеното от оспорващата СУМПС не попада в
хипотезата на чл.161, т. 2
от ЗДвП, тъй като цитираният в посочения законов текст чл. V, б."а"
от Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно
статута на техните въоръжени сили, се отнася до свидетелствата за
управление, издадени от изпращащата държава или неин орган, на член на
въоръжена сила или цивилен компонент.
Не е
налице и хипотезата на чл.161, т.3
от ЗДвП, цитирана и в процесното НП, доколкото същата изисква
чуждестранното СУМПС да бъде придружено с легализиран превод на български език.
Режимите за легализация са консулска /дипломатическа/ легализация и легализация
под формата на апостил, който по силата на чл.3 от
Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни
публични актове, ратифицирана от Р България и Р Турция, удостоверява
истинността на подписа, на качеството, в което е действало лицето, подписало
документа и при необходимост достоверността на печата или марката, поставени
върху документа.
Действително
жалбоподателят е представил превод на посочения документ от английски език,
извършен от преводач. Този превод обаче не може да се квалифицира като
легализиран такъв по смисъла на чл.161, т.3
от ЗДвП, тъй като не представлява дипломатическа легализация, нито
легализация посредством апостил. В подкрепа на този извод е и Правилникът за
легализациите, заверките и преводите на документи от чужд език на български
език, според който, за да е валиден преводът от чужд език на документ, същият
следва да е извършен след легализацията на документа по реда на глава втора от
този правилник /т.е. от Министерство на външните работи - чл.3 от правилника/.
А в случая легализация на свидетелството не е извършена. В тази връзка следва
да се отбележи, че ЗДвП изисква легализиран превод, а не обикновен превод на
СУМПС, тъй като легализираният превод освен превод на съдържанието на
документа, установява и автентичността и верността на същия, докато
представеният от оспорващата превод на свидетелството за управление не
удостоверява тези обстоятелства.
В този
случай и по аргумент от разпоредбата на чл.162, ал.5 от ЗДвП свидетелството на
жалбоподателя е било невалидно и същият следва да се счита за неправоспособен
водач. Това произтича и от обстоятелството, видно от представената справка за
нарушител (л.96 от ЗП), че на жалбоподателя е издадено валидно българско
свидетелство за управление на МПС, съгласно изискванията на чл.162 от ЗДвП едва
на 11.02.2019 г., т.е. към инкриминираната дата 24.09.2018 г., същият е бил
неправоспособен.
При
тези данни от правна страна съдът приема, че жалбоподателят е осъществил фактическият
състав на чл.150 от ЗДП.
При
определяне размера на санкцията наказващият орган се е съобразил с изискванията
на чл.27 от ЗАНН за индивидуализацията на административните наказания като е
отчел, тежестта на нарушението, която е висока с оглед опасността от подобно
управление, която е заложена в закона. При тези данни съдът счита, че санкцията
е правилно определена в размера на максимума, установен в чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП. Съдът намира, че няма основания размера на санкцията да бъде намаляван и
с оглед другите нарушения на ЗДвП извършени от страна на жалбоподателя, които
говорят и за други случаи на шофиране въпреки липсата на правоспособност.
При определяне
размера на санкциите за съответните нарушения наказващият орган се е
съобразил с изискванията на чл.27 от ЗАНН за
индивидуализацията на административните наказания като е отчел, тежестта
на нарушенията и че са извършени за първи път. В този ред на мисли съдът счита,
че размерът на санкциите са правилно определени в размерите на наказания предвидени в чл.185, и чл.177,
ал.1, т.2 от ЗДП, които съдът няма основания да намали.
За
персонифицирането отговорността на жалбоподателя с наложените
в наказателното постановление глоби и лишаване от правоуправление, ще бъдат
постигнати целите предвидени в чл.12 от ЗАНН, тъй като тези наказания съответстват на тежестта на
нарушенията.
По изложените
съображения обжалваното постановление е обосновано и законосъобразно
и следва
да бъде потвърдено.
По
делото е направено искане и от процесуалния представител на АНО за присъждане в
полза органа на направените по делото разноски.
Съгласно
чл.63, ал.5 от ЗАНН /Дв бр.94/2019 г., влязла в сила на 03.12.2019 г./ в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт.
В този
ред на мисли, при този изход от делото, принципно ответната страна – ОД на МВР
Пазарджик, би имала право на разноски. Искането на А. С. Г., в качеството му на
пълномощник на директора на ОД на МВР Пазарджик, от която териториална
структура е издаден фишът е направено в постъпило писмено становище по
съществото на спора преди последното съдебно заседание, но същото следва да
бъде отхвърлено.
Видно
от представеното пълномощно пълномощникът А. С. Г. – началник сектор „ПП“ при
ОД на МВР Пазарджик е лице с юридическо образование.
Несъмнено
отговорността за разноски е обективна и невиновна, като на репариране подлежат
само действително направените разноски, чието присъждане законодателят е
предвидил. Единственото изключение, което законодателят предвижда, е в
хипотезата на чл.78, ал.8
от ГПК, която гласи, че в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Нормата на чл.78 ал.8 от ГПК е процесуална и като такава е от публично-правен ред, визира
изключение от общото правило за присъждане на разноските и според настоящия
състав не следва да се тълкува разширително или да се прилага по аналогия и в
хипотезите, когато страната по делото е представлявана не от юрисконсулт, а от
други служители с юридическо образование по смисъла на чл.32, т.3,
пр.2 от ГПК.
В
конкретния казус директорът на ОД на МВР Пазарджик е бил надлежно представляван
в АНП по пълномощие от началника на сектор „ПП“ при същата дирекция, което в
случая е допустимо по силата на чл.32, т.3, пр.2 от ГПК във връзка с чл.17 ал.3
от АПК, като пълномощникът своевременно е направил искане за присъждане на
юрисконосултско възнаграждение, а изходът на спора е благоприятен за
представляваната от него страна, но липсва законово основание за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, тъй като ОД на МВР Пазарджик, не е бил представлявана
от юрисконсулт, каквото е изискването на чл.78, ал. 8
от ГПК.
В този
смисъл има достатъчно съдебна практика, а именно Решение №1739/17.02.2016 г. на
ВАС по адм.д. №14713/2015 г., ІV отделение, Решение №1141/03.02.2016 г. на ВАС
по адм.д. №13808/2015 г., ІV отделение, Определение №47/26.01.2017 г. на
Административен съд София-област по адм.д. №62/2017 г., Решение №80/08.02.2017
г. на Административен съд София-област по адм.д. №1059/2016 г., Решение
№2192/17.12.2019 г. на Административен съд Бургас по адм.д. №3049/2019 г. и др.
Воден от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА НП №20-1006-001050
от 16.04.2020 г. на Началника на група в с-р ПП при ОД на МВР Пазарджик, с което
на К.С., ЛНЧ **********, съд.адрес: ***,
офис 3-адв.С. А. за нарушение на чл.20, ал.1 от ЗДвП на основание чл.185 от ЗДвП е наложена ГЛОБА в размер на 20 лева и за нарушение на чл.150 от ЗДвП, на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП е наложена ГЛОБА в размер на 150 лева.
ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на
разноски в полза на полза на ОД на МВР Пазарджик.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред
Пазарджишкия административен съд в 14 - дневен срок от съобщението за
изготвянето му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: