Р Е Ш
Е Н И Е
№ 73 06.01.2017 година град Пловдив
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ІХ граждански състав, в публично заседание
на седми декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Павлина
Попова
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 11248 по
описа на съда за 2016 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, гр. София,
против Д.Г.П., ЕГН ********** и Г.К.М., ЕГН **********, с която са предявени
субективно пасивно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за недействителен по отношение на „УниКредит
Булбанк“ АД, Договор за цесия от 20.02.2016 г., с който първият ответник Д.П.
продава на втория ответник Г.М., свое вземане към Банката – ищец,
представляващо присъдени разноски с Решение № 92/10.07.2015 г. по търг.д. №
3/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик и Решение № 52/12.02.2016 г. по в.търг.д.
№ 710/2015 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Ищецът твърди, че е кредитор на
първия ответник Д.Г.П., по силата на Решение № 92/10.07.2015 г. по търг.д. №
3/2015 г. по описа на ОС - Пазарджик, въз основа на което е признато за
установено, че Банката – ищец има вземане по отношение на П. (при условията на
договорна солидарна отговорност със С. К. П.) в размер на 7 390.36 евро
(2001.82 евро – главница за периода от 25.02.2012 г. до 30.05.2013 г. и редовна
лихва в размер на 5 388.54 евро за периода от 25.02.2012 г. до 28.08.2012
г.), ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 03.06.2013 г. до окончателното й изплащане - по
Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 345/18.09.2008г. и Анекс
№ 2/21.12.2010 г., за които суми е издадена Заповед № 1383 за изпълнение на
парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 03.06.2013 г. по
ч.гр.д. № 2126/2013 г. по описа на РС – Пазарджик, както и сумата в размер на
495 лева – разноски, сторени в заповедното производство и 328.57 лева –
разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част от иска. Твърди
също, че с Решение № 92/10.07.2015 г. по
търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик, „УниКредит Булбанк“ АД е
осъдена да заплати на ответника Д.Г.П. сумата от 8 837 лева – разноски,
съразмерно с отхвърлената част от иска, а с Решение № 52/12.02.2016 г. по
в.търг.д. № 710/2015 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, „УниКредит
Булбанк“ АД е осъдена да заплати на ответника П. разноски за въззивното
производство в размер на 7 250 лева. Твърди още, че преди влизане в сила
на горепосочените Решения и снабдяване на Банката – ищец с изпълнителен лист за
присъдените й с Решение № 92/10.07.2015 г. по търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС
– Пазарджик, дължими суми от Д. П., на 20.02.2016 г., ответниците по настоящия
иск, сключват Договор за цесия. С този договор Д.П. прехвърля на Г.М. вземането
си към „УниКредит Булбанк“ АД, представляващо присъдени разноски с
постановените решения № 92/10.07.2015 г. по търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС
– Пазарджик и по в.търг.д. № 710/2015 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив,
за сумата от 8 000 лева – получени в брой от цедента. Излага също, че
вземането на първия ответник към Банката – ищец реално възлиза на обща стойност
от 16 087 лева - разноски, от които 8 837 лева – присъдени от ОС –
Пазарджик и 7 250 лева, присъдени от АС – Пловдив. За това вземане, след
сключване на Договора за цесия в полза на Д.П. е издаден изпълнителен лист № 68
по търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик, въз основа на който
цесионера Г.М. е образувал изп.дело № * по описа на ЧСИ *, рег. № * КЧСИ, с
район на действие ОС – Пловдив. Ищецът сочи, че по това изп.дело са извършени
действия по събиране на вземането в пълния му размер, ведно с платени такси и
разноски, както и че към подаване на исковата молба делото е било спряно въз
основа на Обезпечителна заповед от 27.07.2016 г. по ч.гр.д. № 10382/2016 г. по
описа на ПРС.
Предвид изложеното, ищецът сочи,
че по силата на посочените съдебни решения, ищецът и първия ответник взаимно си
дължат плащане на присъдените с тези решения суми. Счита, че прехвърляйки
вземането си към Банката с Договора за цесия от 20.02.2016 г. и то за сума по –
малка от присъдената му, Д.П. е намалил имуществото си, като по този начин е
лишил Банката от възможността да се удовлетвори и събере присъдените й суми,
евентуално да извърши прихващане на двете насрещни задължения. Счита, че
сделката е извършена с цел да се увреди Банката и поради обстоятелството, че
цесията е извършена преди влизане в сила на решенията, с които са присъдени
разноските, в полза на П..
Въз
основа на изложените обстоятелства, в исковата молба е формулиран петитум за
постановяване на съдебно решение, с което извършената между двамата ответници
разпоредителна сделка – договор за цесия, сключен на 20.02.2016 г., да бъде
обявена за относително недействителна спрямо ищеца. Претендират се
разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника Г.К.М..
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника Д.Г.П., с който оспорва предявения иск
като недопустим, евентуално като неоснователен. В подкрепа на възраженията си
за недопустимост на иска твърди, че липсва правен интерес за ищцовата Банка от
предявяване на иска. В тази насока сочи, че съгласно изложеното в исковата
молба, той и * му С. П., с горепосочените съдебни решения, са осъдени солидарно
да заплатят на Банката сумата от 7 390 евро – главница и лихви, както и
сумата от 823.57 лева – разноски, или общо вземането на ищеца към двамата възлиза
на 15 227.20 лева. От друга страна твърди, че Банката е осъдена да заплати
на всеки от двамата – Д.П. и С. П., по 16 087 лева. От това, според П.
следвало, че сумарно вземането на Банката към двамата й длъжници е по-малко от
насрещното вземане на всеки един от тях към нея. От това следвало, че дори П.
да е отчуждил вземането си за разноски, то Банката би могла да се удовлетвори
от вземането на другия солидарен длъжник – С. П.. Затова счита, че липсва
правен интерес от предявяване на иска, поради което моли производството по
делото да се прекрати. Евентуално излага съображения за неоснователност на
иска, основаващи се на твърдението, че при подписване на Договора за цесия, не
е представял, нито е запознал цесионера Г.М. със съдържанието на решенията на
ОС- Пазарджик и на АС– Пловдив, от които произтичат цедираните вземания. Поради
това счита, че липсва задължителната предпоставка от фактическия състав на чл.
135 ЗЗД, а именно знание у цесионера за увреждането на кредитора (ищец)
вследствие извършеното възмездно действие. С оглед на изложеното, моли да се
отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:
Като
писмени доказателства по делото са приети влезли в законна сила решения, а
именно: Решение № 92/10.07.2015 г., постановено по търг.д. № 3/2015 г. по описа
на ОС – Пазарджик и Решение № 52/12.02.2016 г., постановено по в.търг.д. №
710/2015 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Установява се, че с Решение №
92/10.07.2015 г., постановено по търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик
/л.8-17/, е
прието за установено, че Д.Г.П. и С. К. П., при условията на договорна солидарност дължат на
„УниКредит Булбанк” АД, сума в размер на 7 390,36 евро, от
която 2 001,82 евро –главница за периода от 25.02.2012г. до 30.05.2013г. и
редовна лихва в размер на 5 388,54 евро за периода от 25.02.2012г. до
28.08.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението 03.06.2013г. до окончателното изплащане на сумата – по Договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице №345/18.09.2008г. и Анекс №2/21.12.2010г., за която сума е
издадена Заповед №1383 за изпълнение на парично задължение, въз основа
на документ по чл.417 ГПК от 03.06.2013г. по ч.гр.д.№2126/2013г. по описа на
Районен съд Пазарджик. Със същото решение е отхвърлен предявения от „УниКредит Булбанк” АД, установителен
иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че Д.Г.П. и С. К. П. дължат
сумата над 2 001,82 евро
до 101 865,59 евро – главница и
сумата от 7 899,35 евро - лихва върху просрочена главница за периода от
25.02.2012г. до 30.05.2013г., 6 493,94 евро- наказателна лихва при просрочие за
периода от 25.02.2012г. до 30.05.2013г. - по Договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице№345/18.09.2008г. и Анекс №2/21.12.2010г., за която сума е
издадена Заповед №1383 за изпълнение на парично задължение, въз основа на
документ по чл.417 ГПК от 03.06.2013г. по ч.гр.д.№2126/2013г. по описа на
Районен съд Пазарджик. Със същото решение са осъдени Д.Г.П.
и С. К. П. да заплатят на
„УниКредит Булбанк“ АД, сума в размер на 495лв.– разноски, сторени в заповедното
производство и 328,57лв. - разноски
по делото съразмерно с уважената част от иска. Със същото решение е осъдена
„УниКредит Булбанк“ АД, да заплати на Д.Г.П. сума в размер на 8 837 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска, представляваща сторени по
делото разноски. Със същото решение е осъдена „УниКредит Булбанк“ АД да заплати
на С. К. П. сума в размер на 8 837 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска, представляваща сторени по
делото разноски.
Установява се, че с Решение №
52/12.02.2016 г., постановено по в.търг.д. № 710/2015 г. по описа на Апелативен
съд – Пловдив /л.18-19/, е потвърдено Решение № 92/10.07.2015 г., постановено
по търг.д. № 3/2015 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която е
отхвърлен предявения от „УниКредит Булбанк” АД, установителен
иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че Д.Г.П. и С. К. П. дължат
сумата над 2 001,82 евро
до 101 865,59 евро – главница и
сумата от 7899,35 евро - лихва върху просрочена главница за периода от
25.02.2012г. до 30.05.2013г., 6 493,94 евро- наказателна лихва при просрочие за
периода от 25.02.2012г. до 30.05.2013г.- по Договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице №345/18.09.2008г. и Анекс №2/21.12.2010г., за която сума е
издадена Заповед №1383 за изпълнение на парично задължение, въз основа на
документ по чл.417 ГПК от 03.06.2013г. по ч.гр.д.№2126/2013г. по описа на
Районен съд Пазарджик и с което „УниКредит Булбанк“ АД е осъдено да заплати на Д.Г.П.
сума в размер на 8 837 лв., съразмерно с отхвърлената част от
иска, представляваща сторени по делото разноски, както и да заплати на С. К. П. сума в размер на 8 837 лв., съразмерно с
отхвърлената част от иска, представляваща сторени по делото разноски. Със същото решение е потвърдено
Определение № 591/03.09.2015 г., постановено по търг.дело № 3/2015 г. по описа
на ОС – Пазарджик, с което са оставени без уважение молбата с вх. №
5948/15.07.2015 г. от адв. О.Д. – пълномощник на Д.П. и молба с вх. №
5949/10.07.2015 г. от адв. П.Ю. за допълване на Решение № 92/10.07.2015 г.,
постановено по търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик, в частта за
разноските.
Със същото решение е осъдено „УниКредит
Булбанк“ АД да заплати на Д.Г.П. сумата 7 250 лева – за направените във
въззивното производство деловодни разноски. Със същото решение е осъдено
„УниКредит Булбанк“ АД да заплати на С. К. П. сумата 7 250 лева – за
направените във въззивното производство деловодни разноски.
По
делото като писмено доказателство е приет Изпълнителен лист № 68/13.07.2016г.,
издаден от ОС – Пазарджик по търг. дело № 3/2015 г. /л.20/, с което „УниКредит
Булбанк“ АД, ЕИК *********, е осъдено да заплати в полза на Д.Г.П. следните
суми: сума в размер на 8 837 лева, представляваща сторени по делото
разноски, както и сума в размер на 7 250 лева, представляваща сторени пред
въззивния съд разноски.
Установява
се от приложения Договор за цесия от 20.02.2016 г. /л.22/, че Д.Г.П. е
прехвърлил на Г.К.М., вземането си към „УниКредит Булбанк“ АД, което вземане представлява
присъдени разноски с постановените Решение № 92/10.07.2015 г., постановено по
търг.д. № 3/2015 г. по описа на ОС – Пазарджик и Решение № 52/12.02.2016 г.,
постановено по в.т.д. № 710/2015 г. по описа на АС – Пловдив, общо за сумата от
8000 лева, получени в брой от Д.Г.П..
От
приетото по делото като писмено доказателство Уведомление /л.23/ и обратна
разписка /л.24/, се установява, че „УниКредит Булбанк“ АД е било уведомено на
25.02.2016 г. от цедента Д.П. за извършеното с описания договор за цесия
прехвърляне на вземането.
Установява
се от приетата по делото Покана за доброволно изпълнение /л.21/, че въз основа
на издадения по търг. д. № 3/2015 г. на ОС – Пазарджик изпълнителен лист и по
искане на взискателя Г.К.М. е образувано изпълнително дело № * по описа на ЧСИ *,
рег. № * КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Пловдив, както и че „УниКредит
Булбанк“ АД е поканен да заплати на взискателя М. дължимите по изпълнителния
лист, разноски.
По
реда на чл. 176, ал. 1 ГПК е изслушан ответникът Г.К.М., който на зададените му
от ищеца въпроси е отговорил: че няма никакви отношения с цедента Д.Г.П., както
и със * му С. К. П., няма родствена или друга връзка с тях. Същият е със *. За
наличието на вземането на Д.П. по решенията на съда, твърди, че е разбрал от
получаването на препис от исковата молба по настоящото дело и от адвокат О.Д..
Заявява, че не са му известни обстоятелствата от какво произтича вземането на
„УниКредит Булбанк“ АД към Д.П.. Разбрал за претенцията на Банката към Д.П.,
както и за наличието на насрещни права от получаването на препис от исковата
молба по настоящото дело. Заявява, че към датата на сключения Договор за цесия
не е бил запознат с Решенията на Окръжен съд – Пазарджик и Апелативен съд –
Пловдив. Заявява, че е подписал Договора за цесия и подписът му стои под номер
2 в същия.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Съдът намира за неоснователни
възраженията на ответника Д.П. за недопустимост на предявения иск, поради
следното:
Обстоятелствата дали
разпоредителните действия на длъжника – ответник с имуществото си, увреждат
кредитора или не, са въпрос, свързан с основанието на иска– 135 ЗЗД, а не с
неговата допустимост. Поради което, съдът намира, че с оглед заявените от ищеца
твърдения в подкрепа на иска обуславят правния му интерес от предявяване на
настоящия иск и същият е допустим.
Относно
неговата основателност, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът има право да
иска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него всички действия, с
които длъжникът го уврежда, като знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на
длъжника. /чл. 135, ал. 2 ЗЗД/. Разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД предвижда,
че когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е
недействително, само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той
е договарял, да увреди кредитора.
За да бъдат уважени предявените
искове е необходимо по делото ищецът да докаже, че има качеството на кредитор преди
разпоредителната сделка, която атакува; че първият ответник е извършил
твърдяното разпоредително действие; че с това действие са увредени интересите
му на кредитор; че първият и вторият ответник при извършване на разпореждането
са знаели за увреждането.
От възприетата фактическа
обстановка по делото – приложените по делото заверени преписи от влезли в
законна сила Решения на Окръжен съд – Пазарджик и Апелативен съд – Пловдив,
безспорно се установява, че ищцовата Банка има парично ликвидно и изискуемо
вземане срещу първия ответник Д.Г.П. за сумата от 7 390.36 евро, представляваща
неизпълнено парично задължение по Договор за банков ипотечен кредит, както и
сумата от 823.57 лева – деловодни разноски.
Ето защо, съдът приема,
че в конкретния случай, е налице първата предпоставка за от хипотезата на чл.
135, ал.1 ЗЗД, т.е. ищцовата Банка безспорно има качеството на кредитор спрямо
първия ответник Д.П..
Безспорно установено е
също, че по силата на постановените решения по описаните дела, П. има насрещни
парични вземания към Банката в общ размер от 16 087 лева, представляващи
дължими деловодни разноски по тези
производства.
Безспорно установен факт е, че Д.П.
е прехвърлил посочените вземания за разноски срещу Банката с договор за цесия
от 20.02.2016 г. на втория ответник Г.К.М. общо за сумата от 8 000 лева.
Следователно е доказана и втората
предпоставка за успешното провеждане на предявените искове - че първият
ответник е извършил твърдяното възмездно разпоредително действие.
По отношение на сключения договор за цесия
между двамата ответници, съдът намира, че същият уврежда кредитора – ищцовата
Банка, поради следното:
С извършеното разпоредително действие
/цесия/, длъжникът Д.П. намалява имуществото си като прехвърля паричното си
вземане на трето лице и по този начин лишава Банката от възможността да се
удовлетвори от това вземане. Обстоятелството, че вземането е срещу самия
кредитор, е без значение, доколкото удовлетворяването на последния би могло да
се извърши чрез компенсация на насрещните ликвидни и изискуеми вземания. Макар
цесията, в конкретния случай да е възмездна, доколкото полученото от цедента –
длъжник е на по-малка стойност (8 000 лева) от прехвърленото вземане
(16 087 лева), е налице намаляване имуществото на длъжника, т.е. кредиторът
е увреден с тази сделка.
По отношение на знанието за увреждане у първия и втория ответник при
извършване на възмездното разпореждане, съдът намира, че и тази предпоставка е
доказана, поради следното:
В конкретния случай, знанието на длъжника – цедент П., че процесната
сделка уврежда кредитора произтича от следните обстоятелства: П. е страна по
договора за банков кредит, от който произтича паричното му задължение към
Банката – ищец. Следователно, към датата на прехвърляне на вземането си, същият
е наясно, че има задължение към Банката, още повече че с влязло в сила решение
задължението му към Банката е установено по основание и размер. Освен това,
като страна в производствата по гореописаните дела, на П. му е известно, че
присъдените по тези дела значителни суми за разноски срещу Банката
представляват насрещно вземане, срещу което Банката би могла да прихване
своето, произтичащо от договора за банков кредит, вземане, в т.ч. и присъдените
й разноски. Независимо от това, П. сключва договор за цесия, като продава
вземането си на цена, двойно по-ниска от неговата стойност. Това разпоредително
действие с вземането му към Банката, в случая, е лишено от всякаква житейска,
правна и икономическа логика, тъй като Банката е сигурен платец и за нея не би
имало проблем да му заплати пълния размер на присъдените разноски, респ. с
вземането си към Банката П. да погаси, чрез прихващане, изцяло остатъка от
признатото с решението, задължение към нея. От друга страна, не се твърди, нито
от съдържанието на договора може да се направи извод, че с посочената цесия се
погасява някакво задължение към цесионера или се цели да се надари цесионера М.,
т.е. извършеното разпореждане е възмездно и няма компесаторна цел.
Следователно, с извършената цесия на посочената цена (8 000 лева), П.
очевидно се е лишил безпричинно от разликата от 8 087 лева до пълния
размер на вземането му в размер на 16 087 лева. От изложеното се налага
единственият разумен и логичен извод, че целта на този договор е, от една
страна - да се осуети възможността на Банката - кредитор да удовлетвори
вземанията си чрез прихващане с насрещното вземане срещу цедента П., а от друга
- да се осигури възможност на П. чрез едно трето лице - цесионера М. да получи цялото или поне част
от вземането си срещу Банката за разноски. Ето защо и, съдът намира, че първият
ответник не само е бил наясно, но с действията си съзнателно е целял увреждане
на своя кредитор.
Във връзка с установяване на знанието на приобретателя на имуществото на длъжника за
увреждане на кредитора - втория ответник М., съдът намира, че същото подлежи на
установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е
необходимо да е пълно и главно. При липса на преки доказателства, доказването
може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята
взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. За
наличие на знание е достатъчно приобретателят по
транслативната сделка да е съзнавал, че в резултат на сделката съществува възможност да се
възпрепятства кредитора да се удовлетвори от прехвърленото имущество. /В този
смисъл е задължителната за съдилищата съдебна практика, постановена по реда на
чл. 290 ГПК – Решение № 218 от 11.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1778/2013 г., III г. о., ГК/.
В конкретния случай, от обясненията на
ответника М. на поставените му по реда на чл. 176 ГПК въпроси, се установява с
категоричност единствено, че същият е подписал процесния договор за цесия.
Обясненията му, обаче, относно причините, предмета на цесията,
както и произхода на цедираното вземане, са крайно оскъдни, нелогични и
уклончиви. Според обясненията на този ответник, при подписване на договора не
му е било известно от какво произтича цедираното вземане; не е знаел за насрещното
вземане на Банката към П. и не му е било известно съдържанието на съдебните
актове, от които произтичат, както цедираното, така и насрещното вземане на
Банката. Преценявайки тези обяснения, с оглед на всички доказателства по
делото, съдът прави следните изводи:
Няма съмнение, че преди подписване на договора за цесия и двамата
ответници са се запознали със съдържанието му. Това е
логично и необходимо, с оглед собствената им правна сигурност и имуществен
интерес преди извършване на сделката за продажба на вземанията. Действително,
от съдържанието на договора за цесия е видно, че част от предмета на този
договор е описан твърде общо и неясно, тъй като самото вземане не е
индивидуализирано по вид и размер, а е посочен само произхода му „разноски по Решение № 92/10.07.2015 г. по т.д. № 3/2015 г
по описа на ОС Пазарджик и Решение № 52/12.02.2016 г. по в.т.д. № 710/2015 г.
по описа на АС - Пловдив“. От друга страна, насрещната престация – цената от 8 000
лева е посочена конкретно и точно. Действително, предметът на продажбата -
размерът на цедираните вземания не е точно определен, а същият е определяем -
със съдържащата се препратка към делата, по които са присъдени тези разноски. В
такъв случай точната представа за този размер би могла да се придобие единствено
след запознаване на купувача със съдържанието на самите решения. Нещо повече,
дори размерът на вземанията да беше отбелязан в договора, то разумният и
логичен подход на купувача /цесионера/ би бил да се увери лично, че вземанията,
както и основанието за възникването им действително съществуват.
Предвид изложеното, съдът приема,
че не само е немислимо, но дори е абсурдно твърдението на ответника М., че при
подписване на договора не бил запознат с решенията, от които произтичат
прехвърлените му вземания. Според това изявление се оказва, че същият се е
съгласил и дори е заплатил в брой значителната сума от 8 000 лева за
неопределено по размер и несигурно по основание вземане. Проявата на подобно
лекомислие е необяснимо и дори абсурдно, тъй като не съответства нито на
образованието, нито на житейския опит на един зрял човек, какъвто е ответникът М.,
а и няма как действията му да бъдат обяснени с някакво изключително доверие към
цесионера П., доколкото самият М. заявява, че двамата не са роднини или близки
и няма никакви отношения с него и * му.
Ето защо, съдът приема, предвид
така установеното съдържание на процесния договор, неяснотите относно целта на
сключването му, непълното описание на предмета му, както и с оглед липсата на
видим икономически интерес и взаимна изгода за страните и бързината, с която
двамата ответници са го сключили, че единственият логичен извод за извършеното
прехвърляне е намерението на страните по този договор да се избегне
възможността на Банката да насочи изпълнението към тези вземания и да прихване
своето насрещно вземане към първия ответник с тях. Описаните факти в тяхната
последователност и взаимна връзка логично водят до несъмнения извод, че единствената
логична и пряка цел на процесната цесия е насочена, от една страна към
запазване имуществото /вземанията/ на длъжника, чрез прехвърлянето им на трето
лице, което не е длъжник на Банката и от друга - към осуетяване възможността на
ищеца да се удовлетвори от тези вземания.
Предвид изложеното, съдът
приема, че както длъжникът – първият ответник П., така и лицето, с което той е
договарял – ответникът М., са знаели за увреждането, което би могло да понесе
ищеца - кредитор, в резултат на процесната
разпоредителна сделка.
Крайният извод е, че в
конкретния случай, са налице всички предпоставки, предвидени в разпоредбата на
чл. 135, ал. 1 ЗЗД за успешното провеждане на предявените искове. Ето защо
предявените искове са основателни и следва да се уважат.
Относно разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените
по делото разноски. Ищецът претендира съобразно представен списък на разноските
по чл. 80 ГПК, разноски в размер на 320 лева - платена държавна такса за
настоящото производство, които следва да му се присъдят изцяло, в тежест на
ответниците.
По изложените съображения
съдът
Р Е
Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН
по отношение на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, пл. „Света Неделя“ № 7, представлявано от изпълнителните
директори Л. Х. и А. К., Договор за цесия от 20.02.2016 г., с
който Д.Г.П., ЕГН **********, с адрес: ***, е прехвърлил на Г.К.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, вземането си към „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, което вземане
представлява присъдени разноски с постановените Решение № 92/10.07.2015 г. по
т.д. № 3/2015 г. по описа на ОС Пазарджик и Решение № 52/12.02.2016 г. по
в.т.д. № 710/2015 г. по описа на АС Пловдив, общо за сумата от 8 000 лева.
ОСЪЖДА Д.Г.П., ЕГН **********, с адрес: *** и Г.К.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплатят на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, пл. „Света Неделя“ № 7, представлявано от
изпълнителните директори Л. Х. и А. К., сумата от 320 лв. /триста и двадесет лева/ -
деловодни разноски по настоящото гр. дело № 11248 по описа за 2016 г. на РС –
Пловдив, ІХ гр.с.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
/Кристина
Табакова/
Вярно с оригинала
ВА