РЕШЕНИЕ № 118
гр. Пазарджик, 30.09.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на тринадесети септември през
две хиляди и деветнадесета година, в публично заседание, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Галина
Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело №
309/2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени искове от „Българска
банка за развитие“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Дякон Игнатий“ № 1, чрез ст. юрисконсулт Д.,***,
ЕИК по Булстат *********, със седалище и адрес на управление: гр. Белово, ул.
„Орфей“ № 4А, за осъждането й да заплати: 1/ сумата от 313 134.96 лева,
произтичаща от Договор за цесия от 21.10.2015
г. и представляваща остатък от вземане, в общ размер от 1 480 884.54
лева, по Договор от 30.07.2014 г. за възлагане на
обществена поръчка с предмет „Изпълнение на СМР по проект „Реконструкция на
вътрешна водопроводна мрежа – с. Сестримо, община Белово“, осъществяван с
финансовата подкрепа на програма „За развитие на селските райони 2007 – 2013
г.“, сключен между „Еко – Хидро – 90“ ООД, ЕИК *********,
като изпълнител, и Община Белово, като възложител, както и 2/ сумата
от 97 302.97 лева –
обезщетение
за забавено плащане на вземането за главница от 313 134.96 лева в размер
на законната лихва от датата на падежа 30.12.2015 г. до 25.10.2018 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на иска
в съда – 31.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание
чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът
основава исковете на
следните фактически твърдения:
С Договор за продажба на вземане от
21.10.2015
г. „Еко
– Хидро – 90“ ООД, ЕИК *********, като цедент, прехвърля на ищеца, като
цесионер, вземането си спрямо ответника, произтичащо от Договор
от
30.07.2014 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет
„Изпълнение на СМР по проект „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа – с.
Сестримо, община Белово“, осъществяван с финансовата подкрепа на програма „За
развитие на селските райони 2007 – 2013 г.“ и Решение № РОП – 125/30.06.2014
г., за което са издадени проформа фактури № 16/12.08.2015 г. и № 17/12.08.2015
г. Твърди се, че предишният кредитор (цедента) и новият кредитор
(цесионера-ищец) са уведомили длъжника-ответник за цесията на 23.10.2015 г.,
съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Придобитото вземане е в общ размер от
1 480 884.54 лева, но ищецът признава, че е получил плащане от
длъжника за сумата от 1 167 749.58 лева, платена на четири части,
поради което дължим остатък е сумата по исковата претенция от 313 134.96
лева. Била изпратена покана до длъжника за доброволно плащане, но без резултат.
Моли за осъждане на ответника за тази сума, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.
99, ал. 1 от ЗЗД. С оглед падежа на задължението за плащане на сумата от
1 480 884.54 лева от страна на длъжника на 30.12.2015 г., ищецът
претендира и обезщетение за забавено плащане на вземането за главница от 313 134.96
лева в размер на законната лихва от датата на падежа 30.12.2015 г. до
25.10.2018 г. в размер на 97 302.97 лева, на основание
чл. 86 от ЗЗД. Моли се за присъждане и на законната лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на иска в съда – 31.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на
исковата молба от Община Белово, чрез адв. Б., с който се оспорва
исковата претенция по основание и размер. Излага становище, че доколкото
цесионерът придобива вземането с всички предимства, но и недостатъци, то
длъжникът може да прави всички възражения, които е могъл да направи на цедента.
Твърди, че цедентът не е имал ликвидно вземане, тъй като за да се изплати дължимата
сума по договора за възлагане на обществена поръчка е било нужно предварително
одобрение и от финансиращия проекта орган - ДФ Земеделие съгласно сключен между
последния и общината договор № 23/321/01298. Прави се възражение за
недействителност на извършеното прехвърляне на вземането от 21.10.2015 г.
поради липса на предмет с довода, че документите, обосноваващи правата на
цедента (посочените проформа фактури) не са годен финансов инструмент,
непораждащи ликвидно задължение на общината. Позовава се на чл. 21, ал.
последна от Договора между ответника и „Еко – Хидро - 90“ ООД, предвиждаща, че
при забава на плащанията от страна на ДФ Земеделие възложителят не дължи
неустойки, лихви и т. н. към изпълнителя, както и че той няма право да завежда
съдебни производства към възложителя за забава в плащанията. Твърди, че след
неодобрение от страна на ДФЗ на сумите по посочените проформа фактури, цедентът
е издал нови две фактури с идентично основание, но за други суми (след
извършената цесия): фактура № 4962/15.12.2015 г. за сумата от
1 049 794.91 лева с ДДС и фактура № 4963/15.12.2015 г. за сумата от
117 954.67 лева с ДДС. Общият сбор на сумите по двете фактури е в размер
на 1 167 749.58 лева с ДДС и представлява окончателно плащане по договора
между общината и цедента. Тази сума е изплатена от ДФ Земеделие чрез Система за
електронни бюджетни разплащания (СЕБРА) на „Еко – Хидро - 90“ ООД,
поради което вземането е погасено и ищецът е придобил несъществуващо вземане.
На изложените доводи се обосновава и недействителността на договора за цесия
поради липсата на предмет – вземането не съществува, тъй като дължимото е
изцяло платено. Обобщава се, че претендираната от ищеца сума от 313 134.96
лева, като остатък (разлика между първоначално дължимите 1 480 884.54
лева и платените след корекция 1 167 749.58 лева) е недължима, тъй
като не е одобрена от ДФЗ. Претенцията за забава е неоснователна, тъй като
липсва дължимост на претендираната главница, а отделно от това поради
обстоятелството, че договорът от 30.07.2014 г. изключва отговорността на
възложителя за забавени плащания. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
В срока по чл. 372,
ал. 1 от ГПК е постъпила допълнителна искова молба. Оспорва твърденията на
ответника. Навежда доводи, че плащането следва да се извърши не след одобряване
от страна на ДФЗ на отделните плащания, а на договора, видно от чл. 21, ал. 4
от договора от 30.07.2014 г. Вземането е ликвидно, тъй като е определено по
основание (въз основа на сключения договор от 30.07.2014 г.), по размер
(предмет на прехвърляне по реда на чл. 99 от ЗЗД е цялото вземане, но доколкото
е платена една част, претенията обхваща само остатъка) и не е оспорено от
длъжника (съгласно писмено потвърждение от длъжника Община Белово). Твърди се,
че неоснователно е твърдението за недействителност на договора за цесия поради
липса на предмет, тъй като проформа фактурите не обосновават липса на предмет
по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, а и ответникът е този, който следва
да докаже невъзникване на вземането. Цитираните в договора за цесия фактури
надлежно отразяват стопанската операция по възникване на вземането. Неотносими
са издадените след договора за цесия фактура № 4962/15.12.2015 г. и фактура № 4963/15.12.2015
г. Невярно е и твърдението на ответника, че със същите изпълнителят „Еко –
Хидро - 90“ ООД е коригирал сумите по проформа фактурите – извод, който следва
от неизпълнение на процедурата по чл. 115, ал. 1 от ЗДДС за издаване и на
кредитни известия към последните. Счита, че е действително прехвърлянето на
бъдещи вземания (без посочване кои са те). Сумата по исковата претенция за
главницата се признава от ответника, видно от писмо с изх. № ЕхП/122 от
26.02.2018 г.
В срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК
е подаден допълнителен отговор на допълнителната искова молба, в която се
поддържат твърденията в отговора, като се сочи допусната техническа грешка при
изписването на номера на една от фактурите (съобразено от съда и докладвано
вярно още в изложените твърдения по отговора).
Третото лице – помагач на
страната на ответника ДФ „Земеделие“ – гр. София (ДФЗ) изразява становище в
писмена молба, в която сочи, че ДФЗ не е страна в облигационните отношения нито
между Община Белово и изпълнителя „Еко – Хидро - 90“ ООД, ЕИК *********, нито
между изпълнителя и ищеца по спора. Твърди, че Община Белово е уведомена с
нарочно писмо за размера на изплатеното финансово подпомагане, както и за
размера на наложената редукция, която спрямо дейностите по договора с
изпълнителя „Еко – Хидро - 90“ ООД е в размер на 140 549.85 лева.
Отговорността на общината е на различно основание, което не е взаимообусловено
от размера на безвъзмездната финансова помощ, определен по заявката за
окончателно произнасяне.
Третото лице – помагач на страната на
ответника „Еко – Хидро - 90“ ООД, ЕИК *********, изразява становище за
уважаване на иска.
По допустимостта на производството:
Легитимацията на страните съответства на твърденията на ищеца. Сезиран е родовокомпетентният
съд – чл. 104, т. 4 и т. 6 от ГПК. Претенцията за
заплащане на законната лихва върху претендираната главница от датата не
предявяване на иска до окончателното й изплащане не представлява самостоятелен
иск, а материалноправна последица от предявяването на основателния главен иск.
Съдът приема от фактическа страна следното:
С доклада по делото е прието за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 30.07.2014 г. е сключен
договор между Община Белово, като възложител, и „Еко – Хидро - 90“ ООД, като
изпълнител, за изпълнение на СМР по проект
„Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа – с. Сестримо, община Белово“,
осъществяван с финансовата подкрепа на програма „За развитие на селските райони
2007 – 2013 г.“, който договор се сключва въз основа на проведена процедура за
възлагане на обществена поръчка с посочения предмет и взето решение № РОП-125
от 30.06.2014 г. на възложителя за определяне на изпълнител. Изрично е предвидено,
че договорът влиза в сила след одобряването му от ДФЗ (чл. 1, ал. 3), а при
неодобряването му възложителят не дължи неустойки на изпълнителя (чл. 1, ал.
4). Между страните не се спори, че договорът е влязъл в сила, като одобрен от
ДФЗ. Общата цена на възложените с поръчката СМР по проект е в размер на
2 813 037.59 лева с ДДС, съгласно чл. 21, ал. 1 от договора и същата
не може да бъде надвишавана, вкл. в случаи на изпълнени по необходимост
непредвидени СМР, изначално определени на 5 % от общата цена и включени в нея –
така чл. 21, ал. 8. Всички плащания се извършват по банковата сметка на изпълнителя
след одобряване на договора от ДФЗ и предоставяне на възложителя на лимит от
Управляващия орган (чл. 21, ал. 4) по следния начин: 30 % авансово плащане (в
срок до 30 дни след одобряването на договора от ДФЗ и издаване на фактура, и
банкова гаранция), междинно и окончателно плащане, като окончателното плащане
на действително извършените и приети без забележки видове СМР се извършва в
срок до 30 дни след представяне на отчетната документация, в това число констативен
акт обр. 15, разрешение за ползване на обекта, и предоставяне на възложителя на
средствата от ДФЗ – чл. 4, ал. 11 от договора. Съгласно чл. 21, ал. 7 е
уговорено, че във всички разходооправдателни документи, свързани с изпълнението
на поръчката, задължително трябва да е указано, че „Разходът е по договор №
23/321/01298 на ПРСР“. В чл. 21, ал. in fine от договора е
предвидено, че възложителят не дължи на изпълнителя неустойки и лихви за
забавени от ДФЗ плащания, като изпълнителят няма право да образува съдебни
производства срещу възложителя за забавените плащания.
По делото е
приет Констативен акт обр. № 15/25.08.2015 г. за установяване годността за
приемане на строеж – ІІІ категория: „Реконструкция на вътрешна водопроводна
мрежа – с. Сестримо, община Белово“, с който се предава строежа и строителната
документация от изпълнителя „Еко - Хидро-90“ ООД на възложителя Община Белово.
Съгласно Договор
от 21.10.2015 г. за продажба на вземане, „Еко Хидро - 90“ ООД прехвърля на
ищеца вземането си спрямо длъжника Община Белово в размер на
1 480 884.54 лева, произтичащо от Договор от 30.07.2014 г., както и
от проформа фактури № 16/12.08.2015 г. и № 17/12.08.2015 г. по опис, съгласно
приложение № 1, срещу цена, равна на номиналната стойност на прехвърленото
вземане, намалена със 7 % годишен сконтов процент, изчислен върху реалния брой
дни от датата на сключването на договора до окончателното плащане от длъжника.
Цедентът прехвърля на цесионера и вземането си за дължими лихви към момента на
подписване на договора и тези, които възникват след това. В приложение № 1 е индивидуализирано
основанието на вземането на цедента, а именно извършени СМР по Договор от
30.07.2014 г., сключен с Община Белово, за което са издадени проформа фактура №
16/12.08.2015 г. за сумата от 1 346 930.42 лева и проформа фактура №
17/12.08.2015 г. за сумата от 133 954.12 лева, с падеж: 30.12.2015 г., или
общо 1 480 884.54 лева.
На 23.10.2015 г.
цедентът „Еко – Хидро - 90“ ООД и цесионирът-ищец са съобщили на длъжника
Община Белово прехвърлянето на вземането, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД (л.
17 от делото).
По делото се
приети издадените от изпълнителя „Еко – Хидро - 90“ ООД две проформа фактури №
16/12.08.2015 г. за сумата от 1 346 930.42 лева с ДДС и №
17/12.08.2015 г. за сумата от 133 954.12 лева с ДДС (допълнителни
непредвидени СМР), или общо 1 480 884.54 лева с ДДС, с
основание: „Разходът е по договор № 23/321/01298 на ПРСР 2007-2013. Окончателно плащане по договор от 30.07.2014 г. за обект: „Реконструкция на
вътрешна водопроводна мрежа – с. Сестримо, община Белово“, съгласно Акт обр. 19
№ 2/12.08.2015 г. Приспаднат аванс по фактура № 4363/30.07.2014 г.“
По делото се
приети също така фактура № 4962/15.12.2015 г. и фактура № 4963/15.12.2015 г., издадени
от изпълнителя, които са с идентично
основание (дословно) като това по описаните проформа фактури, като разликата е
в по-малкия размер на сумите: фактура №
4962/15.12.2015 г. е за сумата от 1 049 794.91 лева с ДДС, а фактура
№ 4963/15.12.2015 г. за сумата от 117 954.67 лева с ДДС, или общо 1 167 749.58 лева с ДДС.
В открито съд.
заседание от 13.09.2019 г. ищецът е представил фактура № 4964/15.12.2015 г.,
издадена от „Еко Хидро - 90“ ООД с получател Община Белово, с основание:
„Разходът е по договор № 23/321/01298 на ПРСР 2007-2013. Окончателно плащане по
Договор от 30.07.2014 г. за обект: „Реконструкция на вътрешна водопроводна
мрежа – с. Сестримо, община Белово“, съгласно Акт обр. 19 № 2/12.08.2015 г. и
Окончателно плащане по Договор от 30.07.2014 г. за обект: „Реконструкция на
вътрешна водопроводна мрежа – с. Сестримо, община Белово“, съгласно Акт обр. 19
за допълнителни непредвидени видове и количества работи“, на обща стойност 313 134.96
лева с ДДС.
Видно от
изпратено от ответника до ищеца писмо (л. 41 от делото), изпратено във връзка с
узнатото прехвърляне на вземането, се
потвърждава съществуването на задължението на Община Белово по договор от
30.07.2014 г. за изпълнение на СМР по проект „Реконструкция на вътрешна
водопроводна мрежа – с. Сестримо, общ. Белово“ в размер на 1 480 884.54 лева с ДДС, както и че това задължение е проверено и одобрено, и към датата на
потвърждението общината няма никакви
възражения в тази връзка. Признат е и падежът за плащане на горепосочената
сума – 30.12.2015 г.
Задължението на
Община Белово по процесния договор от 30.07.2014 г. към изпълнителя „Еко –
Хидро - 90“ ООД в размер на 313 134.96
лева се признава и в писмо с изх. № ЕхП/122 от 26.02.2018 г. (л. 53 от делото).
С покана за
доброволно изпълнение, получена на 05.02.2018 г., ищецът, на основание сключения
Договор за цесия от 21.10.2015 г. и издадените проформа фактури № 16/12.08.2015
г. и № 17/12.08.2015 г., кани ответника да плати остатъка от вземането на
изпълнителя „Еко – Хидро - 90“ ООД в размер на 313 134.96 лева в 7-дневен
срок от получаването на поканата (л. 51 от делото). В отговор на тази покана, ответникът
уведомява ищеца, че след изпращане на проформа фактурите на ДФЗ във връзка със заявеното
„окончателно“ плащане за обекта, фондът е изискал от общината представяне на окончателни
фактури от съответния изпълнител, респ. „Еко – Хидро - 90“ ООД е издал фактури
№ 4962/15.12.2015 г. на стойност 1 049 794.91 лева и №
4963/15.12.2015 г. на стойност 117 954.67 лева, или общо за сумата от 1 167 749.58
лв., като е отказал да заплати остатъка от 313 134.96 лева, представляващ
разликата между стойността по проформа фактури и фактури.
Ищецът признава
получаването на сумата от 1 167 749.58
лева, изплатена от „Еко - Хидро - 90“ ООД, от името и за сметка на длъжника
Община Белово, представляваща част от цедираното вземане по договора за цесия
от 21.10.2015 г. Представя в тази връзка 4 бр. преводни нареждания.
От заключението
по назначената ССчЕ, прието от съда за компетентно и обосновано изготвено,
неоспорено от страните, се установи следното:
Сумите по двете
издадени от изпълнителя „Еко - Хидро - 90“ ООД фактури № 4962/15.12.2015 г. за
1 049 794.91 лева с ДДС и № 4963/15.12.2015 г. за 117 954.67
лева с ДДС, или общо 1 167 749.58
лева с ДДС, са изцяло платени от ответника (както се посочи ищецът сам признава
получаването на сумата). Двете процесни проформа фактури са достигнали до ДФЗ,
но по тях няма извършено плащане от фонда. Установено е също така, което се
подкрепя и от представената от фонда и приета по делото документация, че ДФЗ е
уведомило възложителя Община Белово, че определени разходи по договора с
изпълнителя „Еко Хидро - 90“ ООД са недопустими (в писмото от ДФЗ изрично се
сочи, че се изплаща 100 % субсидия от реално извършените и доказани за
допустими разходи). В тази връзка фондът изисква от Община Белово представяне на
окончателни фактури от съответния изпълнител за сумите от
1 049 794.91 лева с ДДС и 117 954.67 лева с ДДС (за непредвидените
разходи), и бюджетни платежни нареждания за съответните суми без ДДС. В отговор
на това Община Белово изпраща на ДФЗ двете издадени от изпълнителя фактури №
4962/15.12.2015 г. за 1 049 794.91 лева с ДДС и № 4963/15.12.2015 г.
за 117 954.67 лева с ДДС.
Вещото лице
сочи, че към 21.10.2015 г. – датата
на договора за цесия, отразеното в
счетоводството задължение на Община Белово по Договора от 30.07.2014 г. към
изпълнителя „Еко Хидро - 90“ ООД е в
размер на 1 480 884.54 лева, за която сума са „осчетоводени“
издадените 2 бр. процесни проформа фактури. Съответно към 31.10.2018 г. – датата на подаване на настоящата искова молба в
съда, отразеното в счетоводството
задължение на Община Белово по Договора от 30.07.2014 г. към изпълнителя
„Еко Хидро - 90“ ООД е в общ размер на 818 953.71 лева, в което е включено задължението по
фактура № 4964 от 15.12.2015 г. за
сумата от 313 134.96 лева, за което няма данни да е изплатено.
Експертът сочи,
че Управляващият орган (ДФЗ) по Договора от 30.07.2014 г. е предоставил на
17.12.2015 г. на възложителя Община Белово сума за лимит в размер на
1 005 619.65 лв., с част от който общината заплаща на изпълнителя „Еко
Хидро - 90“ ООД сумите за главници (без ДДС) по издадените фактури № 4962/15.12.2015
г. и № 4963/15.12.2015 г. Впоследствие фондът предоставя на възложителя лимити
(на 31.10.2016 г., 07.03.2016 г. и 05.12.2016 г.) за изплащане и на дължимия
ДДС за съответните суми по издадените фактури.
Посочените от
експерта по ССчЕ обстоятелства се подкрепят и от приетите по делото писмени
доказателства, представени от ДФЗ във връзка с извършените плащания по
процесния договор от 30.07.2014 г.
Правни
изводи:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В производството по иск с
правно основание по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да
установи: 1/ валиден договор за цесия; 2/ уведомяване на длъжника от цедента за
прехвърлянето по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД 3/ изискуемост на вземането,
т. е. настъпил падеж за изпълнение.
Договорът
за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната
връзка, чрез промяна на активната страна в нея. Това е договор
за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на
тази връзка, лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и
консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува, към момента на сключване на договора, и да е прехвърлимо (каквито
по принцип са имуществените права). От тези общи
правила се извежда и действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо
длъжника и спрямо третите
лица. Със сключването на договора, т. е. с постигането
на съгласие, вземането преминава от цедента (неговия
носител към същия момент)
върху цесионера (приобретателя на
вземането). Към този момент цедента
престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй като
съобразно предмета на договора, цесионерът
с постигане на съгласието придобива вземането в състоянието, в което то се е
намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – арг. чл. 99, ал. 2
от ЗЗД. Какво се разбира
под понятието „съществуване на вземането“ е отговорено с Решение № 40 от
13.05.2010 г. на ВКС т. д. № 566/2009 г., ІІ т. о., постановено при разглеждане
на въпроса за отговорността на цедента, като е посочено, че разпоредбата на чл.
100, ал. 1 ЗЗД се тълкува разширително във връзка с термина „съществуване на
вземането“ при определяне отговорността на цедента – т. е. тази отговорност е
налице както когато вземането не съществува, така и когато вземането е нищожно,
унищожено, непрехвърлимо, прекратено, погасено по давност или
когато е реализирано преди съобщението до длъжника.
Макар и цесионерът да придобива едно вземане, той не става страна в
правоотношението между цедента и длъжника. По силата на цесията обаче новият
кредитор е поставен в правното положение на стария и длъжникът може да направи
на новия кредитор всички възражения, които е могъл да направи на стария –
неговото положение не може да бъде влошено от цесията (така Решение № 37 от 28.02.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 50235/2016 г., IV г. о.). В този смисъл съдът намира, че възраженията на
ответника са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Както се изложи вече, цедентът и цесионерът-ищец са съобщили
на длъжника Община Белово прехвърлянето на вземането, на основание чл. 99, ал.
4 от ЗЗД.
Няма доводи за това, но съдът съобразява императивна
материалноправна норма досежно допустимостта на цедиране на парични вземания по договори за обществени
поръчки, с оглед изменената разпоредба на чл.
42а от ЗОП (2004, отм.) и § 115, ал. 3 от ПЗР на същия закон - виж и Решение №
115 от 18.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1922/2014 г., I т. о.
Спорът по делото се концентрира основно върху това кой е
меродавният (действително дължим) размер на вземането по процесния договор от
30.07.2014 г. с характеристики на договор за изработка по смисъла на чл. 258 и
сл. от ЗЗД – дали този за сумата от 1 480 884.54 лева с ДДС или този,
който финансиращият орган (ДФЗ) признава за допустим и възстановил в размер на
1 167 749.58 лева с ДДС и съответно платен на ищеца, като отговорът
на този въпрос ще отговори и на въпроса основателна ли е исковата претенция на
ищеца за разликата между двете суми в размер на 313 134.96 лева.
Съдът приема, че
по делото не се спори между ищец и ответник относно надлежното изпълнение на договора от 30.07.2014 г. за извършване на
СМР по проекта, финансиран от ДФЗ, от
страна на изпълнителя „Еко - Хидро - 90“ ООД. Това следва като извод както от изричните извънсъдебни
признания на възложителя за съществуване на задължението в полза на изпълнителя
в размер на 1 480 884.54 лева с ДДС (л. 41 от делото) и в частност –
с писмо изх. № ЕхП/122 от 26.02.2018 г. за сумата от 313 134.96 лева (л.
53), последната сума е отразена като дължима и в счетоводните регистри на
общината дори към датата на подаване на настоящата искова молба, така и от направените в настоящия процес възражения от ответника за
недължимост на сумата по исковата претенция, но не поради неизпълнение на
работата по проекта изцяло и в срок, а поради неодобряване на разликата над 1 167 749.58 лева до
претендираните 1 480 884.54 лева от ДФЗ, т. е. на формалния отказ на
фонда да възстанови търсената сума в пълен размер.
Извънсъдебното признание
на ответника за съществуване на задължението от 1 480 884.54 лева
представлява неизгоден за него факт, който притежава доказателствената сила съдът
да го приеме за обективно съществуващ. Наред с това, изявлението по същество
представлява и приемане на работата без възражение по смисъла на чл. 264, ал. 1
от ЗЗД. При приложение на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД с приемане на
изработеното, като отговарящо на възложеното, възложителят-бенефициент
по ПРСР дължи безусловно заплащане на договореното възнаграждение за
престирания по договора за изработка трудов резултат (виж аналогичен
случай в Решение № 237 от 3.02.2017 г. на ВКС по т. д. №
2080/2015 г., II т. о.).
Съдът счита, че приемане
на изработеното от възложителя по договора от 30.07.2014 г. без
възражение по см. на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, е
непротивопоставимо на ДФЗ – оправомощен да извършва
самостоятелни проверки за годността и съответствието на изпълненото с проекта. Задължението
за плащане възниква за фонда в деня, в който бенефициентът по
договора за безвъзмездна финансова помощ изпълни своята насрещна престация – да
извърши инвестицията съобразно условията и сроковете, определени в сключения между
тях договор и че приемане на обекта от възложителя - бенефициент
на безвъзмездната финансова помощ без възражение по см. на чл. 264, ал. 1 ЗЗД,
само по себе си не е достатъчно и не обуславя изискуемост на задължението на ДФЗ за
изплащане пълния размер на уговорената финансова помощ. Уговорената
субсидия, която му се следва, като бенефициер, не е тъждествена на
извършената престация на изпълнителя, освен, ако одобрената инвестиция не е
изпълнена изцяло и в срок, съобразно конкретните договорени с фонда
условия – обстоятелства, които не са предмет на разглеждане в
настоящия исков процес (с оглед релевираните възражения на страните), но биха
били предмет на изследване в евентуално спорно исково производство между
възложител и ДФЗ.
Съдът споделя
разбирането на третото лице – помагач на страната на ответника ДФЗ, че фондът не
е страна в облигационните отношения нито между Община Белово и изпълнителя „Еко
– Хидро - 90“ ООД, ЕИК *********, нито между изпълнителя и ищеца по спора. Отговорността
на общината е на различно основание, което не е взаимообусловено от размера на
безвъзмездната финансова помощ, определен по заявката за окончателно
произнасяне.
Неоснователно е
възражението на ответника, че договорът за цесия няма предмет понеже проформа
фактурите не пораждат задължение.
Нито
проформа фактурата, която не е счетоводен документ, подлежащ на регистриране в
счетоводните регистри, видно от Закона за счетоводството,
нито фактурата представляват
основание за възникване на определена облигационна връзка (напр. за
търговската продажба, съгласно чл. 321 ТЗ, продавачът е
длъжен да издаде фактура само при направено искане от
купувача). Следователно фактурата не създава правоотношението между
страните, а се издава във връзка с него, за вече възникнало такова. Ето защо,
предметът на договора за цесия не е проформа фактурите, а вземането на
изпълнителя (за възнаграждение) по договора от 30.07.2014 г. за извършване на
СМР по финансирания от ДФЗ проект.
Доколкото, както
се изложи вече, изпълнителят има вземане спрямо възложителя в размер на
1 480 884.54 лева, на основание изпълнения договор за изработка от
30.07.2014 г., то със сключването на договора за цесия от 21.10.2015 г.,
вземането в този размер преминава от цедента (неговия носител към същия момент) върху цесионера (приобретателя
на вземането), като с постигането на съгласието към 21.10.2015 г.
цедентът престава да бъде кредитор във
вътрешните му отношения с цесионера, тъй като съобразно предмета на договора,
цесионерът придобива вземането в
състоянието, в което то се е намирало към същия момент. С
оглед това, издадените впоследствие от цедента-изпълнител фактури № 4962 от 15.12.2015
г. и фактура № 4963 от 15.12.2015 г. за по-малък размер от дължимия, са
ирелевантни за спора, доколкото към 15.12.2015 г. той вече не е кредитор, респ.
не би могъл да извършва разпоредителни действия с прехвърленото вземане като
напр. опрощаване, новиране и т. н.
На това
основание и доколкото сам ищецът призна получаване на сумата от 1 167 749.58
лева, то дължима остава разликата до 1 480 884.54 лева, а именно
сумата от 313 134.96 лева, от което следва, че главният иск е основателен
и подлежи на уважаване.
Относно акцесорната претенция:
В чл. 21, ал. in
fine от договора е предвидено, че възложителят не дължи на изпълнителя
неустойки и лихви за забавени от ДФЗ плащания, като изпълнителят няма право да
образува съдебни производства срещу възложителя за забавените плащания.
Съдът приема, че
уговорката между страните във втората си част, досежно забраната за образуване
на искови производства по същество представлява отказ от бъдещи невъзникнали
права и на това основание е недействителна. В първата си част посочената клауза
предвижда недължимост на обезщетение за забавени плащания по вина на ДФЗ. В
настоящия случай обаче, не се касае до забавени плащания по вина на ДФЗ
(отречени за изобщо дължими), а за забавено плащане по вина на ответника на
приетата за дължима процесна сума от 313 134.96 лева, поради което
цитираната уговорка по чл. 21 не намира приложение при търсене на отговорност
на възложителя за забавени от него плащания.
Предвид приетата
без възражение работа, респ. признат падеж за плащане от страна на
длъжника-ответник на пълния размер от 1 480 884.54 лева на дата
30.12.2015 г., то претенцията за обезщетение за забавено плащане на вземането
за сумата от 313 134.96 лева в размер на законната лихва от падежа
30.12.2015 г. до 25.10.2018 г. е основателна до сумата в размер на 89 694.56
лева, изчислен с онлайн калкулатор. Искът по чл. 86 от ЗЗД е основателен до
тази сума, като за разликата до 97 302.97 лева е неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
Основателна
е и претенцията за заплащане на законната лихва върху претендираната главница
от датата не предявяване на иска до окончателното й изплащане, като
материалноправна последица от основателността на главния иск.
По разноските:
Заплатените от ищеца
такси, разноски по делото и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв,
се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Съдът определя разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лева (делото приключи реално в едно заседание) –
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от ЗПП, като общият претендиран размер за разноски
се явява сумата от 16 817.52 лева, а с оглед уважения размер на
претенцията, в тежет на ответника следва да се възложи сумата от 16 505.77 лева.
Съгласно
чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът
има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. В случая ответникът представя списък, в
който сочи сумата от 12 030 лева за
разноски, от които 11 880 лева – адв. възнаграждение
(платени в брой) и 250 лева
депозит за експертиза. Направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като
минималният размер на същото по Наредба № 1/2004 г. за минималните адв.
възнаграждения е сума в размер на 11 241.79 лева без ДДС, респ.
13 490.15 лева с ДДС, като изрично адв. Б. в откритото съдебно заседание
посочи, че сумата от 11 880 лева е с вкл. ДДС, следователно същото не е
прекомерно. Предвид обаче изхода на спора, ищецът следва да понесе разноски в
размер само на 223 лева.
Или
след съдебна компенсация, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в
размер на 16 282.77 лева.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Община
Белово, ЕИК по Булстат *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Белово, ул. „Орфей“ № 4, да заплати на „Българска
банка за развитие“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Дякон Игнатий“ № 1, сумата от 313 134.96 лева (триста и
тринадесет хиляди сто тридесет и четири лева и 96 стотинки),
произтичаща от Договор за цесия от 21.10.2015
г. и представляваща остатък от вземане, в общ размер от 1 480 884.54
лева, по Договор от 30.07.2014 г. за изпълнение на
СМР по проект „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа – с. Сестримо,
община Белово“, осъществяван с финансовата подкрепа на програма „За развитие на
селските райони 2007 – 2013 г.“, сключен между „Еко – Хидро –
90“ ООД, ЕИК *********, като изпълнител, и Община Белово,
като възложител, както и сумата от 89 694.56
лева (осемдесет и девет хиляди шестстотин деветдесет и четири лева
и 56 стотинки), представляваща обезщетение за забавено плащане на вземането за главница
от 313 134.96 лева в размер на законната лихва от датата на
падежа 30.12.2015 г. до 25.10.2018 г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата от датата на депозиране на иска в съда – 31.10.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1
от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 ЗЗД за разликата над уважените 89 694.56 лева (осемдесет и девет хиляди шестстотин деветдесет и четири лева и 56 стотинки) до претендираните 97 302.97 лева (деветдесет и седем хиляди триста и два лева и 97 стотинки), представляваща обезщетение за забавено плащане на вземането за главница от
313 134.96 лева в размер на законната лихва от датата на падежа 30.12.2015
г. до 25.10.2018 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Община
Белово, ЕИК по Булстат *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Белово, ул. „Орфей“ № 4, да заплати на „Българска
банка за развитие“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Дякон Игнатий“ № 1, сумата от 16 282.77 лева (шестнадесет хиляди
двеста осемдесет и два лева и 77 стотинки) – разноски за първа инстанция след
компенсация.
Решението е постановено при участие на трети лица – помагачи
на страната на ответника - „Еко – Хидро - 90“ ООД, ЕИК *********, и Държавен фонд
„Земеделие“ – гр. София.
Решението
може да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: