№ 16185
гр. София, 28.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Ст. Танева
при участието на секретаря РУМЯНА Д. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело №
20241110147253 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба от „У. г.” ЕООД срещу „ К. Ф. К. ЕООД
/понастоящем Л. К. ЕООД/.
Ищецът твърди, че през 2020 година е сключил Договор за партньорство
с К. Л. Т., съгласно който К. Л. Т. в качеството си на партньор се е задължила
срещу възнаграждение да осъществява партньорство като насочва към „У. г.”
ЕООД в качеството му на Брокер потенциални клиенти за сключване на
застрахователни договори, предлагани от Дружеството. Впоследствие бил
сключен и друг договор между ищеца и К. Ф. К. ЕООД /понастоящем Л. К.
ЕООД/ (Партньор), като съгласно уговореното в договора между страните
ищецът се задължил еднократно да заплати на Партньора сумата от 20 000 лв.
/двадесет хиляди/ лева, която сума следвало да бъде изразходвана целево - за
закупуване на офис мебели с цел подпомагане оборудването и
административната организация на дейността на партньора в офиса. Във
връзка с получаване на сумата от 20 000 лв. (получена с преводно нареждане
по банков път на 30.07.2022 г.) ответникът се е задължил съгласно подписания
договор да поддържа офис помещение, в което да осъществява своята дейност
за срок не по-малък от 24 (двадесет и четири) месеца, считано от датата на
сключване на облигационния договор. Твърди, че считано от 01.04.2024 г. на
основание изрично писмено искане ответникът е прекратил предсрочно
договора. Предвид това предсрочно прекратяване и съгласно т.3.3 от договора
1
между страните ответникът дължал неустойка в размер на 20 000 лв. или по
преценка на ищеца предоставял в собственост на ищеца офис оборудването,
закупено съгласно т.1.1, като ищецът следвало да уведоми писмено ответника
за избора си. Посочва, че с нарочна покана от 19.04.2024 г. е уведомил
ответника, че не желае да получи в собственост офис оборудването, а желае
плащане на неустойката по договора, фиксирана в размер на сумата от 20 000
лв. Във връзка с поканата предоставил 10 дневен срок за изпълнение на
задължението. В отговор на поканата от 19.04.2024 г. ответникът е отправил
покана, изпратена чрез частен съдебен изпълнител Ренета Милчева, с която
предложил подписване на споразумение между страните, съгласно което
неустойката за предсрочно прекратяване на договора да бъде намалена от
предвидената в договора сума 20 000 лв. на 10 000 лв., тъй като бил изтекъл
по-голям период от предвидения в договора двугодишен срок и не следвало да
се заплаща пълната сума от 20 000 лв. Моли съдът да осъди ответника да
заплати сумата в размер на 20 000 лева, представляваща договорна неустойка,
съгласно т.3.3 от подписания между страните договор. Претендира сторените
по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Не оспорва, че
между К. Л. Т. и „У. Г.“ ЕООД е сключен договор за партньорство от
06.04.2020 г., както и че между „Л. К.“ ЕООД и „У. г.“ ЕООД, е сключен
Облигационен договор с посоченото в исковата молба съдържание. Признава,
че е получил сумата от 20 000 лв. на 30.07.2022 г. Оспорваме да е налице
неизпълнение, от което се обосновава отговорността по неустоечната клауза.
Твърди, че договорът между К. Л. Т. и „У. Г.“ ЕООД е развален на 06.04.2020 г.
по вина на ищеца, с оглед на което процесния договор между него и ищеца е
станал безпредметен. Оспорва, че договорът е прекратен на 01.04.2024 г., като
твърди, а счита, че същият е прекратен на 22.04.2024 г. Посочва, че предмет на
договора от 06.04.2020 г. между ищеца и К. Т. е било нейното задължение да
представя продукти на потенциални клиенти на ищеца и да ги насочва към
негови офиси, като срещу това задължение е получава възнаграждение.
Възнаграждението било определено чрез вътрешни правила поместени във
вътрешна платформа, поддържана от ищеца, като достъпът до нея бил
ограничен само до партньорите, като след развалянето на договора достъпът
бил спиран. Начинът на определяне на възнаграждението зависел от три
2
компонента- рангът на който се намирал партньорът, дали имал екип под него
и броя точки, които зависели от застрахователния продукт. Посочва, че на
позицията на К. Т. се дължало възнаграждение от 22 лв. на всяка нето точка.
Твърди, че К. Л. Т. е осъществявала толкова добре дейността си, че
генерираните от нея доходи, чрез посредничество за сключване на застраховки
на клиенти в полза на ищеца, е достигнало ниво, в което се е налагало да се
регистрира по ДДС по смисъла на чл. 96 ЗДДС, като ищцовото дружество я
задължило да я наеме по трудов договор. Същият бил сключен на 12.12.2022
г., като същият действал паралелно с договора за партньорство. Във връзка с
добрите резултати, едновременно със сключване на Трудовия договор,
ищцовото дружество е поставило условие К. Л. Т. да наеме, ремонтира и
оборудва самостоятелен офис, в който да предлага съответните услуги, като
той е трябвало да отговаря на изисквания за визия и брандиране на ищцовото
дружество, така сякаш офисът се поддържа от тях. Посочва, че с във връзка с
това изискване на ищцовото дружество, облигационният договор е бил
сключен с юридическото лице, а не с К. Л. Т., в качеството й на физическо
лице. След сключване на договора К. Л. Т., е наела офис помещение чрез
представляваното от нея юридическото лице - ответник по настоящия иск, в
което да осъществява дейността си. По този начин между ответника като
наемател и дружеството „Р. Е.“ ЕООД - наемодател, е бил сключен договор за
наем на 30.05.2022 г., като същият е бил със срок една година, а след
изтичането на договора се превърнал в безсрочен. Твърди, че ищецът поставил
изключително високи изисквания за поддържането на офиса, което довело до
високи разходи за К. Т. и управляваното от нея дружество. Във връзка със
сторените разходи и одобрение на офисното помещение, в изпълнение на
процесния договор, ищецът е предал сумата от 20 000 лв., която е покрила
само една малка част от тези разходи. Твърди, че поставените изисквания от
него надвишавали няколко пъти тази сума. Общият размер на разходите само
за настилка, мебели и лога с марката на ищцовото дружество надвишавал 50
000 лева, като предоставената от ищцовото дружество субсидия, не покривала
дори половината от тази стойност. Твърди, че наемната цена за 22 месеца,
през които офисът е работил, генерирал разход в размер на 116 706,55 лв.,
което с 96 706,55 лв. повече от размера на предоставената субсидия. Сочи, че
въпреки постигнати добри резултати от К. Л. Т., ищцовото дружество е
започнало да забавя плащанията на възнаграждения й по договора за
3
партньорство. За декември 2023 г. ищцовото дружество е дължало на К. Л. Т.
брутно възнаграждение в размер на 80 313,33 лв. Впоследствие ищецът
едностранно решил да разсрочи дължимото възнаграждение. Неизпълнението
му да заплаща възнаграждение станало причина за развалянето на договора от
страна на К. Л. Т., като последната част от разсроченото възнаграждение така
и не била изплатена. Счита, че процесният договор е бил сключен най-късно
на 30.05.2022 г., а сумата от 20 000 лв. е била преведена на 30.07.2022 г.,
поради което датата на превеждането и се различавала от датата на сключване
на договора. Твърди, че основаният Договор за партньорство е развален
поради неизпълнение на ищеца, с оглед на което обусловеният договор за
поддържане на офис за ищеца е станал безпредметен. В допълнение на това
трудовото правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие от
22.04.2024 г. Счита, че поради това акцесорният договор е бил прекратен по
право, с оглед на което не е възникнало задължение за заплащането на
неустойка. Твърди, че задължението за поддържането на офис е било
факултативно, представляващо тежест към договора за субсидиране,
доколкото е трябвало да е вложил средства, в размер на не по-малко от
половината от сумата, за да му се предостави субсидията, като в допълнение
на това същата не представлявала възнаграждение, а субсидия за
поддържането на офиса. Счита, че целта на това задължение е насочено към
привлекателност за потребителите и развИ.е и популяризиране на бранда на
ищеца. Твърди, че уговорената неустойка е недействителна, тъй като същата
няма обезщетителна функция. Счита, че единствената му цел е осигуряването
на евентуална възвръщаемост на субсидията за ищеца. В допълнение на това
липсвала и обезпечителна функция на така уговорената неустойка, тъй като
самият ответник е сторил значителни разходи, за да получи сумата, което
задължение се покривало с обезпечителната функция на неустойката. Твърди,
че неустойката нарушава добрите нрави, а освен това същата преследвала
нелигитимна цел, доколкото препятствала главния договор. Счита, че дори
неустойката да е действителна, същата следва да бъде намалена, доколкото
обезпечавала задължение за 2 години, но неизпълнението е било само за два
месец, поради което справедливата неустойка би била 994,56 лева. В
условията на евентуалност прави възражение за прихващане със сумата 16
256,59 лв. Твърди, че с договор за цесия от 06.12.2024 г. К. Л. Т. е прехвърлила
на „Л. К.“ ЕООД вземане в общ размер на 16 256,59 лв., представляващо част
4
от дължимо възнаграждение за м. декември 2023 г., а именно 14 372,07 лв.;
617,41 лв. представляващо неизплатена част от възнаграждението за месец
февруари 2024 г., и 1267,11 лв., представляващо обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, както и възнаграждения за месец
март и април 2024 г. по Договора за партньорство и Трудовият договор. С
оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на предявения иск, в условията
на евентуалност за намаляването на неустойката до сумата 994,56 лв. В
условията на евентуалност при уважаване на главния иск, прави възражение за
прихващане със сумата 16 256,59 лв. Претендира сторените по делото
разноски.
Съдът намира следното от фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже пълно и главно по делото, твърдението
си, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, в
рамките на което ищецът е изпълнил задължението си и е предоставил сумата
в размер на 20 000 лв. за целево разходване за поддръжка на офис; наличието
на действителна клауза в договора, която предвижда задължение за неустойка
в случай, че договорът бъде прекратен от ответника, ищеца следва да докаже,
че са налице предпоставките за ангажиране на неустоечната отговорност от
страна на ответника, както и размера на дължимата неустойка. Да докаже
действителността на неустойката. В тежест на ответника е да докаже
направените с отговора на исковата молба възражения, а именно, че е
изправна страна по договора, че уговорената неустойка е нищожна,
прекомерна, както и направеното възражение за прихващане.
По отношение на възражението за прихващане:
Ответника следва да докаже, че К. Л. Т. е разполагала с вземане в размер
на 16 256,59 лв. срещу ищеца, съответно че ищецът й дължи възнаграждение
по сключения Договор за партньорство за месец декември в размер на 14
372,07 лв. и в размер на 617,41 лв. за месец февруари, както и да докаже, че
между ищеца и че К. Л. Т. е било налице трудово правоотношение и неговото
прекратяване, размера на брутното трудово възнаграждение, получено за
последен пълен отработен месец, както и размера на неползвания платен
годишен отпуск за процесния период. Ответникът следва да докаже и че
вземанията на К. Л. Т. са му прехвърлени с валиден договор за цесия, както и
5
че ищецът е уведомен за прехвърлянето на вземанията.
По-конкретно:
По възражението по чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 99 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят дължи
заплащане на трудово възнаграждение за извършена работа. За
основателността на предявения иск по чл. 128 КТ е необходимо да се
установи, че в процесния период между страните е съществувало валидно
трудово правоотношение и възмездяването на реално положения труд не е
извършено в цялост, без да е налице основание за това. В тежест на цесионера
е да установи валидно сключен договор за цесия, както и че прехвърлянето на
вземането е съобщено от стария кредитор на длъжника.
В тежест на работодателя е да докаже положителния факт на заплащане
на дължимото трудово възнаграждение.
По възражението за вземане за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, вр. чл. 99 ЗЗД, следва
да са проявени в обективната действителност три материални предпоставки,
които са в тежест на ответника – 1) да е прекратено трудовото
правоотношение; 2) работникът или служителят да не е ползвал полагащия му
се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за
предходни години. В тежест на цесионера е да установи валидно сключен
договор за цесия, както и че прехвърлянето на вземането е съобщено от стария
кредитор на длъжника. В тежест на работодателя е да докаже положителния
факт на заплащане на дължимото обезщетение.
Между страните не се спори, че между К. Л. Т. и „У. г.“ ЕООД е сключен
договор за партньорство от 06.04.2020 г., Договор за партньорство от
15.12.2020 г., Трудов договор от 12.11.2022 г., както и че между „Л. К.“ ЕООД
и „У. г.“ ЕООД, е сключен Облигационен договор с посоченото в исковата
молба съдържание, както и че ответникът е получил сумата от 20 000 лв. на
30.07.2022 г. от ищеца.
По отношение на иска по чл. 92 ЗЗД предявен от „У. г.“ ЕООД :
Съдът намира иска за неоснователен поради следните причини:
1. Процесният договор между „У. г.“ ЕООД и „Л. К.“ ЕООД - Партньора
(с предходно наименование К. Ф. К.), чрез управителя си К. Т. - представен на
6
л. 5-7 от делото е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД поради
заобикаляне на закона.
В случая с него се заобикаля чл. 127, ал. 1, т. 2 КТ, според който
работодателят е длъжен да осигури на работника или служителя нормални
условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение, за която се
е уговорил, като му осигури работно място и условия в съответствие с
характера на работата. Видно от процесния договор, същия е сключен във
връзка с Договора за партньорство от 2022 г., както и че към момента на
сключването му представляващия партньора заема позиция Старши директор
в работната структура на У., съгласно условията за кариерно развитие. По
делото не се доказа да е бил сключен договор за партньорство от 2022 г.,
представените са такива от 2020г., единственият договор който е от 2022 г. е
трудовият договор (12.12.2022г.). Според съда целта на процесния договор е
да задължи едноличното дружество, чиито едноличен собственик на капитала
е служителят по трудовото правоотношение, да закупи офис мебели, да
оборудва и поддържа офис, в който служителят да осъществява задълженията
си по трудовия договор. С горното се заобикаля задължението на работодателя
да осигури и предостави на служителя офис, заобикалят се защитните
принципи на трудовото законодателство. Изводът на съда не се променя от
обстоятелството, че целевата сума е изплатена на 30.07.2022 г. - преди
сключването на трудовия договор, тъй като същата е платена именно за да се
оборудва офис в който служителя да работи по трудовото правоотношение.
Следователно иска се явява неоснователен.
2. Дори да се приеме, че договорът е действителен - то съдът счита, че
процесният договор между „У. г.“ ЕООД и „Л. К.“ ЕООД (с предходно
наименование К. Ф. К.), чрез управителя си К. Т. (представен на л. 5-7 от
делото) представлява акцесорен договор на Договора за партньорство от
06.04.2020 г. (л. 51), изменен с Договора за партньорство от 15.12.2020г. (л.
184).
Съдът тълкувайки процесния договор, съобразно чл. 20 от ЗЗД и
търсейки действителната обща воля на страните, намира, че процесния
договор е функция на другия главен дълг и съществува единствено във връзка
със задълженията на К. Т. по Договора за партньорство от 06.04.2020 г. (л. 51),
изменен с Договора за партньорство от 15.12.2020г. (л. 184) , сключен между
7
нея в лично качество и „У. г.“ ЕООД. Този извод на съда се прави от факта, че
Договора за партньорство е посочен в началната част на процесния договор,
като изрично е предвидено, че Договора за партньорство е сключен между У. и
К. Т.- представляващ К. Ф. К., както и е посочено, че представляващия К. Ф. К.
(Партньора) - К. Т. желае да развива и разширява дейността на
разпространение на финансови продукти, която осъществява по Договора за
партньорство и именно в тази връзка ангажира и участието на К. Ф. К.
(Партньора) със сключването на процесния договор. Видно от чл. I, 1.1.3. от
Договора за партньорство (л. 184) К. Т. извършва и друга дейност по повод
разпространение на финансов продукт на клиент, която му е възложена от У..
Видно от чл. I “Предмет на договора”, т.1.1. от процесния договор е, че
страните се споразумяват по повод изпълнение на Договора за партньорство и
разширяване на партньорските правоотношения и затова Уиннър заплаща
еднократно на К. Ф. К. - сума в максимален размер от 20 000 лв. целево - за
закупуване на офис мебели, с цел подпомагане на оборудването и
административната организация на дейността на представляващия К. Ф. К. -
К. Т. в търговско помещение (офис), в което ще се осъществява дейността,
предмет на Договора за партньорство. Предметът на процесния договор се
разпростира и върху задължението на К. Ф. К. по т. 2.2. - да поддържа офис, в
който да се осъществява дейността по договора за партньорство между
представляващия го и У., както и задължението да оборудва офиса в
съответствие с изискванията на У. за поставяне на маркетингови лога и
послания и политика за визия.
Съдът намира, че волята на страните е процесния договор да действа,
докато действа Договора за партньорство. Видно от чл. II “Срок на договора.
Условия за изпълнение , Права и задължения на страните”, т. 2.1. процесния
договор има действие за определен срок, считано от датата на сключването му
до датата на прекратяване на договора за партньорство. Обстоятелството, че
вероятно поради техническа грешка - погрешно е посочено в горната точка, че
договорът за партньорство е между У. и Партньора (К. Ф. К.), а не между У. и
представляващия Партньора ( К. Т.), не променя извода на съда, при вземане
предвид на всички уговорки в процесния договор. В изречение второ, на т. 2.1.
от процесния договор е посочено, че договора може да бъде прекратен и
преди срока, в хипотезите на чл. III.
8
По делото се установява, че К. Т. е изпратила до „У. г.“ ЕООД на
21.03.2024 г. волеизявление (л.12 от делото), с което първо - изразява желание
трудовия й договор да бъде прекратен, второ - прави изявление за
прекратяване на договора за партньорство, свързан с поддържане на
официален офис на „У. г.“ и иска да върне автомобила, който управлява. Съдът
намира, че с горното, К. Т. е упражнява правото си по чл. VI, т. 6.2 от Договора
за партньорство от 15.12.2020г. (л. 190) (аналогичен чл. VI, т. 6.2 от Договора
за партньорство от 06.04.2020 г. (л. 54 от делото)) да прекрати договора
едностранно с едномесечно писмено предизвестие, отправено до другата
страна. Тълкувайки волеизявлението на К. Т. прави впечатление, че то не
съдържа твърдение, че същата разваля договора поради виновното
неизпълнение на задължения на „У. г.“ нито по трудовия им договор, нито по
договора за партньорство, нито по процесния договор. Прекратяващата
договора страна не се е позовала на нарушение на задълженията на ищцовото
дружество, няма твърдения за неизпълнени дейности или за допусната забава,
следователно волеизявлението следва да се тълкува като такова за
прекратяване на договора за партньорство едностранно по волята на К. Т..
Волеизявление с подобен характер попада единствено в рамките на
предвидената в договора за партньорство възможност за прекратяване
едностранно с 1 месечно предизвестие.
Обстоятелството, че Договора за партньорство е прекратен едностранно
от К. Т. се потвърждава и от ищеца - т. 6 от молба вх. №*****/12.02.2025г. Без
значение в случая е дали договорът за партньорство е прекратен на 21.03.2024
г. или на 21.04.2024 г. /считано от 22.04.2024 г/ когато изтича едномесечното
предизвестие. В случая нито една страна не твърди - срокът да е спазен и по
делото няма доказателства в тази насока, но дори и да не е спазен, според
настоящия състав това не се отразява на прекратяването на договора за
партньорство, а единствено може да е основание за претендиране на друго
парично вземане например за вреди от страна на У. г..
Прекратяването на договора за партньорство, прави акцесорния договор
изпразнен от смисъл, тъй като предмета на последния както вече бе посочено
от съда е пряко свързан с дейностите по договора за партньорство -
закупуване на офис мебели, за да се организира офис, в който да се
осъществява дейността предмет на договора на партньорство от процесния
9
договор.
С едностранното прекратяване на договора за партньорство от страна на
К. Т. се е прекратил и процесният договор - на основание т. 2.1. от последния.
Следователно неустойката по т. 3.3. от процесния договор не се дължи в този
случай и искът е неоснователен.
3. Дори да се приеме, че процесният договор не е акцесорен договор и
не е бил прекратен поради прекратяването на Договора за партньорство, то
искът отново би бил неоснователен поради нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 1 и 2 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение и за по-големи вреди. Съгласно чл. 309 ТЗ съдът не може да
намали уговорената неустойка, когато и двете страни са търговци. И в
случаите, когато неустойката е уговорена в търговска сделка обаче
(включително двустранна търговска сделка), ако неустойката е прекомерно
голяма и е извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, то тя е недействителна като противоречаща на добрите нрави. В
този смисъл е задължителната съдебна практика, обективирана в
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK.
Съгласно мотивите на същото, автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят
неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се
отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също
и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно.
Извод, според който не е възможно неустойката, уговорена в сделка
10
между търговци, да бъде приета за нищожна поради накърняване на добрите
нрави, както и да е невъзможно за съда служебно да се произнесе по въпроса
за недействителността при иск за присъждането не може да бъде възприет,
защото е в пряко противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK.
Според насоките в същото, преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора , а не към последващ момент,
като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи
поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди, както и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и
обстоятелства за всеки отделен случай.
В конкретния случай, неустойката обезпечава неизпълнение на което и
да е задължение на длъжника, като от договора мога да бъдат изведени
следните задължения: да закупи на офис мебели, да поддържа офиса, в който
да се осъществява дейността по договора за партньорство между
представляващия го и У., да оборудва офиса в съответствие с изискванията на
У. за поставяне на маркетингови лога и послания и политика за визия, както и
задължението по т. 2.3. - да вложи и собствени средства за оборудване на
офис помещението, при съотношение 0,50 лв. за всеки 1 лев предоставен от У.,
както и да представи на У. разходооправдателен документ, удостоверяващ
разходваните от него средства.
Неустойката е предвидена в случаите на прекратяване на договора по
причина, за която отговаря К. Ф. К. – без да е направено разграничение за вида
неизпълнение - пълно неизпълнение, частично неизпълнение, некачествено
неизпълнение. Необходимо е да се посочи, че така както е уговорена
неустойката, може да бъде дължима при прекратяване на договора поради
обективна невъзможност за изпълнение от страна на длъжника на
11
задълженията му. Подобна хипотеза е пряко противоречие с чл. 81, ал. 1 ЗЗД,
която регламентира основен принцип на българското облигационно право, че
гражданската отговорност на длъжника може да се ангажира само на виновно
основание, а хипотези на обективна отговорност са изрично регламентирани в
закона и страните по договорен път не могат да си създават обективна
отговорност за вреди.
На следващо място, трябва да се отбележи и обстоятелството, че
страните по никакъв начин не са разграничили в договора какво е значението
на наличието на известен период в който длъжника по договора е изпълнявал
точно и добросъвестно. По силата на договора се създава възможност дори
при незначително неизпълнение, респективно при прекратяване на договора
предсрочно кратно време преди изтичане на срока му, ползвателят да дължи
връщане като неустойка на пълния размер на платената целева сума.
Освен гореизложеното, не е съобразена тежестта на задълженията
на К. Ф. К., като тя не е една и съща, и въпреки това, независимо кое не е
изпълнено (например - непоставяне на маркетингови лога и послания на У.) и
е причина за прекратяване на договора, то ще се дължи неустойка в пълен
размер.
Не на последно място, макар двете страни да са търговци, съдът намира,
че същите при сключване на договора и определяне на параметрите му не са
били в равностойно положение. Това следва пряко от други клаузи по
договора – така например съгласно т. 3.1.2. У. може да прекрати договора при
неизпълнение от страна на Партньора на задълженията му по т. 2.2. и/или
т.2.3.; съгласно т. 3.2. е предвидена възможност единствено за У. да развали
договора с 5 дневно предизвестие, поради нарушаване на клаузите от страна
на длъжника. Подобни права не са предвидени в полза на длъжника. Освен
това не е предвидено право на длъжника при прекратяване на договора поради
неизпълнение на кредитора да получи неустойка.
Следва да се добави, че процесната неустойка излиза извън присъщите й
функции, тъй като чрез нея ищецът практически получава реално връщане на
сумата, която предоставя за целево закупуване на офис мебели и оборудване
при каквото и да е неизпълнение от неизправната страна. Освен това
възможността на кредитора да избере вместо неустойка в размер на 20 000 лв.
да получи собствеността върху офис оборудването, създава опасност да се
12
наруши забраната за неоснователно обогатяване. Видно от клаузата на т. 3.3.
кредиторът може по негова преценка да поиска да му бъде предоставено в
собственост офис оборудването, което е закупено съгласно предмета на
договора, като е възможно това оборудване да надхвърля стойността от 20 000
лв., защото и самият длъжник трябва да вложи пари в обзавеждането
(половината сума). Правният ред в частност нормата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД не
може да допусне сключването, респ. изпълнението на сделка, която води
практически до неоснователно обогатяване, тъй като едната страна би
получила престация, като ако да беше изпълнен договора, но от своя
насрещната страна по договора няма да получи нищо – в този смисъл Решение
№ 219/09.05.2016 по дело № 203/2015 на ВКС, ТК, I т. о.
При сключването на търговски сделки лицата трябва да полагат
грижата на добрия търговец (арг. чл. 302 ТЗ), това изисква от тях в
икономическите си предвиждания да включат и евентуалната възможност
сделката да не бъде изпълнена, независимо дали по обективни или субективни
причини. Тоест, при сключването на търговските сделки грижата на добрия
търговец и изискванията на добрите нрави – за честно и почтено сключване и
изпълнение на търговските сделки, изисква уговарянето на неустойка за
развалянето на договора да обезпечава вредите, които реално биха произтекли
от това до сключването на заместваща сделка – с цел тяхното улеснено
доказване. Правно и икономически е неудържима тезата, че при сключването
на сделки между търговци същите като професионалисти са наясно с
последиците от сключването на сделки с високи неустойки.
Въз основа на изложените съображения и при анализ на разпоредбите в
договора съдът намира, че претендираната от процесният договор е
нищожна, тъй като излиза извън присъщите функции на института –
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С оглед на това,
настоящият съдебен състав намира, че клаузите на т. 3.3 от процесния договор
не е породила последици, а доколкото претенцията се основава на тях, то иска
е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
II. Не са налице предпоставките за разглеждане по същество на
направеното от ответника възражение за прихващане, поради което мотиви
във връзка с него няма да бъдат изложени.
III. По разноските:
13
Право на разноски има ответника - представен е списък с разноски на л.
216. Възнаграждението 2640 лв. с ДДС не е прекомерно, възражението на
ответника в тази насока е неоснователно, тъй като размерът е минималния по
Наредбата за размера на адвокатските възнаграждения, която дори да не
обвързва съда, се приема от настоящия докладчик за обичай в практиката.
Размерът е съобразен с правната и фактическата сложност на делото. Съдът
намира, че не на страната не се дължи отделно възнаграждение по защитата
свързана с възражението за прихващане, тъй като същото не е разгледано по
същество.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „У. г.” ЕООД, ЕИК ********, срещу „Л. К.“
ЕООД (с предходно наименование - “К. Ф. К.” ЕООД), ЕИК *********, с
правно основание чл. 92 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 20 000 лв. представляваща неустойка по т. 3.3. от сключения между
тях договор за закупуване на офис мебели, поддръжка на офис, оборудване,
поставяне на маркетингови лога и послания, както и законна лихва от
30.04.2024 г. до окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „У. г.” ЕООД, ЕИК ********,
да заплати на „Л. К.“ ЕООД (с предходно наименование - “К. Ф. К.” ЕООД),
ЕИК *********, сторените в производството разноски : адвокатско
възнаграждение в размер на 2640 лв. с ДДС и 400 лв. депозит за експертиза.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба подадена чрез
Софийски районен съд до Софийски градски съд в 2 седмичен срок от
получаване на препис от решението.
Да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14