№ 830
гр. П., 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря Десислава Ст. Дрехарска
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720102079 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на КР. М. Й. срещу „Топлофикация П.“ АД.
Ищецът признава, че има качеството потребител на топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. П., ул. „Р.Д.“, ** ** ** с аб. № **. Твърди, че за доставката на топлинна
енергия до този имот е начислена сума в размер на 1246,09 лева в периода от 01.01.2004 г.
до 30.04.2009 г. Твърди, че за посочените суми не са предприемани действия по изпълнение,
ответното дружество отказва да ги заличи в счетоводната си система като дължими по
партидата на ищеца, включително и след отправена писмена молба за съответното действие.
Изразява становище, че посочените суми за исковия период са погасени по давност,
поради което моли да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено в
отношенията между страните, че сумите, предмет на исковата претенция не подлежат на
принудително изпълнение. Претендира разноски.
Изрично с исковата молба е заявено, че в случай, че ответникът признае иска, да не
бъде постановявано решение при условията на чл. 237 ГПК.
Ответната страна е депозирала писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. Прави
признание на иска по см. на чл. 237 ГПК като признава и факта, че сумите са начислени така
както е посочено в исковата молба, но действия по изпълнение не са предприемани, поради
което са погасени по давност. Намира, че материалното право съществува като естествено
задължение, но то не би могло да бъде предмет на принудително изпълнение, а единствено
доброволно платено.
Моли съда да постанови решение по чл. 237, ал. 1 ГПК, както и да не присъжда
1
разноски на ищеца. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК дава възможност на всеки може да предяви иск, за
да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
Тази норма урежда по общ начин предявяването на установителен иск, като въвежда
правния интерес от него като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му.
Правният интерес се преценява винаги конкретно във всеки отделен случай, като такъв е
винаги налице, когато се претендира едно оспорвано от ответника право, съответно – отрича
се едно претендирано от ответника право и решението по установителния иск ще съхрани
или увеличи правната сфера на ищеца.
В хипотеза на предявен отрицателен установителен иск в доказателствена тежест на
ищеца е да установи единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест
на ответната страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в
конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за
вземането.
В процесния случай ответникът е признал иска по см. на чл. 237 ГПК. С обявения за
окончателен доклад по делото съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от
доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК обстоятелствата, че ищецът е титуляр
на партида на топлоснабден имот, находящ се находящ се в гр. П., ул. „Р.Д.“, ** ** ** с аб.
№ **, за периода 01.01.2004 г. до 30.04.2009 г.; че ответникът води счетоводни записи за
посочените в исковата молба задължения; че не са предприемани действия по принудително
изпълнение.
На 23.03.2022 г. ищецът е депозирал писмена молба до дружеството, в която е
направил изявление за изтекла погасителна давност за вземанията, като с уведомително
писмо, изх. № 1178/08.04.2022 г. ответникът е оставил същата без уважение. В мотивите за
отказа си е посочил, че „актуализиране на дължимите към Топлофикация-П. суми се
допуска само ако са установени с влязло в сила съдебно решение“, каквото не е представено
към молбата, а съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилагала служебно, поради което
топлофикационното дружество не можело да се произнася по въпроси, свързани с
давността.
Наличието на счетоводни записвания у ответното дружество по повод оспорените
вземания, свидетелства за правния интерес от предявяване на отрицателните установителни
искове. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е
заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може
да поиска решение при признание на иска.
В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на изтекла
погасителна давност. За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено
позоваване на изтекла давност.
В настоящия случай, вземането, представляващо главница за доставена и неплатена
топлинна енергия има характера на периодично плащане по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и
спрямо него е приложима тригодишната погасителна давност, в който смисъл са
задължителните за съда разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г.
по тълк. дело № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС. Съдът намира, че тригодишният давностен срок е
приложим и по отношение на вземането, представляващо законна лихва за забава на
месечните плащания, предвид характера му и регламентираното в разпоредбата на чл. 119
ЗЗД погасяване по давност на всички акцесорни вземания като последица от погасяването
2
по давност на главницата.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземанията е
специалната 3-годишна давност по арг. от чл. 111, б. „в“ ЗЗД, който е приложим и в
настоящия случай.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, какъвто характер има
процесното вземане за главница, началният момент на давностния срок е настъпването на
падежа им (посочената във всяка фактура крайна дата за заплащане на задължението, тъй
като до този момент задължението е изпълняемо - длъжникът дължи изпълнение, но не е
длъжен да го стори - арг. чл. 70, ал. 1 ЗЗД), и се прекъсва с признаване на вземането от
длъжника, с предявяване на иск, респ. с друга форма на съдебно претендиране на вземането,
или чрез действия по принудително изпълнение – арг. чл. 116 ЗЗД.
В настоящия случай, доколкото няма нито твърдения, нито данни да са били
предприемани каквито и да е действия, годни да прекъснат давността за вземанията за
главница за периода 01.01.2004 г. до 30.04.2009 г. по см. на чл. 116 ЗЗД, съдът намира, че
към момента на депозиране на настоящата искова молба тригодишната давност за
вземанията за главница е изтекла и същите са погасени по давност, а с това и по арг. 111, б.
„в“ ЗЗД – и вземанията за лихви за процесния период Следователно оспорените вземания са
били погасени по давност и исковете са основателни и следва да бъдат уважени така, както
са предявени.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор ищецът поначало има право на разноски. В
процесния случай обаче са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, която изк-лючва
отговорността за разноски на ответната страна.
Независимо, че настоящото решение по изрична воля на ищеца не е поста-новено по
реда на чл. 237 ГПК, материалната предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК е на-лице, доколкото
ответникът е признал иска.
На следващо място съдът намира, че и втората предпоставка е налице, до-колкото с
извънпроцесуалното си поведение ответната страна не е дала повод за завеждане на делото.
Ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпъл-нителен титул, възможност за
друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска, както и
че различните правила и начинът на осче-товодяване на вземането от кредитора нямат
значение в отношенията между стра-ните, те могат да имат значение само като
доказателства за негово поведение в от-ношенията с длъжника. Без правно значение е дали
кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го
води по избран от него на-чин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно
плащане.
Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратя-ване на
делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да
получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен
интерес на ищеца, като направи признанието, какъвто е и процесният случай. При такова
поведение и доколкото не разполага с изпълнителен титул и не е предприемал
извънпроцесуални действия по повод вземането, той не дължи разноски. В горния смисъл е
и трайната практика на ВКС, обективирана в Определение № 474 от 7.11.2019 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 3063/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 468 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 4586/2018 г., III г. о., ГК, Определение № 318 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2828/2018 г., III г. о., ГК, Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., ВКС,
IV г. о.
Така например в Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г.,
3
постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК се приема, че дори „Извънсъдебната покана до
длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за
предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за
разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но
влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът
се е позовал на давност“. Касационният съд е приел, че „Тези действия нито са
неправомерни, нито изправят длъжника пред необходимостта да се защити чрез иск. При
подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от отговорността на
недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от предявяването на последващи
извънсъдебни претенции (от кредитора или негови универсални и частни правоприемници),
след като длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност.“.
Поради изложените съображения в контекста на обсъдената съдебна практика съдът
счита, че са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от КР. М. Й., ЕГН ********** с
адрес гр. П., ул. „Р.Д.“, ** ** ап. 29 срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че в полза на „Топлофикация П.“
АД не съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение) спрямо КР. М.
Й. за сумата в общ размер на 1246,09 лева, представляваща цената на топлинна енергия,
доставена до топлоснабден имот с адрес гр. П., ул. „Р.Д.“, ** ** ** с аб. № ** в периода в
периода от 01.01.2004 г. до 30.04.2009 г., поради погасяването й по давност.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РЕШЕНИЕТО е постановено по реда на чл. 237, ал. 1 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
4