Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2020г.
гр. В
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Нели
Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№717/2020г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.259 ГПК.
Производството е образувано
по ВЖ вх.№5049/21.01.2020г. на С.Я.Д., ЕГН **********, от гр.В, чрез адв.Д.Ф.
от САК срещу решение №5666/12.12.2019г., постановено по ГД №15213/2018г. на 9
състав на ВРС, с което съдът е отхвърлил иска на С.Я.Д., ЕГН**********, срещу
„Профи кредит България“ЕООД, ЕИК175074752, за прогласяване за изцяло нищожен
договор за потребителски кредит №50061236111/12.03.2014г., поради
сключването му при бланкет; поради липса на изискуема форма; поради
противоречие с чл.11, ал.1, т.7 -12 и 20 ЗПК; поради противоречие с добрите
нрави с оглед прекомерност на ГЛП и ГПР, на осн. чл.26 ЗЗД вр. чл.20, чл.10 и
чл.11 ЗПК.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и
незаконосъобразно. Макар съдът да е стигнал до правилния извод, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, е направил
погрешен извод, че изначалната недействителност на договорната лихва няма за
правна последица нищожността на цялата кредитна сделка. Сочи, че съгласно чл.22
от ЗПК, е налице недействителност на заемното правоотношение при положение, че
е налице липса на задължителен реквизит от съдържанието му, а именно липса на
валидно задължение за заплащане цена на кредитния ресурс. /цит.съдебна
практика/ Неприложима в случая поради характера на договора е разпоредбата на
чл.26, ал.4 ЗЗД. Аргумент за недействителност на договора страната вижда и в
по-пълната регламентация в ЗПК, конкретно в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и
т.20, чл.12, ал.1, т.7-т.9 ЗПК, сред които е и точното определяне на
възнаградителната лихва. /чл.11, ал.1, т.9 ЗПК/ Твърди, че нищожността на
клауза, представляваща част от същественото съдържание на договора за кредит
/лихвения процент/, обуславя нищожност на цялото заемно правоотношение. В тази
връзка в жалбата се цитира решение по дело С-453/10, т.47 по приложение на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза. Въззивникът
счита за неприложима хипотезата на частична недействителност съгласно чл.26,
ал.4 ЗЗД. Според него, нищожните клаузи за определяне на възнагр.лихва не могат
да бъдат заместени от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не е
въвел такива относно цените на кредитите. Същевременно, въз основа на
постановени преюдициални заключения на Съда на ЕС, е прието, че е недопустимо
съдът да изменя съдържанието на неравноправните клаузи. /цит.решение по дело
С-618/10, С-488/11 и С-397/11/ Жалбоподателят оспорва изводите на съда, че поради
подписване на договора при бланкет и неспазване на изискуемата писмена форма,
както и поради неизпълнение на условията по чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 от ЗПК,
поради незапознаване с ОУ, ищецът не е могъл да докаже нищожността. Твърди се,
че механизмът, чрез който ответникът отпуска кредити и заблуждаващия им
характер е виден от заповед №675/08.08.2013г. на председателя на КЗП и решение
по адм.дело №6571/2014г., 7 отделение на ВАС. Прави се довод, че съдът служебно
е следвало да се произнесе и относно основанията за нищожност на договора,
които не са били въведени от ищцата, тъй като се касае за повелителни правни
норми /ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/ Твърди се, че кредиторът не е изпълнил изискванията на
чл.11, т.9 ЗПК и на още едно основание – не е посочил „условия за прилагане”на
лихвения процент по кредита. Не е достатъчно посочване на лихвен процент от
98.52%, а следва да се разясни на потребителя върху каква сума се начислява
този процент. Не е посочено дали този лихвен процент е плаващ референтен процент
или фиксирана лихва. Твърди се, че
анексът от 29.05.2015г., с който страните са постигнали съгласие за отлагане на
погасителни вноски №№12, 13 и 14 както и намаляване на ГПР от 157.75% на
112.52%, ГЛП да бъде запазен в размер на 98.52%, не представлява новиране на
задължения. Поддържа се, че това представлява преструктуриране на кредита,
осъществено чрез промяна в погасителния план и промяна в размера на ГПР. Не са
осъществени нито един от елементите на новацията. С анексът не могат да се
санират правата и задълженията по една нищожна сделка и споразумение.
Уговореният размер на ГЛП от 98.52% противоречи на добрите нрави /цит.съдебна
практика/, тъй като възнаградителната лихва надхвърля три пъти размера на
законната лихва при необезпечени кредити. Въз основа на изложеното въззивникът
моли за отмяна на решението като неправилно и за присъждане на пълномощника
адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА в размер съобразно
Наредбата.
В срока по
чл.263 ГПК е постъпил отговор на ВЖ
от насрещната страна ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, София, чрез ю.к.И.П., със
становище за неоснователност на жалбата. Според страната, съдът правилно е
приел за приложима в случая разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД като се приеме, че
се дължи законната лихва за забава от датата на сключване на договора до
окончателното му изплащане. При преценка дали клаузата противоречи на добрите
нрави съдът следва да извърши тълкуване като прецени конкретните обстоятелства
и действителната воля на страните. Считат, че приложение следва да намери
практиката /цит.в отговора/ за липса на основания да бъде обявена
недействителността на договора за кредит. Според страната, единствено
нееквивалентност на престациите не е достатъчно да обуслови недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва поради нарушаване на добрите нрави, тъй като
известно разминаване е допустимо съобразно свободата на договаряне. Съдът
следва да извърши тълкуване на волята на страните и целта на договора.
Претендира се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на съдебното решение.
Претендира присъждане на ю.к.възнаграждение в размер на 300 лева за подаване на
отговора. Прави се възражение за прекомерност на възнаграждението на
пълномощника на ищеца ако същото надвишава минималните размери по Наредба
№1/2004г., при съобразяване на измененията в същата от ДВ, бр.45/2020г.
В съдебно
заседание, въззивникът не се явява лично, не се представлява, но е депозирал
молба за гледане на делото в отсъствието му. Поддържа жалбата.
Насрещната
страна не изпраща представител в заседанието, редовно призовани.
За да се произнесе по
жалбата съдът установи, че производството е било образувано по искова молба на С.Я.Д.,
с която са предявени искове по чл.26 ЗЗД вр. чл.20, чл.10 и чл.11 ЗПК срещу „Профи кредит
България“ЕООД, ЕИК *********, за прогласяване за изцяло нищожен
Договор за потребителски кредит №50061236111/12.03.2014г., поради
сключването му при бланкет; поради липса на изискуемата форма; поради
противоречие с чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 ЗПК; поради противоречие с добрите нрави
с оглед прекомерност на ГЛП и ГПР. В исковата молба ищцата твърди, че е
сключила с ответника договор за
потребителски кредит №50061236111/12.03.2014г., по силата на който получила в
заем сумата от 1000 лв. със задължения за връщането й ведно с плащане на лихва
за ползването. При сключване на договора обаче твърди, че подписала бланков
образец на договор, в който била вписана само заемната цена, а останалите
параметри, включително ГЛП и ГПР, не били упоменати. Обяснено й било, че те ще
се попълнят след одобрение от управителните органи на ответното дружество, но
устно й било посочено, че лихвата ще бъде около 300 лв. Впоследствие не ѝ
бил предоставен окончателен вариант на договора и не е подписвала такъв. Оказало
се, че общият дължим размер на задълженията ѝ е 4 032лв., т.е. при ГПР от
3 032 лв. за срока на договора, или в процент 157.75% на годишна база,
респ. 98.52 лв. ГЛП на годишна база. Поради това, ищцата твърди, че е била
въведена в заблуждение относно реалния размер на задълженията.
Твърди,
че договорът за кредит е изцяло нищожен на следните основания: 1/ сключване при
бланкет (невписани основни елементи на договора при подписване – процентите на
ГПР и ГЛП); 2/ липса на изискуема форма (подписан бил само проект на договора,
а не самият договор, който следвало „да се одобри“ от управлението на
ответника; 3/ противоречие с чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 ЗПК (по подробно изложени
причини); 4/противоречие с добрите нрави с оглед прекомерност и недоговаряне на
ГЛП и ГПР, с оглед нормата на чл.143 ЗПК; 5/ неподписване, незапознаване и
необсъждане на ОУ към договора за кредит; 6/изрично указание на КЗП за
прекратяване от страна на ответника на подобна практика при сключване на
договорите, обявена от КЗП за нелоялна и подвеждаща. Моли за прогласяване нищожността на договора и за разноски.
В срока по чл.131 от ГПК
ответникът депозира писмен отговор, с който оспорва изцяло основателността на
предявения иск с подробни аргументи, както следва: на ищцата е била
предоставена пълната преддоговорна информация съобразно единен европейски
формуляр, която тя е подписала лично; 2/ ищцата е приела и ОУ, защото те са
били отпечатани на гърба на договора, който е подписала лично; 3/ чл.11, ал.2 ЗПК е неприложим, защото е бил приет след сключване на договора; 4/ формата е
била спазена и не е налице бланкет, след като в крайна сметка, макар и в
различен момент, и двете страни са поставили подписите си под писмен договор
според общото им съгласие с клаузите; 5/ одобреният екземпляр на договора е бил
изпратен на три пъти до адреса на ищцата, но тя недобросъвестно е отказала да
го получи (не е била открита и не е потърсила пратката); 6/договорът включвал
цялото минимално необходимо съдържание по чл.11 ЗПК; 7/ ищцата изпълнила без
възражение първите си вноски, а на 27.05.2015г. подала и молба за отлагане на
следващите три от тях, която била уважена, с което е приела договора; 8/ не е
налице прекомерност или неравноправност на крайните ГПР и ГЛП; 9/ липсва и
заблуждаване на потребителя; 10/ сделката била търговска, по см. на ТЗ. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на
разноски.
Въззивният
съд, въз основа на изложените от страните твърдения, доводи и възражения,
събраните доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
При преценка редовността на
жалбата, съдът констатира, че същата е подадена от надлежно легитимирана
страна, чрез редовно упълномощения процесуален представител, в преклузивния
срок. На изискванията за редовност отговаря и постъпилия отговор по жалбата.
Съгласно чл.369 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на обжалваното
решение, а по допустимостта – в обжалваната част. По отношение правилността на
съдебния акт съдът е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Поради
постановеният по делото резултат с отхвърляне на предявения иск, предмет на
ревизия е решението изцяло. Въведените с жалбата основания за недействителност
на договорното съглашение за потребителски кредит са идентични с тези по
исковата молба. С жалбата не са правят доказателствени искания.
Към делото
са приобщени, представените от ответника: Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити /на л.85/, подписан от
кредитополучателя С. Д.; Известие за одобрение към договор за потребителски
кредит до С. Д. ведно с погасителен план по същия договор; извлечение от сметка
по ДПКр; молба за безплатно отлагане плащането на погасителни вноски съгласно
чл.7.5 от ОУ към ДПКр; анекс №1 към ДПКр от 29.05.2015г., подписани от ищцата
ведно с коригиран погасителен план към анекса, подписан от Сн.Д.; Договор за
потребителски кредит №********** от 12.03.2014г., подписан от ищцата, видно от
който на гърба на страниците са отпечатани Общите условия на дружеството към
договорите за потребителски кредити.
Подписите на
ищеца, положени под цитираните документи, не са оспорени от страната.
Съгласно
изслушаната ССЕ /на л.127 и сл. по делото/, неоспорена от страните, се
установява, че сумата от 1000 лева по договора за кредит е усвоена от
кредитополучателя С. Д. като последната е извършвала погасителни плащания в общ
размер от 1 021.40 лева. С тези суми са погасени следните задължения по
договора: 37.74 лева главница, 970.30 лева лихва и 13.36 лева законни лихви.
Приложеният към договора ГПР според вещото лице съответства на посочените параметри
в договора и единния формуляр от 157.75%, при годишен лихвен процент от 98.52%.
Заключението не е оспорено от страните и се кредитира от съда като обективно.
Въз основа
на обсъдените доказателства по делото ведно с твърденията и доводите на страните
и действащите по време нормативни разпоредби, въззивният състав достига до
следните правни изводи:
Предявеният
иск намира основание в разпоредбата на чл.26, ал.1, предложение трето от ЗЗД
вр. чл.22 от ЗПКр. Въз основа на
приложените доказателства и процесуалната пасивност на ищеца, чрез процесуалния
му представител, въззивният състав споделя част от изводите на първостепенния
съд. Всички твърдения за сключване на договора за потребителски кредит в
противоречие с изискванията за писмена форма, са неоснователни и не отговарят
на събраните по делото доказателства. Видно от приложените от ответното
дружество договор и съпътстващи документи, вкл. подписан от ищцата стандартен
европейски формуляр съгласно изискванията на чл.5 от ЗПК, ищцата е била
предварително информирана за естеството на договора, заетата сума и параметрите
по връщането ѝ на кредитора. Идентични параметри като във формуляра са
възпроизведени и в подписания от страните, представен в оригинал по делото,
договор за потребителски кредит от 12.03.2014г. На гърба на приложения оригинал
са отпечатани Общите условия на кредитиращото дружество. Положените от ищеца
подписи под формуляра и договора, не са оспорени, поради което съдът намира за
неоснователни възраженията за неспазване на изискуемата форма и подписване на
договора при бланкет. Не са събрани доказателства в обратна насока въпреки
указаната доказателствена тежест на страната. Налице са подписани и молба за
предоговаряне, анекс и погасителен план към същия. Оповестено е правото на
кредитополучателя да се откаже от договора в определен срок; посочени са
конкретните стойности на ГПР и ГЛП по договора, липсата на други съпътстващи
плащания като застраховки, такси и др.
Представената
заповед на Комисия за защита на потребителите от 08.08.2013г. съдът намира за
неотносима към настоящия спор. Обективираните в нея забележки по отношение
налаганите от ответното дружество търговски практики, се явяват очевидно
преустановени от кредитодателя с оглед констатацията по-горе за изготвени и
предоставени на кредитополучателя документи с пълна информация относно
кредитния продукт.
Предмет на
спора е валидността на договарянето. Доколкото кредитополучател е физическо
лице – ищец по спора, касае се за потребителско кредитиране, поради което
договорната свобода на страните е ограничена от законови правила за защита на
потребителите по ЗПК (в редакция от ДВ, бр.30/2013г.). Както бе посочено
по-горе, сключеният договор отговаря на изискванията за форма съгласно чл.10 и
чл.11 от ЗПК. Нещо повече съдът констатира, че е налице пълно тъждество между
предоставената на потребителя преддоговорна информация по чл.5, ал.2 ЗПК и
подписания договор за потребителски кредит. От друга страна, уговорените
стойности на ГПР и ГЛП по договора значително надхвърлят обичайните такива. Според
чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите представлява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи, или бъдещи /лихви, комисионни и други преки
или косвени разходи/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Видно от договора, на потребителя е
предоставена сума 1 000 лева, срещу която е уговорено връщането ѝ
разсрочено в период на четири години /48 месеца/, на равни месечни вноски от по
84.00 лева, формирани от малка част главница и значителна част договорна /възнаградителна
лихва. /видно от приложения погасителен план към договора/ В договора е посочен
ГПР в размер на 157.75 % и ГЛП от почти 100% - 98.52%, т.е. подневна лихва от
0.27%. В резултат от тези стойности, потребителят би платил повече от
трикратния размер на заетата от него сума в края на периода, което буди
съмнение в икономическия смисъл на кредитирането за него.
Договорната
свобода при сключване на договора не може да бъде неограничена още повече с
оглед участие на страната на длъжника на потребител, т.е. на икономически
по-слаб субект. В този смисъл автономията на волята се лимитира както от
задължителните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така и от договорната свобода и
общоважимите принципи за спазване на добрите нрави и морала. Икономическата цел
на отпуснатия кредит е придобиване на парични средства и за двете страни. В
случая за кредитополучателя целта е покриване на текущи нужди в размер до 1000
лева, а за банката се изразява в право да получи печалба чрез получаване на
възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън
присъщата функция. По отношение конкретните параметри на договорената лихва, а
оттам и ГПР, следва да се преценява конкретния договор за кредит – същия е за
минимална сума от 1000 лева, за период от 4 години, по необезпечен кредит.
Срещу отпуснатата сума банката ще получи възнаграждение, т.е. сума над
кредитирането, в размер на 3 032 лева. Очевидна е неравнопоставеността на
насрещните страни по правоотношението.
Според нормата на чл.19 ЗПК, годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, който съобразно разпоредбата на изменената ал.4 /след сключване на
договора/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. /т.е. да надхвърля 50%/ Същевременно,
договорната лихва е възнаграждение /печалба/ на кредитодателя за това, че е
предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансовата институция, предоставяща
потребителски кредити чрез определяне на прекомерно висок лихвен процент,
законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при
формиране на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния.
Доколкото процесния договор е сключен преди приемане на това изменение на
чл.19, ал.5 ЗПК, а валидността се преценява към момента на сключване на
договора, то съдът може да съобрази същата само косвено, по повод преценката си
за съответствие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД.
Преценката за противоречие със закона следва да се прави
на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не
надвишава този фиксиран от законодателя максимален размер на ГПР, и по –скоро
като ориентир следва да се съобразят законната и пазарната лихва. "Пазарна лихва" е лихвата, която би била платена при
същите условия за предоставен или получен кредит под каквато и да е форма по
сделка между лица, които не са свързани. Пазарната лихва се определя според
условията на пазара, като се отчитат всички количествени и качествени
характеристики на сделката - форма, размер и валута на предоставените средства,
срок на предоставянето им, вид, размер и ликвидност на обезпечението,
кредитният риск и други рискове, свързани със сделката, профил на
кредитополучателя или лизингополучателя, както и всички други условия и
обстоятелства, влияещи върху размера на лихвата. В случая е уговорен почти 100%
фиксиран лихвен процент по договора – ГЛП от 98.52%, който значително надхвърля
обичайните нива на възнаграждение по сходни договори. Поради това съдът намира,
че договореното задължение за плащане на възнаградителна лихва е извън
присъщото й значение, в отклонение от предвиденото както в чл.240, ал.2 ЗЗД,
така и в чл.294 ТЗ. Същността на лихвата е от една страна цена на парите като
капитал, а от друга страна – цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал, т. е. тя е капитал, чиято стойност нараства с
времето, докато в договора не са посочени конкретните параметри, при които е
остойностен във времето ликвидния капитал, от който заемодателят се е лишил до
падежа на насрещното задължение. Доколкото цената се съизмерва с времето, през
което кредитополучателя е лишен от ползването на предоставената сума, то е
налице аналогия за прилагане на нивата на законната лихва за забавено плащане. Заемодателят
е предвидил връщане на 100% сумата за всяка година от периода на ползването
ѝ. В тази връзка съдът взе предвид размера на предоставената в заем сума
от 1000 лева, периода на договора, както и обстоятелството, че уговорения
фиксиран лихвен процент от 98.52% не е съизмерим дори с трикратния размер на
законната лихва, регламентирана в чл.1, ал.1 от действащото към този момент ПМС
100/29.05.2012г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута.
При това положение, съдът
намира, че уговорената лихва –възнаграждение, надхвърля обичайните размери
както на пазарната лихва, дефинирана в пар.1, т.32 от ДР на ЗКПО, така и на
законната, определена с ПМС 100/2012г. на МС, поради което допуска явна
нееквивалентност на престациите, в ущърб на по-слабата икономически страна в
правоотношението и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предложение трето ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост, създава
условия за неоснователно обогатяване и излиза извън възнаградителната и
обезщетителна функция на задължението за заплащане на лихва, както по чл.240,
ал.2 ЗЗД, така и на задължението по чл.294 ТЗ. Договарянето на спорната клауза
от длъжника, вкл. с анекс към договора, само по себе си е ирелевантно за
нейната валидност, ако тя не съответства на императивните норми на закона и на
добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговски правоотношения. Поради това, че клауза е нищожна по
смисъла на чл.26,
ал.1, предл. 3 -то ЗЗД, тази форма на недействителност не може да бъде
санирана и валидирана от последващо признание на задълженията, които поражда – решение № 247 от
11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на II т. о. на ВКС, решение № 236 от
24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 153 от
24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г. на III г. о. на ВКС. Целта на закона
е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно
поведение от страна на кредиторите при предоставяне на този кредит. Съгласно
чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира, че тъй като договорът има ясно дефинирани
насрещни престации, едната от които е очевидно нищожна, то сключването на
договора е опорочено. Съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД, нищожността на отделни части от
договора не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните ѝ части. От една страна не
съществува правомощие на съда да интервенира в отношенията между страните като
замества една нищожна клауза с друга нормативна разпоредба на закона. С оглед
характера на нищожната клауза, засягаща възнаградителната лихва, заместване и
прилагане по аналогия не би могло да бъде допуснато, тъй като спрямо възнаграждението
на кредитора не е приложимо ограничението относно законната лихва в чл.10, ал.2 ЗЗД и определения лимит от МС. Аргументите на съда, изложени по-горе във връзка
със законната лихва, не отъждествяват възнаградителна и законна лихва за
просрочени задължения, а са изложени във връзка с цялостна преценка
действителността на клаузата относно възнаградителната лихва.
Възмездността на договора за банков потребителски кредит
- арг. чл.9 ЗПК се изразява във възможността, кредитодателят да получава граждански
плодове - възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се
осъществява не само чрез договорите за потребителски кредит, но тя е част и от
предметното съдържание на общите условия, при които е сключен този договор.
Общите условия съставляват едностранно определени клаузи, установени от
кредитодателя, действащи спрямо всички договори от конкретен вид за определен
период от време - арг. чл. 10 и чл. 11, ал.
2 ЗПК. Тези общи условия са неразделна част от сключения договор, при
приемането им от страна на потребителя на банковата услуга. С § 13а от ДР
на Закона за защита на потребителите са въведени разпоредби на директиви,
вкл. на Директива
93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета
от 25 октомври 2011г. относно правата на потребителите и за изменение на
предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г.
относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите. Решенията на Съда на Европейските общности /СЕС/ с предмет
тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и
валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички
съдилища в страната. С решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito
срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член
2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира
нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и
потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В
мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу
Jesus Gutierrez Garcia /т. 71 състав на СЕС приема, че видно от текста на член
6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните
съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така
че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност
така да се запази договорът. При положение, че целта на сключения договор за
потребителски кредит е получаване от заемодателя на възнаграждение, липсата на
действителна насрещна престация, съобразно приетата нищожност на договорната
лихва и ГПР, сочи на недействителността на целия договор за кредит. Това
условие по чл.26, ал.4, предл.второ от ЗЗД, е въпрос на конкретна преценка на
решаващия съд, с оглед значението на съответната нищожна част за страните по
сделката и възможността останалата валидна част от фактическия и състав да е
самостоятелна и да породи правно действие. В този смисъл задължение на съда е
да определи предполагаемата воля на страните, като определи съотношението на
нищожната към действителната част на сделката. Като изхожда от целта и предмета
на договора за потребителски кредит, съдът намира, че търговецът, който по
занятие упражнява дейност по предоставяне на финансови услуги, не би сключил
договора без уговорката за насрещно възнаграждение. Обратното би противоречало
на характера на сделката на търговска сделка - кредит. Съобразно изложеното, съдът приема, че липсата
на насрещна престация за кредитодателя, обезсмисля целта на договора, което
влече нищожност на цялото правоотношение съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД.
Независимо
от извода за недействителност на договора за потребителски кредит, именно с
оглед приложимия специален Закон за потребителския кредит, в отношенията между
страните ще се приложи разпоредбата на чл.23 от ЗПК и потребителят ще дължи
връщане на чистата стойност на кредита.
Поради достигане до различни правни изводи от тези на
първата инстанция, решението следва да бъде отменено и постановено друго
съобразно мотивите на въззивния съд.
В полза на въззивника следва да бъдат присъдени сторените
по делото разноски за две инстанции съобразно чл.38 от ЗА. Въпреки включване в
списъка по чл.80 ГПК на сторените от ищеца разноски, същите следва да бъдат признати
до размера на извършените такива от 161.28 лева държавна такса за първата
инстанция, 80.64 лева за втора инстанция както и депозит в размер на 200 лева, или общо 442 лева. Съдът
намира направеното от насрещната страна възражение за прекомерност за
основателно, поради което намалява възнаграждението на пълномощника на ищеца до
размера от 800 лева за двете инстанции, на основание чл.7, ал.2 от Наредба
№1/2004г. за МРАВ.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №5666/12.12.2019г., постановено по ГД №15213/2018г. на 9 състав на ВРС,
с което е отхвърлен иска на С.Я.Д., ЕГН**********,
срещу „Профи кредит България“ ЕООД,
ЕИК175074752, за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №50061236111/12.03.2014г.,
поради поради сключването му при бланкет; поради липса на изискуемата форма;
поради противоречие с чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 ЗПК; поради противоречие с
добрите нрави с оглед прекомерност на ГЛП и ГПР, на осн. чл.26 ЗЗД вр. чл.20,
чл.10 и чл.11 ЗПК и противоречие с добрите нрави с оглед прекомерност на ГЛП и
ГПР, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН договор за потребителски кредит №50061236111/12.03.2014г.,
сключен между „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК175074752 и С.Я.Д., ЕГН**********,
поради нееквивалентност на престациите и противоречие с добрите нрави, по иска
предявен от С.Я.Д., ЕГН**********, срещу
„Профи кредит България“ЕООД, ЕИК175074752, на основание чл.26, ал.1,
предложение трето и чл.21 и чл.23 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ЕООД, ЕИК175074752, да заплати на С.Я.Д.,
ЕГН **********, сторените по делото разноски за производството пред двете
инстанции в размер на общо 442 лева, в които влизат заплатените държавни такси
в размер на 161.28
лева за първа инстанция, 80.64 лева за втора инстанция както и депозит в размер на 200 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ЕООД, ЕИК175074752, да
заплати на адв.Д.Ф. ***, по посочена адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 ЗА, в размер на общо 800 лева
за двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: