Р
Е Ш Е Н И Е
№
град
София, …………2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание, проведено на дванадесети май през две хиляди двадесет
и първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ МАРИЯ ИЛИЕВА
При секретаря
Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 4951/2020 г. по описа на СГС, за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 08.01.2020 г., постановено по
гр.д. № 9448/2018г по описа на СРС съдът е отхвърлил предявените
искове е правно основание по чл.422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът В.К.К., ЕГН: **********
дължи на ищеца „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: ********
следните суми като задължение по Договор за паричен заем от 13.08.2014 г.,
сключен с „И.А.М.“АД, прехвърлено на ищеца с
Рамков Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г.,
а именно: 1169.47 лв. - главница, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 26.07.2017г. до окончателното й
изплащане; 134.77 лв. - договорна лихва, начислена за периода от 03.12.2014г. до
10.06.2015 г.; 1091.72 лв. — неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за периода от 03.12.2014г. до 10.06.2015г.; 45 лв. - такса разходи; 371.96 лв.
- обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода
от 04.12.2014г. до 26.07.2017г., за които суми в производството по ч.гр.д.№
50973/2017г. по описа на СРС, 88 състав, е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Недоволен от съдебното решение е останал ищецът- „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: ********, който в срок е подал настоящата въззивна жалба, като
излага, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице валидно
възникнало договорно отношение между заемодателя и негов праводател по договора
за цесия - „И.А.М.“АД и ответника. В тази връзка навежда, в конкретния случай макар и да не са
представени доказателства за упълномощаването на лицето, което е подписало
договора от името на заемодателя, е налице хипотезата на чл. 301 ТЗ, тъй като
дружеството заемодател е изпълнило всичките си задължения по сключения договор
за заем и не се е противопоставило на него.
С оглед горното въззивникът моли съда да отмени
обжалваното съдебно решение и въз основа на събраните по делото доказателства
да уважи изцяло предявените от него искове.
В срок е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника - В.К.К., чрез назначения му особен представител, с който се излага становище за
правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение, съответно се
иска неговото потвърждаване.
Страните не са направили доказателствени искания пред
въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, като
обсъди събраните по
делото доказателства, становищата
и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по
отношение на неговата правилност съдът намира следното:
По делото е представен договор за паричен заем № 2127437
от 13.08.2014 г., сключен между „И.А.М.“АД, в качеството
на заемодател и В.К.К., в качеството на
заемател, по силата на който първото се е задължило да предостави в заем на
втория сумата от 1700 лв. при условие, че той върне заемната сума в срок до
10.06.2015 г. на 43 седмични вноски с посочени в договора падежи. В чл. 2, т.6
от договора страните са уговорили фиксиран лихвен процент в размер на 40% .
С оглед чл.3 от Договора сумата е предадена в деня на
подписването на договора, тъй като той има характера и на разписка за
предоставянето й.
Съгласно чл.4, ал.1 от Договора заемополучателят се е
задължил в срок от три дни от подписването на договора да предостави на
заемодателя обезпечение, като може да избира между два алтернативни варианта-
поръчител, който следва да отговаря на изрично посочени в същия член условия
или банкова гаранция. В ал.2 на разпоредбата е предвидено, че при неизпълнение
в срок на поетото от заемополучателя задължение, същият ще дължи неустойка в
размер на 1683,02 лв., която следва да се заплати до края на срока на договора
заедно с всяка седмична вноска, предвид което към всяка вноска се добавя и
сумата от 39,14 лв.
С чл.8 от договора е предвидено, че ако заемополучателят
забави плащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, то същият
ще дължи на заемодателя обезщетение за направени разходи за събиране на
просрочената сума като изпращане на известия, електронни съобщения и разговори,
в размер на 9 лв. на ден до погасяване на забавеното плащане, но не повече от
45 лв.
В чл. 10 от договора е предвидено, че заемодателят има
право да прехвърля вземанията си от заемателя на трети лица.
По делото е представен рамков договор за цесия, сключен
между „И.А.М.“АД и „А.З.С.Н.В.“ЕАД от 16.11.2010 г., по силата на който цедентът се съгласява да продава на
цесионера настоящи и бъдещи вземания към
негови длъжници като всяко прехвърлено вземане ще се посочва изрично в отделно
приложение към рамковия договор. Към договора е приложено потвърждение за
извършена цесия, както и Приложение № 1 от 01.06.2015 г. към рамковия договор,
в което е посочено, че се цедира вземане в размер на 2466,98 лв. от длъжника В.К.К.
по договор за заем от 13.08.2014 г. с главница 1700 лв. и общо дължима сума по
договора от 3 685,96 лв., от която, след частично плащане, е останала
сумата от 2 466.98 лв.
Представено е уведомление от страна на „И.А.М.“АД до В.К.К. за извършената цесия в полза н. „А.З.С.Н.В.“ЕАД, което е връчено лично срещу подпис на обратна разписка на 10.06.2015 г.
Пред първоинстанционния съд е приета и неоспорена
съдебно-счетоводна експертиза с основно и допълнително заключение, съобразно
които задълженията на ответника към ищеца са в размер на 2812,92 лв., от които
1169,47 лв. главница, 134,77 лв. възнаградителна лихва, 1091,72 лв. неустойка
по чл.4, ал.2 от договора, 371,96 лв. законна лихва за забава върху главницата
за периода от 04.12.2014 г. до 26.07.2017 г. и 45
лв. такса по чл. 8 от договора. Вещото лице е посочило, че реално за периода от
04.12.2014 г. до 26.07.2017 г лихвата за забава върху главницата от 1169,47 лв.
е в размер на 314,09 лв. Последното плащане по договора за заем е било на
28.11.2014 г. Общо за периода от
сключване на договора до 28.11.2014 г. заемополучателят е заплатил доброволно
сумата от 1290 лв., които са били разпределени от заемодателя както следва:
530,53 лв. за погасяване на главницата, 168,17 лв. за погасяване на
задължението за възнаградителна лихва и 591,30
лв. за погасяване на задължението за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
По делото не са представени доказателства за учредяване
на представителна власт по отношение на лицето, което е подписало договора за
заем от името на заемодателя.
Въз основа на така събраните доказателства първоинстанционният
съд е приел, за основателно възражението на ответника за липса на
представителна власт на дружеството заемодател при сключването на процесния
договор за заем и съответно за липса на валидно възникнало договорно отношение,
предвид което е отхвърлил предявените искове.
При преценката на събраните по делото доказателства,
въззивният съд приема, че следва да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като правилно като краен резултат, макар да не споделя мотивите му. В
тази връзка съдът намира, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
липсва валидно възникване на договорно отношение поради липса на представителна
власт по отношение на дружеството заемодател при сключването на процесния
договор. На първо място с възражение за осъществено мнимо представителство при
сключването на сделка може да се брани само мнимо представляваният (ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 12.12.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 5/2014 Г., ОСГТК НА ВКС), който
в настоящия случай обаче е ищецът по делото и съответно не е навел никакви
доводи в такава посока. На следващо място, дори и да се приеме, че едно такова
възражение може да се повдигне от страна на ответника, то е видно, че заемодателят
е изпълнил доброволно всички задължения по договора, съответно е потвърдил
сключването му и е налице хипотезата на чл. 301 ТЗ
Въпреки горното обаче съдът намира, че не е налице
основание да се уважат предявените искове, доколкото е налице нищожен договор
за заем, който съответно не поражда права и задължения между страните. Съображенията
на съда са следните:
След направената преценка на съдържанието на чл. 2, т.6
от договора съдът намира, че договореният между страните размер на
възнаградителната лихва надвишава 4 пъти размера на законната лихва за забава
за 2014 г., поради което с тази договорка се накърняват добрите нрави и съответно
направеното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на тази клауза
се явява основателно. Накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен
принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването
му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това,
че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Поради
това в съдебната практика се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечените кредити- двукратния размер на законната
лихва/ в този смисъл Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС,
Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС/.
В настоящия случай процесния договор за заем е сключен с
потребител, който е икономически по-слабата страна в отношението и освен това
има значително по-малка възможност да
прецени и съобрази икономическите последици от поетите с договора задължения, в
частност от заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40%. Предвид това
съдът приема, че категорично при сключването на договора с предвиден размер на
възнаградителната лихва 4 пъти по-голям от размера на законната лихва за
забава, са накърнение добрите нрави като ответната страна е поставена в неравностойно и значително утежняващо
икономическото й състояние положение, което е основание да се приеме, че
клаузата на чл. 2, т. 6 от договора е нищожна.
Доколкото посочената клауза е от основното съдържание на
договора и предвижда какъв е размерът на възнаграждението за предоставената
услуга, както и като се има предвид, че заемодателят осъществява по търговско
занятие дейност по предоставяне на парични средства срещу заплащате на
определена цена, като се съобрази и че процесният договор има характеристиката
на договор за кредит, който е възмезден по своята същност, то съдът намира, че
нищожността на клаузата на чл.2, т.6 от договора влече след себе си нищожност
на целия договор, доколкото той не би бил сключен без тази клауза и нейното
съдържание не може да се замени от съда с нормативно установени правила.
С оглед изложеното съдът намира, че следва да потвърди
обжалваното съдебно решение, при така изложените други мотиви.
По разноските:
В рамките на въззивното производство, въззиваемият не е
направил разноски, поради което такива не следва да му се присъждат за това
производство.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от
08.01.2020 г., постановено по гр.д. № 9448/2018г. по описа на СРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.