№ 5822
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110144117 по описа за 2024 година
„**“ ЕАД е предявило срещу В. Х. М. обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът му дължи сумата 682,92 лева –
незаплатена главница по Договор за паричен заем № 679604 от 19.05.2022 г., ведно със
законната лихва от 07.03.2024 г. до окончателно изплащане, сумата 29,94 лева – договорна
лихва за периода 13.06.2022 г. – 15.09.2022 г. и 338,86 лева – обезщетение за забава за
периода 14.06.2022 г. – 06.03.2024 г., за които суми по ч. гр. д. № 13799/2024 г. на СРС, 82
състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че на 19.05.2022 г. между „**“ ООД и В. Х. М. е сключен Договор за
паричен заем № 679604, по силата на който кредиторът отпуснал паричен кредит в размер
на 850 лева, който ответникът следвало да погасява на 17 седмични вноски, първите 2 в
размер на 6,62 лева, а останалите 15 в размер на 60,26 лева, дължими за периода 26.05.2022
г. – 15.09.2022 г. Посочва, че с подписване на договора заемателят е удостоверил, че е
получил заемната сума. Ищецът сочи, че на 14.06.2023 г. между него и „**“ ООД е
подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия),
съгласно който вземанията на „**“ ООД срещу ответника по процесния договор за заем са
прехвърлени на ищеца. Излага, че е подписано Приложение № 1 към договора, в което са
индивидуализирани подробно цедираните вземания. Длъжникът бил уведомен за
настъпилата цесия, като се представя като приложение към исковата молба уведомително
писмо, като моли съда да го връчи на ответника.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни. Излага, че нито в договора, нито в СЕВ е посочено какво точно се включва в
ГПР, а именно дали е включена неустойката при непредоставяне на обезпечение. Излага, че
1
има качеството на потребител и договора е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка е нищожна поради протИ.речие с
добрите нрави и представлява неравноправна клауза. Сочи, че записването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания, е заблуждаваща търговска
практика. Моли за разсрочване на задължението за заплащане на главницата, като посочва,
че потребителят следва да върне само стойността на главницата съобразно погасителния
план, а именно 350 лева.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
На 19.05.2022 г. между "**" ООД и ответника В. Х. М. е сключен Договор за
потребителски кредит № 679604, по силата на който на кредитополучателя се предоставя
кредит в размер на 850 лева. Съгласно договора заетата сума е следвало да бъде върната на
2х6,62 лева и 15х60,26 лева седмични погасителни вноски, като падежът на последната
вноска е на 15.09.2022 г. Фиксиран лихвен процент по кредита е 40,05 %, а ГПР - 49,84 %.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 14.06.2023 г. „**“ ООД
прехвърля на „**” ЕАД процесното вземане срещу В. Х. М.. Прехвърлянето е потвърдено
писмено от цедента.
Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор. Трайно установена е съдебната практика, обективирана и в решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. по т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, II т. о., че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да
съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното от
законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено
именно от стария кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано
по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че правно релевантно
за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от стария
кредитор.
Ищецът релевира искане цесията да се счита съобщена на длъжника с връчване на
2
препис от исковата молба. Няма пречка уведомяването да бъде заместено от връчване на
исковата молба, въпреки че това е документ, съставен от цесионера, тъй като се приема, че
последният също има право да уведоми длъжника за настъпилата цесия. Уведомлението,
направено от страна на цесионера, следва да има идентични правни последици като това от
цедента. За уведомлението, направено от цесионера, не е нужно последният да бъде изрично
упълномощен от стария кредитор на вземането. Поради това следва да се приеме, че
получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея има характер на
уведомление за цесията и от тогава последната има действие спрямо длъжника.
Приложеното към исковата молба уведомление за извършената в полза на „**“ ЕАД цесия
на процесното вземане, е направено от предишния кредитор – „**” ООД, чрез надлежно
упълномощения пълномощник – цесионера „**“ ЕАД. С решение № 137 от 2.06.2015 г. по
гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на
договарянето няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване
на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не протИ.речи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което е прието, че предишният кредитор може да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, като това
съобщение поражда предвиденото в чл. 99, ал. 4 ЗЗД действие спрямо длъжника.
Следователно в конкретния случай уведомлението изхожда от стария кредитор „**” ООД,
каквото е изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдържа всички данни необходими за
индивидуализиране на прехвърленото вземане и на личността на новия кредитор,
достигнало е до знанието на ответника - длъжник с получаване на приложенията към
исковата молба и е приобщено като доказателство към делото по предвидения за това
процесуален ред. С връчване на уведомлението цесията е породила действие в отношенията
между ищеца - нов кредитор и ответника - длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл.
99, ал. 4 ЗЗД, т. е. легитимиран кредитор за вземането срещу В. Х. М., произтичащо от
Договор за потребителски кредит № 679604, е ищецът „**” ЕАД.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД е да докаже, че между „**“ ООД и ответника е възникнало
валидно правоотношение по договор за паричен заем, по което кредиторът е предоставил на
кредитополучателя уговорената парична сума; настъпилата изискуемост на задълженията на
кредитополучателя; наличие на валидно сключен договор за цесия между ищеца и „**“
ООД; уведомяване на ответника за прехвърляне на вземането. В чл. 4, ал. 1 от договора е
посочено, че с подписването на договора кредитополучателят удостоверява, че е получил в
брой заемната сума от 850 лева.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, която е
констатирала, че е представен Договор за паричен заем № 679604 от 19.05.2022 г. между „**“
ООД като заемодател и В. Х. М. като заемател. Заемодателят е предоставил на ответника
заемната сума от 850 лв., като в т. 4, ал. 1 от договора е посочено, че заемателят
удостоверява получаването на сумата в брой. Установен е размер на вземането по процесния
договор по пера, както следва: неплатена главница в размер на 682,92 лева; неплатени
3
договорни лихви в размер на 29,94 лева за периода 01.07.2022 г. - 15.09.2022 г. Изчислени са
наказателни лихви в размер на законните лихви върху просрочени главници от датата,
следваща датата на просрочие, до 06.03.2024 г. в размер на 129,68 лева.
Експертизата е посочила, че във връзка с процесния договор за кредит са извършени
плащания в общ размер на 400 лева, които са били отнесени за погасяване на суми за
начислена неустойка, главница и договорна лихва.
Ответникът е релевирал възражение за недействителност на договора за кредит
поради протИ.речието му със ЗПК и по конкретно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК.
Според чл. 7, ал. 3 ГПК и съдебната практика в случаите на нищожност поради
неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при констатиране на такава
нищожност (в този смисъл решение № 198/2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС).
Установявайки нищожността на една договорна клауза съдът не се намесва в отношенията
между страните и не променя волята им, а установява съществуващото положение - че
волята на страните е изначално опорочена и не поражда и не е пораждала правни последици.
Ако съдът не е изрично сезиран с иск за прогласяване на нищожност на определени
разпоредби от договор, той може да се произнесе по тяхната неравноправност и съответно
нищожност и само в мотивите на съдебния си акт.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, поради което чл. 23 ЗПК разпорежда, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: ГПР по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР;
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че размерът на ГПР включва единствено
договорената между страните възнаградителна лихва. В чл. 5 е уговорено предоставянето на
обезпечение по кредите, като видно от погасителния план към договора е начислена
неустойка за непредоставяне на обезпечение в общ размер на 357,86 лева, дължима като
част от погасителната вноска по кредита. Според чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва. Съдът намира, че клаузата за неустойка е пряко насочени към заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като добавянето би формирало
4
краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на законната лихва и налага извод, че
същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като съставлява по същество
уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, тъй
като е непропорционална спрямо размера на отпуснатия кредит.
С посочената уредба е въведено императивно изискване на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.
10, § 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. В случая формално в договора е посочен ГПР от 48,84 % и
освен цифрово посочване на ГПР, договорът не съдържа взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването му и допълнителна информация относно начина на
формирането на посочения процент на разходите, както и какво е взето предвид при
формирането му. Смисълът на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК налага при посочване
на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Видно от самия договор за кредит в изчислението на ГПР е взета предвид
като разход по кредита единствено възнаградителната лихва, но не и неустойката за
непредоставяне на обезпечение, която съставлява по своята същност общ разход по кредита,
подлежащ съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК на съобразяване и включване в
изчислението на ГПР. В случая преценката на цялостното съдържание на подписаните от
ответника документи в кредитното досие, уговорените насрещни престации на кредитора,
изначалното уговаряне на неустойка и включването в месечните погасителни вноски води
до извод, че обвързването на потребителя със заплащането на такава съставлява съществена
част от основното съдържание на кредитното правоотношение. По гореизложените
съображения липсата на еквивалентна услуга на практика води до извод, че неустойката
съставлява реално увеличаване на възнаграждението на кредитодателя за изпълнение на
основното му задължение по договора – да предостави на потребителя сума за определен
срок.
Предвид изложеното следва извод, че възнаграждението за неустойка съставлява общ
разход по кредита, който не е включен в компонентите на ГПР и следователно посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на
императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното
посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Следва да се
посочи, че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния
размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на
изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната
цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор
да сключи договора. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-
5
714/22 г. на СЕС разбиране, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Разяснено е, че чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител
единствено на предоставената в заем главница. По изложените мотиви съдът намира
релевираното възражение за недействителност на процесния договор за кредит за
основателно, тъй като не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, относимо към
съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния ГПР по кредита,
изчислен към момента на сключването на договора. С оглед на това и с изискването на чл.
23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Като съобрази установеното от ССчЕ, че във връзка с процесния
договор за кредит са постъпили плащания в общ размер на 400 лева, съдът намира, че
предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД следва да бъде уважен до
размер на сумата от 450 лева, като бъдат отхвърлени предявените акцесорни искове по чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът е направил искане за разсрочване на изпълнението на дължимата
главница. Съгласно чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на решението съдът може да
отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или
на други обстоятелства. Доколкото по делото не са представени никакви доказателства,
касаещи имотното състояние на ответника, съдът няма как да направи преценка дали са
налице условия за разсрочване на изпълнението, с оглед на което не следва да допуска
такова.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Но доколкото
посоченото в решението на СЕС, че потребителят следва да се счита освободен от разноски,
то такива в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани. Претендира се адвокатско
възнаграждение от процесуалния представител на ответника при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА в общ размер на 726,12 лева с ДДС за исковото и заповедното производство, от което
съразмерно с отхвърлената част от предявените искове следва да бъдат присъдени 415,43
лева.
Доколкото е определен допълнителен депозит за приетата по делото експертиза в
размер на 114,70 лева, ищецът следва да бъде осъден да го заплати на основание чл. 77 ГПК
по сметка на СРС.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че
В. Х. М., ЕГН **********, дължи на „**“ ЕАД, ЕИК **, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 450 лева – незаплатена главница по Договор за паричен
заем № 679604 от 19.05.2022 г., ведно със законната лихва от 07.03.2024 г. до окончателно
изплащане, за която сума по ч. гр. д. № 13799/2024 г. на СРС, 82 състав, е издадена Заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска над сумата от 450 лева до пълния
претендиран размер от 682,92 лева, както и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 29,94
лева – договорна лихва за периода 13.06.2022 г. – 15.09.2022 г. и сумата от 338,86 лева –
обезщетение за забава за периода 14.06.2022 г. – 06.03.2024 г.
ОСЪЖДА „**“ ЕАД, ЕИК **, да заплати на адв. А. З. Д., САК, личен № ** на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 415,43 лева – адвокатско възнаграждение за
исковото и заповедното производства.
ОСЪЖДА „**“ ЕАД, ЕИК **, да заплати на Софийски районен съд на основание чл.
77 ГПК сумата от 114,70 лева – допълнителен депозит за експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7