Р Е Ш Е Н И
Е
В И М E Т О Н А Н А Р О Д А
№………….,гр.София,…………..г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, ІІ”в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на шести февруари, две хиляди и двадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Йоана Генжова
При
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл. Чолева гр.дело № 8590 по описа
за 2019г., за да се произнесе взе
предвид следното.
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение на СРС, ГО, 85 състав
под № 549228 от 29.11.2018г.,
постановено по гр.дело № 42849/2018г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с
решение от 15.05.2019г. , в частта, с
която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на В.Г.Г., на основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/ - сумата от 15 000,00лв. като
обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 200,00лв.- обезщетение за
имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на водено срещу него
наказателно производство НОХД № 2348/2013г. по описа на СРС, НО, 115 състав по
повдигнато обвинение на 27.02.2011г. за престъпление по чл.234,ал.1 от НК, по
което ищецът е оправдан с присъда влязла в сила на 09.01.2017г., ведно със законната лихва от датата на
увреждането - 09.01.2017г. – до окончателното изплащане, както и сумата от 836,00лв.-
разноски по делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението в горепосочената част се обжалва от
Прокуратурата на РБ.
Въззивникът – ответник заявява искане за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част на уважените искове за имуществени и неимуществени вреди,
като недопустимо, незаконосъобразно и неправилно. Възразява, че посоченият от
ищеца ответник по исковете - СРП е ненадлежна страна, тъй като е
неправосубектна. Поддържа доводи за
незаконосъобразност на решението в атакуваната част с довод, че от ищеца не е реализирано пълно и главно
доказване на всички елементи от фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ - претърпени от ищеца неимуществени
вреди /влошеното здравословно състояние – развитие на психози, безпокойство и
тревожност/ и причинно-следствената връзка между тях и процесното обвинение. В
тази връзка, поддържа, че от съда са кредитирани безкритично , без да е
съобразена разпоредбата на чл.172 от ГПК, показанията на разпитания по делото
свидетел- майката на ищеца. Възразява, че от първата инстанция не е съобразен и
установения от свидетеля факт, че ищеца се е притеснявал освен от процесното
обвинение и от такова по друго наказателно производство , като от съда не са
разграничени всяка от вредите от кое обвинение произтича. Поддържа, че в нарушение на процесуалните
правила от СРС не е обсъдено
възражението му, че в представената от ищеца епикриза от ЦПЗ „Проф.Никола
Шипковенски“ се сочи, че психичното заболяване на ищеца датира от 1982г. ,
както и обстоятелството, че ищецът е лекуван многократно при една и съща
симптоматика. Въззивникът-ответник поддържа, че от
първоинстанционния съд не е съобразен правно – релевантният факт, че в периода
31.01.2012г.- 20.11.2012г. ищецът е бил обявен за общодържавно издирване в
рамките на процесното наказателно производство. Счита, че в рамките на този
период от време ищецът не е търпял вреди, тъй като с негово участие не са
извършвани процесуално-следствени действия. Въззвникът-ответник възразява, че
дори въззивният съд да приеме за
доказано наличието на законоустановените предпоставки за ангажиране на
отговорността му, то определеното от първата инстанция обезщетение за
неимуществени вреди е завишено и не съответства на принципа за справедливост,
установен с нормата на чл.52 от ЗЗД. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ответник мотивира искането си за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо него-
постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, а при
условията на евентуалност- да бъде намален размерът на присъденото обезщетение
за неимуществени вреди. Не претендира разноски за въззивното производство. При
условията на евентуалност- в случай на отхвърляне на въззивната жалба
ответникът поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на заплатеното
от въззиваемия-ищец адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата
страна, В.Г.Г.
депозира два писмени отговора в срока по чл.263,ал.1 от ГПК- лично и чрез процесуалния
си представител- адв.Д.Т.. Въззиваемият-ищец оспорва жалбата на ответника като
неоснователна и заявява искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Твърди, че в
резултат на повдигнатото от Прокуратурата незаконно обвинение се е обострило
психическото му заболяване. Поддържа, че при задържането му за 24 часа е
изпаднал в кататонен ступор. Имал е мисли за самоубийство. Обострила се е
параноята му- мислел е , че всяко негово действие се следи от наблюдаващия
прокурор. Твърди, че поради силното влошаване на психическото му състояние се е
наложило непрекъснато да влиза в психиатрии. Въззивникът поддържа в подадената
от него лично въззивна жалба, че е силно възмутен и обиден от подадената от
ответника жалба и поддържания с жалбата
довод за недоказаност на претърпяните от него неимуществени вреди. По отношение
на воденото срещу него второ наказателно производство поддържа, че процесното
обвинение е повдигнато срещу него през 2011г. , а обвинението за изнасилване по
наказателното производство, образувано от психично болната му съпруга е от 2013г.
– т.е. – второто е образувано две години по-късно е няма как да влоши
психическото му състояние. Счита, че следва да бъде съобразен факта, че второто
наказателно производство е водено срещу неизвестен извършител и е прекратено.
Намира за несъстоятелно и невярно възражението на Прокуратурата, че по времето,
през което е бил обявен за общодържавно издирване не е търпял неимуществени
вреди. Твърди, че след задържането му за 24 часа пред съседите от сградата, в
която е живял, е бил предупреден от хазаина му да напусне наетото жилище.
Твърди , че е останал на улицата с две малки деца, като именно в този период е
бил обявен за общодържавно издирване, но през същия този период е бил търсен по
телефона непрекъснато от полицай от сектор „Издирване“. Твърди, че по времето,
през което е бил обявен за общодържавно издирване полицаи са обикаляли съседите
на новото място , на което живее и е бил злепоставен пред тях. Счита, че тези
обстоятелства изключват твърдението на ответника, че през времето, в което е бил обявен за общодържавно издирване не е
търпял неимуществени вреди. Твърди, че в
резултат на действията на Прокуратурата в момента не може да работи и да
осигурява издръжката на трите си малолетни деца, едното от които е със
заболяване. Въззиваемият поддържа твърдение, че ако съдът уважи жалбата на
Прокуратурата той /съдът/ ще му нанесе сериозни поражения на здравето и отправя
заплаха да сложи край на живота си, тъй като няма средства да закупува
лекарствата си и да се лекува.
В отговора на пълномощника на въззиваемия – ищец се
поддържа довод за допустимост на обжалваното решение, като се твърди, че СРП
със своите действия е ангажирала отговорността
на централизираната
Прокуратурата. Заявяват се
доводи, че по делото са представени достатъчно доказателства за претърпяните от
ищеца неимуществени вреди. Заявен е доводи, че от представените по делото
медицински документи се установява, че в резултат на повдигнатото срещу ищеца
незаконно обвинение се е задълбочило и влошило психичното му заболяване. Твърди
се ,че след като от събраните по делото доказателства е установено, че всички
останали образувани наказателни производства срещу ищеца са били прекратено, то
доказано е, че неимуществените вреди, които са претърпени са именно в резултат
и като пряка последица от процесното незаконно обвинение, като именно във
връзка и единствено с него ищецът е бил с мярка за задържане за 72 часа. Поддържа
се довод за необоснованост на твърдението на въззивника, че изводите на първата
инстанция за основателност на предявения иск са основани единствено на
показанията на майката на ищеца, тъй като тези изводи са основани на всички
събраните по делото писмени и гласни доказателства. Изложено е съображение за
неоснователност на твърдението на въззивника-ответник, че за периода от време,
през който ищецът е бил обявен за общодържавно издирване не е търпял
неимуществени вреди. Поддържа се, че в този период от време ищецът е бил на
лечение, което обосновава противния извод, а именно, че е търпял вреди, тъй
като се е страхувал от повторен арест. С
отговора на пълномощника на ищеца е заявено и съображение, че
смяната на процесуални представители от ищеца в наказателното производство
като факт сам по себе си доказва, че ищецът не е имал вяра на всеки, съмнявал
се е, че ще му бъде оказана помощ, което е пряка последица от възбудения в него
страх и безпокойство да не бъде осъден за нещо, за което не е отговорен и да
бъде отведен в затвора за изтърпяване на наказание. С изложените доводи пълномощникът на ищеца
обосновава искане за потвърждаване на атакуваното решение с присъждане на
разноските за въззивното производство.
Софийският
градски съд, като взе
предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по
делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна-
Прокуратура на РБ и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява допустима.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269,
предл.1 от ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по съществото на спора в
рамките на доводите заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК..
Съдът намира за неоснователно възражението на
въззивника Прокуратура на РБ за недопустимост на обжалвания акт като постановен
срещу ненадлежна страна, поради липса на процесуална легитимация.
С определение постановено в съдебното заседание на
23.03.2021г. от въззивния съд е допуснато уточнение на исковата молба досежно
ответника по предявените искове- Прокуратура на РБ. С оглед на това и предвид
факта, че в рамките на първоинстанционното производство отговорът на ИМ е
подаден от процесуално правосубектната страна- Прокуратура на РБ и от тази
страна , която е самостоятелният правен субект и притежава процесуална
правосубектност, е подадена и въззивната жалба, съдът приема, че СРП , посочена
в ИМ и решението на СРС е единствено и само в качеството й на представител на
единната и централизирана Прокуратура на РБ по смисъла на чл.10,ал.1 от ЗОДОВ и
ТР № 7/2010г. по т.д.№ 3/2010 на ОСК на ВАС. Ето защо , съдът намира при съобразяване на допуснатото
уточнение наименованието на ответника
във въззивното производство, че няма правна пречка по реда на чл.247 от ГПК да
бъде допусната поправка в това наименование в първоинстанционното решение в
обжалваната част, като се посочи надлежната страна, която е взела и участие в
производството- Прокуратура на РБ.
По съществото на спора по предявените искове жалбата
на ответника срещу първоначалното решение от 18.04.2018г.
ЖАЛБАТА е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА
Предявени е иск с правно основание чл.2,ал.1, т.3, вр.
с чл.4 от ЗОДОВ от В.Г.Г. срещу
Прокуратурата на РБ за сумата от 20 000,00лв., претендирана като
обезщетение за неимуществени вреди, / психическо напрежение, психически и
емоционален срив, влошаване на психическото заболяване, от което страда/, претърпяни в периода от 27.02.2011г. /датата
на повдигане на обвинението срещу него за престъпление по чл.234в,ал.1 от НК -
до датата на влизане в сила на оправдателната присъда 09.01.2017г. по
в.н.о.х.д.№ 4758/2017г. по описа на СГС ,
ХІV въззивен състав, ведно със законната лихва от 09.01.2017г.- до
окончателното изплащане, както и с иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3, вр. с
чл.4 от ЗОДОВ – за сумата от 600,00лв., претендирана като обезщетение за
имуществени вреди , представляващи заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение
в рамките на процесното наказателното производство.
С решението на СРС исковата претенция за главницата ,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди е уважена за сумата от 15 000,00лв. и е отхвърлена за разликата над тази сума- до
пълния предявен размер от 19 100,00лв., като в отхвърлителната част първоинстанционното решение е влязло в сила
като необжалвано. С решението на първата
инстанция искът за имуществени вреди е уважен до размера на сумата от 200,00лв.
и е отхвърлен за разликата над тази сума – до пълния предявен размер от 900,00лв.
като в отхвърлителната част решението е влязло в сила като необжалвано.
Настоящият съдебен състав приема, че между страните по
делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява
наличието на следните елементи от фактическия състав по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ,
а именно: повдигнатото и поддържано обвинение срещу ищеца за престъпление по
чл.234в, ал.1 от НК на дата 27.02.2011г. , което обвинение е внесено в съда с
обвинителен акт от 06.02.2013г. Наказателното производство е приключило с
оправдателна присъда по НОХД № 2348/2013г. по описа на СРС, 115 състав, влязла
в сила на 09.01.2017г., когато е потвърдена с влязлото в сила решение на
посочената дата на СГС по в.нохд № 4758/2017г. Доказан е фактът, че със заповед с рег.№ 6726/
27.03.2011г. ищецът е задържан за 24 часа по реда на чл.63,ал.1 от ЗМВР /в сила
от 01.05.2006г.- отм./ .
Правният спор
между страните по делото , с оглед поддържаните от вззивника-ответник доводи
/възражения/ с въззивната жалба и приложението на чл.269,предл.2 от ГПК, е по въпроса за
доказаността на претърпените от ищеца неимуществени вреди и причинно-
следствената връзка между тези вреди и процесното обвинение, както и по въпроса
за размера на дължимото на ищеца обезщетение- при приети за доказани от съда
неимуществени вреди в резултат на процесното обвинение.
Настоящият съдебен състав приема, че по делото е
безспорно установено наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди,
които са в пряка причинно - следствена връзка с процесното обвинение. Както
приема ВКС в своята константна практика, житейски обосновано и нормално е всяко лице в ситуация на водено
срещу него наказателно производство да търпи гореизброените неимуществени
вреди, поради което съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване
на увреждането в рамките на обичайното“ – Решение № 239/ 26.03.2019г. по гр.д.
№ 4963/ 2017г. на ІV ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК. Константната практика на ВКС приема, че на пълно и главно доказване подлежат твърдяните
от ищеца увреждания над обичайното. В
конкретния случай фактът, че ищецът е търпял в периода на воденото срещу него
процесно наказателно производство: стрес, несигурност, притеснения, безсъние,
тревожност, неприятности в семейството в отношенията със съпругата му, е
доказан и от събраното по делото гласно доказателство- показанията на разпитаната
по делото свидетелка И.К.М.. Съдът кредитира показанията на свидетелката
относно изброените неимуществени вреди и причинно-следствената връзка между тях
и процесното обвинение, като отчита евентуалната заинтересованост на
свидетелката по реда на чл.172 от ГПК- като майка на ищеца, но от друга страна
зачита и правно –релевантния факт, че показанията на свидетелката са
последователни, житейски и логично обосновани и почиват на нейни преки и
непосредствени впечатления , както и кореспондират на фактите, установени с
писмените доказателства по делото. От показанията на свидетелката и
представените по делото медицински документи / медицинско удостоверение от
20.01.2014г., епикриза от 22.11.2016г., издадена от УМБАЛ „Александровска“ ЕАД
и епикриза от 18.04.2016г., издадена от Център за психично здраве
„Проф.Н.Шипковенски“/, съдът приема, че се установява и приченно –следствената
връзка между процесното обвинение и влошаването на здравословното състояние на
ищеца – на психическото заболяване, от което страда. От експертизата ат
18.04.2016г., неоспорена от ответника, е
видно и се установява, че в именно в резултат на процесното повдигнатото срещу
ищеца обвинение, по което е оправдан, се е обострило психичното заболяване, /параноидно
разстройство на личността/, което е наложило провеждане на болнично лечение. Действително,
от медицинските документи се установява, че заболяването на ищеца датира
отпреди датата на повдигане на процесното обвинение, но от горепосочения
медицински документ се установява, че в резултат именно на обвинението то се е
обострило и това е наложило хостипализация на ищеца . Като последица от съвкупната
преценка на горепосочените доказателства, съдът приема, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ
и за ответника е възникнала отговорността за заплащане на дължимото на ищеца
обезщетение за гореизброените претърпяни неимуществени вреди – пряка последица
от процесното обвинение, по което е оправдан с влязлата в сила присъда.
По отношение размера на дължимото на ищеца
обезщетение. Настоящият съдебен състав намира за основателно заявеното от
ответника с въззивната жалба възражение за прекомерност на размера присъденото
с обжалваното решение обезщетение. Настоящият съдебен състав приема, че
определено
при спазване на принципа за справедливост, установен с нормата на чл.52 от ЗЗД,
размерът на дължимото на ищеца обезщетение възлиза на сумата от 8 000,00лв.,
/ в рамките на която сумата от 3 000,00лв. следва да бъде съотнесена към
продължителността на наказателното производство и неимуществените вреди-
последица от тази продължителност, а сумата от 5 000,00лв.- съотнесена към
търпяните притеснения, страх, тревожност, безсъние, напрежение в семейстото и
влошаване на психичното заболяване, от което ищецът страда/. В съответствие с
константната и задължителна съдебна практика- т.3 от Постановление № 4/
23.12.1968г. на Пленума на ВС настоящият съдебен състав зачита следните конкретни обстоятелства, имащи правно
значение за определяне на този размер съобразно критерия за справедливост,
установен с нормата на чл.52 от ЗЗД, а именно:
че обвинението, по което ищецът е оправдан не е за
тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93,т.7 от НК, доколкото за него се
предвижда наказание лишаване до 5 години , както и факта, че по отношение на
ищеца не е взета мярка за неотклонение. Не представлява такава приложената
мярка по реда на чл.63,ал.1 от ЗМВР /в сила от 01.05.2006г./, но същата следва
да бъде отчетена, доколкото в резултат на нея за ищеца се е зародила тревога и
несигурност. Следва да бъде отчетено също така и обстоятелството, че ищецът е
бил с чисто съдебно минало, като отчита и възрастта му към датата на повдигане
на обвинението- от една страна. Съдът отчита при приемане на горепосочения
размер, че от ищеца са доказани претърпяни неимуществени вреди, по-големи от
обичайните, свързани със диагнозата на психичното заболяване, от което страда и
влошаването на това заболяване в резултат на повдигнатото обвинение. Намира за неоснователно възражението на
ответника, че ищецът не е търпял неимуществени вреди в периода от време, през който е бил обявен за общодържавно
издирване 31.01.2012г.- 20.11.2012г. , тъй като към 31.01.2012г. на ищеца вече е била наложена административната
мярка по ЗМВР /отм./ - задържане за 24 часа и от него са били снети обяснения
във връзка с разследването по процесното обвинение- л.19 от досъдебно производство
по ЗМ 1032/2011г., поради което напрежението, страхът, тревогата и
напрежението, като търпяни неимуществени вреди в пряка –причинно следствена
връзка с обвинението са житейски логично обосновани, но за същите следва да се
отчете , че е допринесъл и самият ищец, тъй като не е бил открит на
регистрирания и посочен от него адрес. На следващо място, при определяне на
горепосочения размер на обезщетението отчита и общата продължителност на
наказателното производство от 7 години,
в рамките на които са търпяните от ищеца
горепосочени неимуществени вреди. Въззивният съд намира, обаче, че следва да
бъде отчетен несъобразеният от първата инстанция факт, че в рамките на този
период от време не е бил даван ход на наказателното производство по причини на
самия ищец- поради неоткриването му на
посочения адрес , поради което е бил обявен за общодържавно издирване, както и
предвид обстоятелството, че от 11 съдебни заседания в рамките на наказателното
първоинстанционно производство в 5 от тях не е даден ход на делото поради смяна
на защитника от ищеца / с.з. на 12.10.2014г./ или поради заболявания и
постъпване на ищеца за лечение /с.з. на 17.10.2014г.,13.03.2016г. и с.з. на
16.11.2016г./ , а за съдебното заседание на 13.06.2013г. ищецът е бил нередовно
призован, тъй като не е намерен на регистрирания адрес. На последно място,
настоящият съдебен състав намира, че за определяне на по-малък от приетия от
първата инстанция размер следва да бъде взето предвид и обстоятелството,
несъобразено от първата инстанция, че от показанията на самата свидетелка на ищеца,
както и от справката л.24-25 от пъринстанционното дело се установява, че по
времето на процесното наказателно производство срещу ищеца е било образувано на
30.04.3013г. наказателно производство за престъпление по чл.152,ал.1,т.1 от НК.
Самата свидетелка на ищеца потвърждава, че част от тревогите, напрежението,
притесненията са били последици и от това второ наказателно производство.
Фактът, че това второ наказателно производство е прекратено е относим към
евентуални вреди, които ищецът е търпял от него, но правно-релевантното
обстоятелство, че то е допринесло и за търпяните в процесния период
неимуществени вреди- предмет на настоящото дело, следва да бъде отчетен. Ето
защо и за доказаните гореизброени обичайни неимуществени вреди, при
съобразяване на обсъдените по-горе конкретни правно-релевантни факти, имащи
значение за определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение , съдът
приема, че то е в рамките на сумата от 8 000,00лв. /в горепосоченото
съотношение/. До размера на тази сума следва да бъде уважен предявеният иск, а
за разликата над нея- до уважения от първата инстанция размер от 15 000,00лв.-
отхвърлен, след отмяна на обжалваното решение в съответната част, с която искът
е уважен за тази разлика. Съответно- в частта, с която искът е уважен за сумата
от 8 000,00лв. обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
потвърдено.
Настоящият съдебен състав намира, че не
следва да бъдат обсъждани като преклудирани, на основание чл.266,ал.1 от ГПК ,
заявени от ищеца за пръв път с отговора на въззивната жалба твърдения за други
неимуществени вреди, каквито не е поддържал да е претърпял с исковата молба и в
първоинстанционното производство. А именно- изпадане в кататонен ступор при
задържането за 24 часа, суицидни мисли.
По отношение на присъденото от първата инстанция
обезщетение за имуществени вреди от 200,00лв. настоящата инстанция намира,
че искът е уважен законосъобразно и правилно в рамките на
доказания размер от 200,00лв. , представляващи заплатено от ищеца адвокатско
възнаграждение в рамките на процесното наказателно производство. Ето защо , обжалваното
решение следва да бъде потвърдено в частта по тази претенция.
При този изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски за първата инстанция съразмерно на уважената част
от 451,00лв., като за разликата над тази
сума- до пълния присъден размер от 836,00лв.- обжалваното решение следва да бъде отменено.
За въззивното производство ищецът е направил искане за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000,00лв.
Настоящият съдебен състав намира за основателно заявеното от ответника
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност на делото в настоящата
инстанция и при съобразяване на извършената от пълномощника на ищеца работа в
настоящото производство и обема на реализираната защита, счита, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде намалено до размера на сумата от 700,00лв.
Съразмерно на отхвърлената част от жалбата на ответника в рамките на това
адвокатско възнаграждение на ищеца се дължи сумата от 377,63лв.
Воден от горните мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на СРС, ГО, 85 състав
под № 549228 от 29.11.2018г.,
постановено по гр.дело № 42849/2018г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с
решение от 15.05.2019г. , в частта, с
която Прокуратурата на РБ, /при допусната очевидна фактическа грешка в
наименованието- посочена СРП/ е осъдена да заплати на В.Г.Г., на основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/ - разликата
над сумата от 8 000,00лв.- до размера на сумата от 15 000,00лв. като
обезщетение за неимуществени вреди претърпени от ищеца в резултат на
водено срещу него наказателно производство НОХД № 2348/2013г. по описа на СРС,
НО, 115 състав по повдигнато обвинение на 27.02.2011г. за престъпление по
чл.234,ал.1 от НК, по което ищецът е оправдан с присъда влязла в сила на
09.01.2017г., ведно със законната лихва
от датата на увреждането - 09.01.2017г. – до окончателното изплащане, както и в частта, с която ответникът е
осъден да заплати на ищеца разликата над дължимата сума от сумата от 451,00лв.-
до размера на сумата от 836,00лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.1
от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Г.Г. срещу Прокуратура
на Република България иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ - за разликата над сумата от 8 000,00лв.-
до размера на сумата от 15 000,00лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от ищеца в резултат на водено срещу него наказателно производство по
ДП № 2431/2015г., пр.пр. № 37329/2015г. и НОХД № 17613/2016г. по описа на СРС,
НО, 129 състав, приключило с
оправдателна присъда по посоченото дело,
влязла в сила на 12.04.2017г. , ведно със законната лихва от
12.04.2017г. – до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение на СРС, ГО, 85 състав
под № 549228 от 29.11.2018г.,
постановено по гр.дело № 42849/2018г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с
решение от 15.05.2019г. в останалата обжалвана част, с която
Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на
В.Г.Г., на основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1
от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/
- сумата
от 8 000,00лв. като обезщетение
за неимуществени вреди и сумата от
200,00лв. като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат
на водено срещу него наказателно производство НОХД № 2348/2013г. по описа на
СРС, НО, 115 състав по повдигнато обвинение на 27.02.2011г. за престъпление по
чл.234,ал.1 от НК, по което ищецът е оправдан с присъда влязла в сила на
09.01.2017г., ведно със законната лихва върху
двете горепосочени суми от датата на увреждането - 09.01.2017г. – до
окончателното изплащане, както и в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 451,00лв.- разноски
по делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
В останалата
отхвърлителна част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в
сила.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на В.Г.Г., на основание чл.78,ал.1 от ГПК –
сумата от 377,63лв.- разноски по делото за въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховен касационен
съд, при условията на чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.