Р Е
Ш Е Н
И Е
№……………….. /18.04.
2022 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ВАРНА- ХХХІІІ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на двадесет и трети
февруари две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ГАНЕВА
при
секретаря Теодора Чавдарова , като разгледа докладваното от съдията адм. дело №
2210 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано
е по жалба на Д. М. К., ЕГН ********** *** против акт за
установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № МД-АУ-2290-1/06.07.2021г. , с
който са данъчни периоди 2016- 2020 г. са й определени задължения за данък
върху недвижимите имоти /ДНИ/ в общ размер на 854.91 лв. и законна лихва от
247.85 лв. , както и такса за битови отпадъци /ТБО/ в размер на 1581.58 лв. и
лихва за забава от 458.52 лв.
Релевира се материална незаконосъобразност
на атакувания акт, понеже за процесният
имот има подадени декларации, в които е посочен като ползвател „Имо-Рент“ ЕООД и задълженията за
ДНИ и ТБО за данъчните периоди 2016-2020г. са били плащани редовно. По тези
декларации органът е счел, че няма нередности за отстраняване, приел ги е и е
определил като ползвател това дружество, като сключения между него и
собственика договор е с нотариална заверка на подписите. На изложените
основания се отправя искане към съда за
отмяна на акта.
В съдебно заседание
жалбоподателят чрез представител по пълномощие
поддържа жалбата . В представено
писмено становище на пълномощника се твърди незаконосъобразност на акта
и поради факта, че в нот. акт, с който заедно със съпругата си са прехвърлили
правото на собственост на дъщеря си Ж К, е посочено, че не само те, а и дъщеря
им ще ползва имота.
Ответникът – директорът на
дирекция „Местни данъци“ при община Варна, чрез процесуален представител –
юриск. Х, оспорва жалбата като излага позиция за нейната неоснователност.
Претендира се присъждане на юриск. възнаграждение.
Съдът, след преценка на събраните
в хода на административното и съдебното производство доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена от лице с
правен интерес от оспорване , понеже е
адресат на акт, с който се установени негови данъчни задължения .
Проведено е задължително административно обжалване , приключило с потвърдителен
контролен акт- писмо от 06.08.2021г. на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна / л. 4 от
преписката/ . Произнасянето на ответника е било съобщена на
К. на 16.08.2021г. , а жалбата до териториално компетентния адм. съд е била
подадена на 18.08.2021г. т.е. потестативното субективно право на жалба е
упражнено срочно. В обобщение жалбата е процесуално допустима.
При изследване на нейната
основателност съдът установи следното:
Административното производство е
било образувано по служебен почин. От събрани в хода на същото писмени
доказателства се установява, че с нотариален акт от 28.12.1999 г. Д. Я.К.
и Д.
М.К. са дарили на своята дъщеря Ж Д К офис- магазин в груб строеж, в гр. В , бел. „ ///// „ № // .
В същия нотариален акт е вписано,
че двамата дарители си запазват право на
ползване на имота пожизнено и
безвъзмездно заедно с надареното лице /л.
16-17 от преписката/.
За процесния имот е било издадено
разрешение за ползване на 07.02.2000 г. / л. 16 /.
С декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.
№ *********/22.04.2010г. /л.21-25 от делото/ / Д. К., съпруг на жалбоподателката и управител на
„Имо-Рент“ ЕООД , е декларирал ползване на процесния недвижим имот от
посоченото търговско дружество , като е приложил и писмен договор за
предоставяне за ползване и управление на недвижими имоти от 06.03.2006г. с
нотариална заверка на подписите от нотариус, рег.№ 214. /л. 23/
Към административната преписка са
приложени декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх. № **********/ 18.06.2021г. и последваща коригираща декларация вх.
№**********/22.06.2010г., двете подадени от Ж К, в които като ползватели на имота са посочени Д.К. и Д.К. при ½ идеални части / л. 9-24 от
преписката/.
С
обжалвания АУЗД № МД-АУ-2290-1/06.07.2021г.на главен инспектор към дирекция „ МД“ , надлежно овластен като
орган по приходите реда на по чл. 4 от ЗМДТ
със заповед № 2888/ 15.07.2019 г. на кмета на
община Варна / л. 30-31 от преписката/ , на жалбоподателката за данъчни
периоди 2016- 2020 г. са определени задължения за данък върху недвижимите имоти
/ДНИ/ в общ размер на 854.91 лв. и законна лихва от 247.85 лв. и такса битови
отпадъци /ТБО/ в размер на 1581.58 лв. и лихва за забава от 458.52 лв. , изчислени върху 1//2 от данъчната оценка на
имота т.е. при двама ползватели на имота.
Ответникът по делото в своя контролен акт е изложил становище за законосъобразност
на издадения АУЗД, с позоваване на
чл.11, ал.3 ЗМДТ и предвид факта, че
договорът за ползване между собственика на имота и „Имо – Рент“ ЕООД
не е сключен в изискуемата нотариална форма.
Съдебно
известен факт е, че спрямо Д. Я.К. / съпруг на жалбоподателката / е бил
издаден АУЗД , с който за същите данъчни периоди са му били определени идентични по вид и размер задължения за ДНИ и
ТБО, като по повод съдебното обжалване на този акт е било постановено решение №
117/10.02.2022г по адм. дело № 2209/2021г. на Административен съд-Варна, с
което неговата жалба е била отхвърлена и срещу това решение е била подадена
касационна жалба .
Безспорен факт е липсата на извършени плащания от жалбоподателката
на ДНИ и ТБО за процесния имот за периода 2016г.-2020 г.
Ответникът представя справка ,
според която данъчната оценка на процесния поземлен имот за посочените в акта
данъчни периоди е както следва:
- за 2016 г. – 172 810.50
лв. ;
-за 2017 г. – 171 896.10 лв.;
-за 2018 г. – 170 981.80 лв. ;
- за 2019 г. – 170 067.40
лв. ;
- за 2020 г. – 169 153.10 лв.
/л. 35-36 от делото/.
Според неоспореното от страните и
прието от съда както обективно и
обосновано заключение на назначената ССчЕ задълженията за ДНИ и ТБО данъчните периоди 2016 г. – 2020г. за целия
поземлен имот са както следва : ДНИ за 2016 г. е 345, 62 лв. ; ДНИ за 2017 г. е
343.79 лв.; ДНИ за 2018 г. е 341.96 лв. ; ДНИ за 2019 г. е 340 . 14 лв. ; ДНИ
за 2020 г. е 338.31лв. ; ТБО за 2016 г. е 639.40 лв.; ТБО за 2017 г. е 636.02
лв.; ТБО за 2018 г. е 632.63 лв.; ТБО за 2019 г. е 629.25 лв.; ТБО за 2020 г. е
625.87 лв.
Изложената фактическа
установеност налага следните правни изводи:
Разглеждането на жалби срещу актове за установяване на задължения
за местни данъци и за местни такси се
реализира по правилата на ДОПК / арг. чл.4 от ЗМДТ/. В тази връзка предвид
нормата на чл. 129, ал.7 от ДОПК е приложима регламентацията за обжалване на ревизионни актове, което води
до извод, че съдът е длъжен да изследва законосъобразността на акта по
критериите на чл. 160 , ал.2 от същия кодекс. При провеждане на тази проверка
съдът установи компетентност на издателя на атакувания АУЗД , тъй като същият
- главен
инспектор при дирекция „ Местни данъци“ на община Варна, е надлежно
овластен по реда на чл. 4, ал. 3 и 4 от ЗМДТ с оглед цитираната по-горе заповед № 2888/15.07. 2019 г. на кмета на
община Варна, приложена към писмените доказателства по делото.
В жалбата не се твърди неспазване
на разписаната административна
процедура, а и служебната проверка на съда не констатира съществуване на
допуснато съществено процесуално
нарушение в производството по издаване на процесния АУЗД. Това производство е
протекло при спазване на регламентацията
на чл. 107, ал.3 ДОПК.
Оспореният акт е обективиран в
изискуемата писмена форма . В разпоредителната част на същия се съдържа волеизявление на издателя му по
определяне на конкретни по вид, размер и
периоди задължения за публични вземания- местен данък , местна такса и
лихви за забава. Посочен е и субектът на тези вземания. В мотивите на акта
се съдържа изложение на юридическите
факти, въз основа на които е упражнено публичното право от органа
по приходи за установяване на общинските вземания , което позволява ефективност на съдебната проверка
за законосъобразност на АУЗД . В този контекст съдът счита ,че са спазени изискванията за форма на акта.
При анализът за материална
законосъобразност на акта съдът съобрази, че съгласно чл.10 от ЗМДТ с данък
върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната
сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните
образувания, като с оглед разпоредбата на чл.11 ал.1 от ЗМДТ, субекти на това
задължение са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а според ал.3
от същия член при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е
ползвателят.
Според чл.62 от ЗМДТ , в
относимата редакция , е предвидено, че
такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събиране и транспортиране на
битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; третиране на
битовите отпадъци в съоръжения и инсталации;
поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в
населените места и селищните образувания в общината. Субекти на задължението по
заплащане на ТБО са лицата по чл.11 от същия закон, т.е. задължените лица за
ДНИ.
Първото възражение на К. за материална незаконосъобразност на обжалвания АУЗД се обосновава с тезата , че
ползвател на процесния имот за данъчни
периоди 2016 г. -2020 г. е било „Имо-Рент“ ЕООД
и този факт е бил доведен до знанието на общинската администрация с
подаване на декларация по чл.14 ЗМДТ през 2010 г.
Данъчната
декларация по чл. 14 от ЗМДТ обективира твърдение за придобито право на
собственост върху недвижими имот или друго ограничено вещно право и има обвързващ правен ефект само за нейния
подател , който носи наказателна отговорност по чл.313 НК за неверни данни, но
този частен писмен документ не задължава общинската администрация да приеме за
достоверни данните в декларацията. Те подлежат
на проверка по аргумент на чл.
18 от ЗМДТ и чл.107, ал. 3, изр. 3 от ДОПК . В тази връзка декларирането на
учредено право на ползване върху процесния имот на „Имо-Рент“ ЕООД не задължава
ответникът да приеме като ползвател на процесния имот и съответно носител на
правното задължение по плащане на ДНИ и
ТБО търговското дружество.
Правото
на ползване е вещно право върху чужда вещ – арг. чл. 56 ЗС. Вещни права върху
чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или
учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона
/ чл.55 от ЗС/ .
Новелата на чл. 18 от ЗЗД
предписва като форма за действителност на правни сделки по учредяване на вещни
права върху недвижими вещи нотариалният акт, а в настоящия случай сделката по учредяване право на ползване на „Имо-Рент“ ЕООД е обективирана в
писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите.
Според чл. 26 от ЗЗД
нищожни са договорите, които не са сключени в предвидената от закона
форма. Нищожният договор е правно нищо , респективно не произвежда правно действие и поради тази причина правилно
ответникът е счел, че „Имо-рент“ ЕООД не може да бъде адресат на данъчно
облагане, защото в негова полза няма валидно учредено право на ползване върху
имота .
Второто възражение на К. е, че
същата може да бъде субект на задължения за ДНИ и ТБО само за 1/3 част от местния данък и за
местната такса имота, а не за 1/2 от тях , както е счел ответника . Това
оплакване съдът счита за основателно.
Съгласно
чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Жалбоподателката и нейният съпруг са сключили договор за дарение с
тяхната дъщеря , като в т. ІІ на нотариалния акт от 28.12.1999г. е обективирано
тяхно съглашение , удостоверено с полагане на подписи, за ползване на имота от надареното лице Ж К,
но също така и дарителите , при това безвъзмездно и пожизнено. Тази клаузата на договора недвусмислено
навежда на извод за договорено съвместно ползване на недвижимата собственост от
дарители и надарено лице.
В мотивите
на решение № 117/2020г. по адм. дело № 2209/2021г. Варненският административен
съд е отхвърлил жалбата на Д. Я.К.
/ единият от дарителите/ срещу АУЗД, с който са установени идентични по периоди
и по размери задължения за ДНИ и ТБО , както по процесния АУЗД, с аргумент , че
надарената Ж К не може да учреди в своя полза право на ползване и поради тази
причина ползватели на имота са само дарителите и само те дължат плащане на ДНИ
и ТБО . Настоящият съдебен състав не споделя тази правна теза.
Съдържанието
на споменатия по-горе нотариален акт за дарение на недвижим имот свидетелства за съгласие на
дарители и дарен за съвместно ползване на един и същ имот. Подобно съглашение
сочи не само на сключен договор за
дарение на недвижим имот, но също така и правна сделка по учредяване на право на ползване от
приобретателя на имота в полза на
дарителите. Според решение №948 от 11.07.2008 г. на ВКС, IV г.о.
хипотезата на приемане на дарение от надарения при запазено право на ползване
на дарителя до края на живота му се разглежда като правна конструкция на
сключени два договора- две насрещни волеизявления за учредено вещно право на ползване чрез същата
сделка, с която е извършено дарението. Според ВКС няма пречка двете сделки да
бъдат оформени с един и същ нотариален акт.
Клаузата на
т. ІІ от нотариалния акт за дарение от
28.12.1999 г. сочи за договорено съвместно ползване на имот от дарители и
надарено лице . Надареното лице Ж К е станало собственик на имота въз основа на
полученото дарение, а правото на собственост е призната и гарантирана от закона
възможност на едно лице да владее, ползва и да се разпорежда фактически и юридически с вещта
и да иска от всички други
лица да се въздържат от въздействие
върху нея. Правната доктрина разглежда правото
на собственост като единно
абсолютно субективно материално право ,
което включва три правомощия – владение , ползване, разпореждане. В тази
връзка ползването на имота от
собственика е елемент от упражняване на
вещното право на собственост и не се постига посредством учредяване сам
на себе си на това правомощие .
Правомощието
на собственик по разпореждане с вещта може да бъде фактическо / унищожаване, преработване / или
правно. Правното разпореждане с вещта
означава да се прехвърли правото
си на собственост върху друго лице, да учредят върху вещта в полза на трети
лица ограничени вещни права – чл.56 и сл. от ЗС. Правното разпореждане е
най-силното въздействие върху вещта. При всяко
разпореждане с право се сменя неговия носител и то може да се прекрати пълно или частично. Обемът на
промяна в обхвата на правото на собственост е обусловен от волята на
собственика . В настоящия случай дарители и надарено лице са договорили
съвместно ползване на една и съща
недвижима вещ , като освен упражняване на правомощието на ползване на имота от
собственика е учредено от същия и
ограничено вещно право на ползване върху имота от двамата дарители на вещта т.е. налице е частично , но не и пълно
разпореждане в правомощието по ползване на
недвижимостта..
Подобна
свобода на договаряне между частноправните субекти съдебната практика не счита
за противоречаща или заобикаляща закона , или накърняваща добрите нрави –
решение № 271/ 20.10.2011 г. по гражданско дело № 1237 от 2010 година на ВКС ; решение № 271 от 20.10.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 1237/2010 г., II г. о.,
В решение № 271/ 20.10.2011 година по
гражданско дело № 1237 от 2010 година Върховният касационен съд е разглеждал
правна конструкция на учредено право на
ползване на трето лице върху 2/3 идеални
части на имот и собственици, ползващи
останалата 1/3 идеална част от същия имот , като е посочил, че притежателят на ограничено вещно
право на ползуване върху недвижим имот разполага с правомощието да отдава имота
под наем, но само до обема на притежаваното право. Притежаващото право на
ползуване върху идеална част от недвижим имот лице има право да отдава под наем
съответната идеална част от имота. С правомощието да отдава под наем реално
обособена част от имота това лице ще разполага само ако ползването на имота е било
разпределено по реда на чл.32 ЗС.
Според решение № 14 от 20.03.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о., по съдържание упражняване на вещното
право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на
имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване
на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно
използване на имота .
Позовавайки се на цитираната съдебна
практика и при съобразяване с разпоредбата на чл. 12 от ЗМДТ съдът счита, че
поради съвместно ползване на един и същ
недвижим имот от един собственик и двама ползватели лица , трима са
носителите на правното задължение по плащане на ДНИ и ТБО за тази недвижимост , поради което Д.К. дължи плащане на 1/3 част от ДНИ и ТБО за
процесния имот, а не 1/2 част / какъвто е подхода на органа при издаване на процесния АУЗД/ . Изготвеното
по делото заключение на
назначената ССчЕ дава сведение за пълния размер на ДНИ и ТБО за
2016-2020 г. за имота и чрез елементарно аритметично пресмятане с разделяне на
три на посочените от вещото лице стойности се получава следния дължим от Д.К.
размер на ДНИ и ТБО:
-
ДНИ за
2016 г. - 115, 21 лв. и лихва за забава от 56. 66 лв.;
-
ДНИ за
2017 г. – 114.60 лв. и лихва забава от 44.75 лв.
-
ДНИ за
2018 г. – 113.99 лв. и лихва за забава от 32.95 лв.;
-
ДНИ за
2019 г. – 113.38 лв. и лихва за забава от 21.27 лв. ;
-
ДНИ за
2020 г. – 112.77 лв. и лихва за забава от 9.69 лв.
- ТБО за 2016 г. – 213.13 лв. и лихва за забава
от 104.81 лв. ;
-
ТБО за 2017 г. – 212, 01 лв. и
лихва за забава от 82.77 лв. ;
-
ТБО за 2018 г. – 210.88 лв. и
лихва за забава от 60.95 лв. ;
-
ТБО за 2019 г. – 209.75 лв. и
лихва за забава от 39.36 лв.;
-
ТБО за 2020 г. – 208.62 лв. и
лихва за забава от 17.93 лв.
В обобщение жалбата на
оспорващото лице е частично основателна , респективно обжалваният АУЗД подлежи
на съдебна отмяна в частта на установените
задължения за данъчни периоди 2016 г. – 2020 г. както следва : за ДНИ в
общ размер над сумата 569.95 лв. и
лихва за забава в общ размер над 165.32 лв. , за ТБО в общ размер над 1054.39 лв. и закъснителна
лихва в общ размер над 305.82 лв.
С оглед изхода на правния спор на
основание чл.161 ал.1 изр.1 от ДОПК съдът следва да уважи допустимото искане на
ответника за присъждане на разноски съразмерно на отхвърлената част на жалбата.
Представеният списък на разноските на
тази страна в процеса включва платен депозит на ССчЕ от 200 лв. и юриск. възнаграждение.
Съобразно регламентацията на чл. 8 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения и с оглед
отхвърлената част на жалбата на
ответната страна следва да се възстановят
разходи по водене на делото в размер на 429 лв.
Мотивиран от изложените
съображения , съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ акт за установяване
на задължения по декларация № МД-АУ-2499-1/12.07.2021г., мълчаливо потвърден по реда на чл.156 ал.4 от Директора на
Дирекция „МД” при Община Варна, в която спрямо Д. М.К. *** са установени задължения за данък
върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2016 г. –
2020 г. както следва :
- ДНИ
за 2016 г. – за разликата над 115, 21 лв. и лихва за забава за разликата над
56. 66 лв.;
- ДНИ
за 2017 г. – за разликата над 114.60 лв. и лихва за забава за разликата над
44.75 лв.
- ДНИ
за 2018 г. – за разликата над 113.99 лв. и лихва за забава за разликата над
32.95 лв.;
- ДНИ
за 2019 г. – за разликата над 113.38 лв. и лихва за забава за разликата над
21.27 лв. ;
- ДНИ
за 2020 г. – за разликата над 112.77 лв. и лихва за забава за разликата
над 9.69 лв.
- ТБО за 2016 г. – за разликата над 213.13 лв.
и лихва за забава – за разликата над 104.81 лв. ;
- ТБО
за 2017 г. –за разликата над 212, 01 лв.
и лихва за забава- за разликата над 82.77 лв. ;
- ТБО за 2018 г. – за разликата над 210.88 лв.
и лихва за забава – за разликата над 60.95 лв. ;
- ТБО за 2019 г. – за разликата над 209.75 лв.
и лихва за забава – за разликата над 39.36 лв.;
-
ТБО за 2020 г. –
за разликата над 208.62 лв. и лихва за забава – за разликата над 17.93 лв.
ОТХВЪРЛЯ жалбата в останалата й
част.
ОСЪЖДА Д.М.К. с ЕГН ********** ***,
да заплати на община Варна съдебно-деловодни разноски в размер на 429 /
четиристотин двадесет и девет/ лева.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14- дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: