№ 142
гр. Бургас, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:АСЕН Т. РАДЕВ
при участието на секретаря СТАНКА Д. ДОБРЕВА
като разгледа докладваното от АСЕН Т. РАДЕВ Гражданско дело №
20222120107131 по описа за 2022 година
Производството е по искова молба на П. Г. К. против Община Созопол, за осъждането на
последната да му заплати сумата от 4970 лв., представляваща обезщетение за недопускането
до работа, след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно и възстановяването му на
заеманата длъжност, дължимо за периода от 01.04.2022 год. до 31.10.2022 год., ведно със
законната лихва върху посочената сума, начиная от 02.11.2022 год. до окончателното
изплащане.
Исковете са с правно основание в чл. 225, ал. 3 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД и са
допустими, както с определението по чл.140 от ГПК е прието.
В съдебно заседание се поддържат от пълномощника на ищеца, който ангажира
писмени доказателства.
Процесуалният представител на Община Созопол не оспорва изложените с
исковата молба обстоятелства, но оспорва дължимостта на исковата сума по причини,
изключващи отговорността на общината. Също ангажира писмени доказателства.
Страните претендират и деловодни разноски.
Съдът, след анализ на събраните в хода на настоящото производство писмени
доказателства и изявленията на страните, приема за установена следната фактическа
обстановка:
Страните не спорят, че до 26.10.1994 год. ищецът е заемал длъжноста „*“ при
Община Созопол, както и че със заповед на кмета на общината от същата дата, на основание
чл.190, т.1, 2, 3 и 4 от КТ на К. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.
1
Не е спорно също, а и е служебно известно на съда, че с влязло в сила решение
по гр.д. № 3195 / 1994 год. на БРС, уволнението на ищеца е отменено като
незаконосъобразно и същият е възстановен на заеманата длъжност.
Освен това, не се спори, че в срока по чл. 345 от КТ, ищецът писмено е поискал
от Община Созопол да бъде допуснат да изпълнява трудовите си функции, произтичащи от
длъжността, на която е съдебно възстановен, но на искането му било отговорено, че
длъжността, на която бил възстановен, не съществувала в действащото щатно разписание и
е поканен да се яви за заплащане на присъденото му обезщетение.
Ищецът още на два пъти - със заявления от 03.10.2013 год. и от 08.02.2014 год.,
е декларирал желание да бъде допуснат да изпълнява длъжността, на която е възстановен.
В отговор на първото от тях е поискано от ищеца да представи диплом за
завършено образование и трудова книжка.
Представена е с исковата молба трудовата книжка на ищеца, от която е видно,
че и в периода, следващ възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност,
същият е работил при друг работодател.
Въпреки тази безспорност на фактите, относими към спорния предмет,
настоящият състав на БРС, ръководейки се от справедливостта, която правото е призвано да
закриля, както и от смисъла на закона, намира исковете за неоснователни, като становището
за неоснователност се базира на три основни аргумента:
На първо място, доколкото ал.3 на чл.290 от ГПК е отменена, отпадна
задължителността на решенията на ВКС, постановени по допуснат до касационно
разглеждане, в предходен момент, идентичен въпрос. Затова, съвсем резонно е отменена и
разпоредбата на чл.291 от ГПК за уеднаквяване на практиката.
В този смисъл, настоящият състав не споделя тезата за пасивност на ищеца и
продължаващото „недопускане“ до работа. Или иначе казано, при положение, че се
претендира обезщетение за недопускане до работа за конкретен период, който е обхванат от
предявения иск, следва ищецът да е установил наличието на всички предпоставки и за този
период, в т.ч. че се е явил (фактически, а не чрез отправяне на формално заявление) и по
този начин е демонстрирал готовност/желание за започване на работа, като не е бил
допуснат от работодателя. Доказателства в тази насока липсват, въпреки възложената на
ищеца с доклада на съда доказателствена тежест, а липсват и подобни твърдения. Освен
това, доколкото нормата на чл.225, ал.3 от КТ третира „недопускане до работа“, като форма
на активно действие, бездействието на ответната община, поради обективна причина
(несъществуване на длъжността), да оформи трудовоправния статут на ищеца с акт за
прекратяване на възстановеното трудово правоотношение, не е равнозначно на недопускане
до работа и възстановеният служител не може да използва обусловеното от тази причина
поведение на работодателя като основание за присъждане на обезщетение. И пак - макар
съответната длъжност да е закрита, само от това не следва пряко, че може да се кумулира
отговорност по чл. 225, ал.3 от КТ за недопускане до работа, и то за необозрим бъдещ
2
период. Още веднъж следва пак дебело да се подчертае - липсват доказателства за явяване на
ищеца да започне работа и изричен отказ да бъде допуснат, които да датират началото на
периода, за който се претендира обезщетението, и от които да се заключи, че ищецът е бил
активен, т.е. не се е дезинтересирал от заемане на длъжността.
Вторият аргумент почива на разбирането, че понеже чл.225, ал.3 от КТ урежда
специална хипотеза на деликтна отговорност, за да се ангажира тя, както вече се каза, следва
да е налице активно, виновно поведение на длъжностните лица в предприятието, създаващо
пречка за ищеца да изпълнява трудовите си задължения, произтичащи от съответната
длъжност, но когато тя съществува. В конкретния случай, обаче, е налице обективна
невъзможност (закриване на длъжността преди възстановяването), изключваща
отговорността на длъжностните лица в Община Созопол, а оттам - и гаранционната
отговорност на Община Созопол за действията на тези длъжностни лица.
Третият аргумент се извежда от обстоятелството, че ищецът, макар и съдебно
възстановен на заеманата отпреди уволнението длъжност, е работил при друг работодател.
Идеята, залегнала в нормата на чл.225, ал.3 от КТ е да не се отнеме възможността на
работника, гарантирана от чл.48 от КРБ, посредством неоснователното му недопускане от
страна на работодателя, да престира своя труд и да съществува, получавайки полагащото му
се трудово възнаграждение. Но щом като ищецът сам, по своя преценка, е избрал да започне
работа при друг работодател, очевидно се е поставил в невъзможност, въпреки формалното
изявление, да започне работа при възстановения работодател, отказвайки закрилата, уредена
в негова полза с посочената норма. Последващите (тези след започване при другия
работодател) заявления са ирелевантни, щом вече ищецът е могъл и е упражнявал трудова
дейност. Впрочем, тъкмо затова ищецът, по гр.д. № 112 / 2001 год. на БРС, е посочил като
край на тогавашния период, за който претендира обезщетение, датата на започване на работа
при последващия работодател - 01.04.1997 год.
Обратното води до несправедлив, а оттам и недопустим от гледна точка на
правото резултат, независимо от истинските мотиви, които се крият зад формално
изложените съображения за водене на настоящото дело, който резултат се изразява в
кумулиране на възнаграждение от труд и обезщетение за невъзможност да се престира такъв
за един и същи значителен (около 25 години) период.
Нещо повече - извън моралното измерение на случая, за исковия период би се
стигнало и до получаване на обезщетение, без дори да е демонстрирано желание за полагане
на труд при съответния работодател. Ето защо, предявените главен и акцесорен искове
следва да се отхвърлят.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на Община Созопол се следват разноски в
размер на 960 лв. за адвокатски хонорар, като в тази връзка съдът намира за неоснователно
възражението на ищцовата страна за прекомерност - хонорарът е в минималния размер по
чл.7, ал.2, т.2, във вр. с § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 год. на ВАдв.С.
Водим от изложеното и на основание чл.235 и чл.236 от ГПК, Бургаският
3
районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на П. Г. К. от *, ЕГН - **********, предявени против Община
Созопол, административен адрес: *, представлявана от кмета Т.Я., за осъждането на
последната, на основание чл.225, ал.3 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, да му заплати сумата от
4970 лв., представляваща обезщетение за недопускането до работа, след отмяна на
уволнението му като незаконосъобразно и възстановяването му на заеманата длъжност,
дължимо за периода от 01.04.2022 год. до 31.10.2022 год., ведно със законната лихва върху
посочената сума, начиная от 02.11.2022 год. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА П. Г. К. да заплати на Община Созопол деловодни разноски в
размер на 960 лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаския окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
4