№ 8802
гр. София, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110166238 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от Р. Д. К., ЕГН
**********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата от 96,87 лв., представляваща недължимо платена сума от К.К.К. в полза на
„ФИРМА“ АД, ЕИК *** по сключен между тях нищожен договор за потребителски кредит
№ ***, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 06.11.2024 г. до
окончателното изплащане. Ищцата твърди, че на 01.11.2024 г. между нея и К.К.К. е сключен
договор за цесия, по силата на който ищцата е придобила посоченото вземане.
В исковата молба се излагат твърдения, че на 22.06.2020 г. цедентът К.К.К. е сключил
с „ФИРМА“ АД договор за паричен заем № *** в размер на 2 000,00 лв. Съгласно чл. 4 било
уговорено договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, поради което
на същата дата между К.К. и ответника бил сключен договор за предоставяне на гаранция №
***. По силата на договора за гаранция „ФИРМА“ ЕООД е поело задължението да обезпечи
пред „ФИРМА“ АД задълженията на заемателя срещу възнаграждение от 622,56 лева,
платимо разсрочено ведно с месечната погасителна вноска по кредита. Твърди се, че
заемателят е платил изцяло сумите по сключените договори. Излагат се доводи, че
заемодателят по кредитното правоотношение и поръчителят са свързани лица. Ищцата
счита, че възнаграждението за поръчител представлява изначално известен и сигурен доход
за заемодателя, поради което е следвало да бъде включено в ГПР по договора за заем.
Твърди, че невключването на възнаграждението за поръчител в ГПР има за цел заобикаляне
на чл. 19, ал.4 ЗПК и влече нищожност на целия договор за паричен заем на основание чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и договорът за поръчителство, като
акцесорен на договора за паричен заем, е нищожен поради липса на основание.
В срока и по реда на чл.131 от ГПК ответникът е представил писмен отговор, с който
е оспорил иска като недопустим и неоснователен. Твърди, че евентуалното неточно
посочване на ГПР в договора за кредит не води до пълната му нищожност, а само до
частична недействителност на клаузите, в които това е уговорено. Излага доводи, че
възнаграждението за поръчител не следва да се включва в ГПР, поради което ГПР в
процесния договор за кредит е коректно изчислен и не противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
1
и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, а и се установява от
представените писмени доказателства, наличието на валидно възникнало облигационно
отношение, обективирано в сключения между цедента – К.К.К., и „ФИРМА“ АД Договор за
паричен заем № *** от 22.06.2020 г., част от който е чл. 4, предвиждащ задължение за
предоставяне на обезпечение от заемателя.
По делото е представен и приет договор за цесия от 01.11.2024г. между К.К.К. –
цедент, и Р. Д. К. - цесионер, въз основа на който цедентът прехвърля на цесионера
вземането си срещу „ФИРМА“ АД в размер на 96,87 лева, представляваща платена без
основание сума, поризтичаща от договор за паричен заем № ***/22.06.2020г. В т.5 от
договора за цесия и съгласно чл. 99, ал.3 ЗЗД, цедентът упълномощава цесионера да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. Представено е и потвърждение за
извършената цесия на основание чл. 99 ЗЗД от К.К.К..
Прието като писмено доказателство е копие на договор за паричен заем № *** от
22.06.2020г., сключен между „ФИРМА“ АД и К.К.К. за сумата от 2 000,00 лева, като
заемателят се съгласил да върне заемната сума в срок от 12 седмици. В договора е уговорен
фиксиран годишен процент по заема в размер на 40% и ГПР от 45,45%. Съгласно чл. 4 от
договора заемателят се задължава в тридневен срок от подписване на договора да
предостави обезпечение, с възможността за избор между 1) две физически лица, поръчители,
2) банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, или 3) одобрено от
заемодателя дружество поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Представено е и
заключение по ССЕ, възложена по гр.д. № 663/2022г. на РС – С., свързано с гаранционния
договор, обезпечаващ процесния заем, във връзка с която е проверен и Договор за
предоставяне на поръчителство № ***/22.06.2020г., сключен между „ФИРМА“ ЕООД –
поръчител, и К.К. – потребител.
По делото е изслушана и приета без възражения съдебно-счетоводна експертиза,
която съдът кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена, и съгласно която е
установено, че заемателят е изплатил сума в общ размер 2 719,43 лева, от които 2 000,00
лева – главница, възнаградителна лихва в размер на 96,87 лева, като и 622,56 лева -
гаранция. Съгласно заключението на вещото лице ГПР по договора е в размер на 1 026,37%,
като ГПР на реално платените по задължението суми е 664,47 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно,
че по силата на договор за паричен заем № *** от 22.06.2020г., сключен между К.К.К. и
ответника „ФИРМА“ АД, заемателят е заплатил на ответника процесната сума в размер на
96,87 лева. В тежест на ответника е, че е налице валидно правно основание за получаването
на процесната сума, съответно задържане на полученото.
Както беше посочено, от приетите по делото доказателства се установи, че между
цесионера и ответника е възникнала облигационна връзка въз основа на Договор за паричен
заем № *** от 22.06.2020 г., с предмет – отпускане на кредит в размер на 2 000,00 лева
срещу поето насрещно задължение от ищеца да върне заемната сума, ведно с уговорена
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40 % или общо
сумата 2 101,44 лева.
Сключеният договор за кредит е потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК. Договорът
за потребителски кредит е формален – сключва се в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
2
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Съгласно чл. 4 от процесния договор, заемателят се задължава в тридневен срок от
подписване на договора да предостави обезпечение, с възможността да избере между
следните - две физически лица, поръчители, банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита, или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което да
предоставя гаранционни сделки. От съвкупността на събрания и проверен по делото
доказателствен материал, се установява, че бил сключен договор за предоставяне на
поръчителство, във връзка с който заемателят заплатил и сумата от 622,56 лева за гаранция.
В случая, съществените елементи от съдържанието на договора - погасителен план и
годишен процент на разходите, не са достатъчно ясно уговорени по смисъла на чл. 10, ал. 1
ЗПК. Допуснато е нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно легалната дефиниция на т. 1, § 1 ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В
решение на СЕС по дело С-686/2019 г. се приема, че "общи разходи по кредита за
потребителя" обхваща всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора
за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно Решение на СЕС по дело
С-337/2023 г. разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на
общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В
тази връзка, погасителният план, инкорпориран в чл. 2 от договора, не съдържа
изчерпателна информация и подробно разграничение за вида и размера на компонентите,
включени във всяка една анюитетна вноска. Клаузите не внасят достатъчно яснота кои точно
са всички елементи, които формират годишния процент на разходите. Формално е уговорен
ГПР в размер на 45,45%, но без посочените "скрити възнаграждения", които биха го
оскъпили, което води до заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно приетата и неоспорена
от страните ССЕ, действителния ГПР по договора е в размер на 1 026,37%.
Разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК регламентира императивното ограничение, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на М.С.
на Р.Б., а именно 10 % към периода на договора, т. е. ГПР не трябва да бъде по-висок от 50 %
спрямо заетата сума. Уговорените в отклонение клаузи са нищожни съгласно чл. 19, ал. 5
ЗПК. Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна по правоотношението, в
3
неизгодна позиция, което противоречи с принципа за добрите нрави. Видно от заключението
на вещото лице, ГПР надхвърля многократно допустимото в закона оскъпяване на кредита,
поради което съдът счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена
индивидуално. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва потребителят
при договарянето да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдената клауза е нищожна, като
неравноправна поради противоречие със закона, неговото заобикаляне и накърняване на
добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и ограничаване правата на потребителя – чл.
20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК и с оглед
неспазено изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. 19, ал. 1 ЗПК, което
води до нищожност на договора за потребителски кредит.
Съгласно практиката на ВКС, обиктивирана в Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по
гр. д. № 3620/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В производството беше установено, съгласно
приетата ССЕ, че цесионерът е изплатил суми в общ размер от 2 719,43 лева, от които
2 000,00 лева – главница, 96,78 лева – лихва, 622,56 лева – гаранция. С оглед на това се
установява, че сумата от 96,78 лева, представляваща платена възнаградителна лихва, и
явяваща се предмет на цесията, е недължимо платена.
Това свое кондикционно вземане, потребителят К.К. прехвърля на ищцата – Р. К. с
Договор за цесия от 01.11.2024г.
Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100, ал. 1, пр. 3 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да
предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за
съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не отговаря за
платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на
онова, което е получил срещу прехвърленото. Прехвърлянето на вземането (цесия) е
действително и тогава, когато предишният кредитор не е съобщил за него на длъжника
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като цедентът може да упълномощи цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия. Съгласно чл. 5 от договора за прехвърляне на вземания,
4
К.К. е упълномощил Р. К. да уведоми „ФИРМА“ АД за извършената цесия.
За да бъде действителен, договорът за цесия винаги предполага съществуващо
вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или
определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на
цесията поради недействителност на продажбата на основание, на която тя е извършена, т.е
поради липса на предмет - чл. 26, ал. 2 , пр. 1 от ЗЗД (Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС
по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК). В настоящия случай договорът не страда от сочения порок
- липса на предмет. Съдът формира мотиви, че вземането съществува в патримониума на
цедента-потребител, тъй като платената от него сума е дадена без основание и подлежи на
връщане. Правно релевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента (стария
кредитор). Ответникът е уведомен за договора за цесия с връчването на исковата молба, в
която е обективирано изявление за извършеното прехвърляне, от упълномощения от стария
кредитор цесионер, чрез адв. М.. Получаването на исковата молба съставлява надлежно
уведомяване на длъжника от цесионера, и поражда правните последици на чл. 99 ал.4 ЗЗД –
така Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.
При съобразяване на установеното в съдебно-счетоводната експертиза пълно
изплащане на процесната възнаградителна лихва в размер на 96,87 лева, искът с правна
квалификация чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД се явява напълно основателен, като претендираната
сумата е платена при начална липса на основание по повод изпълнение по нищожния
договор за паричен заем № *** от 22.06.2020г.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и съгласно чл. 78, ал.1 ГПК право на разноски има ищецът.
Същият е представил списък по чл. 80 лв. от ГПК за сторените в производството разноски в
общ размер от 980,00 лева, представляващи сбор от сумите, както следва: 50,00 лева
държавна такса, 450,00 лева - депозит за изготвянето на ССчЕ, и 480,00 лева с ДДС -
адвокатско възнаграждение, като доказателства за тях се съдържат в кориците на делото.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като
моли същото да бъде намалено до минималното. Претендираното адвокатско
възнаграждение е в размер на 480,00 лева с ДДС, като същото съответства на определеното
по Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа, която в случая съдът приема за
ориентир при определяне размера на възнаграждение при положения от адвоката труд.
Предвид това, съдът счита, че следва да остави възражението за прекомерност на
ответното дружество без уважение и да присъди в полза на ищеца сумата от общо 980,00
лева, представляваща сторените в исковото производство разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД вр. чл. 99, ал.1 ЗЗД „ФИРМА“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. да заплати на Р. Д. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., сумата от 96,87 лева, като платена без основание във
връзка с Договор за паричен заем № *** от 22.06.2020г. от К.К.К. на „ФИРМА“ АД, което
вземане е цедирано на ищцата с Договор за цесия от 01.11.2024г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба - 06.11.2024 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „ФИРМА“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. С. да заплати на Р. Д. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
С. сумата от 980,00 лева – разноски в производството пред СРС.
5
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6