Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /08.03.2021
г.,
гр.
Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд –
Панагюрище, в проведеното на двадесет и втори февруари две
хиляди двадесет и първа година публично
съдебно заседание, в състав:
Районен съдия:
Магдалена Татарева
при участието на секретаря Нонка Стоянова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 755/2020 г. по описа на съда
Производството по делото е по
реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД
Производството е образувано по предявен от С.Н. срещу Ц.Ф. иск с правна
квалификация чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца: сумата в размер на 1450
лв. – заемна сума по договор за паричен заем от 19.10.2019 г., ведно със
законната лихва от дата на подаване на исковата молба – 23.10.2020г. до
окончателното заплащане на същата, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 637/2020 г. по описа на Районен съд – Панагюрище по
реда на чл. 410 ГПК
Ищецът основава исковата си претенция на
следните фактически твърдения: Между страните
по делото на 19.10.2019 г. е сключен договор за заем по силата на който ищецът
предоставил на ответника сума пари в размер на 1450 лв., която ответникът се
задължил да върне до м. февруари 2020 г. Доколкото ответникът не изпълнил
поетото задължение на 19.09.2020 г. страните се уговорили в началото на м.
октомври ответникът да върне на ищеца сума в размер на 700 лв., а 750 лв. на
20.10.2020 г., за което била изготвена разписка. В исковата молба се сочи, че
въпреки постигната уговорка ответникът не е заплатил на ищеца сумата в размер
на 1450 лв. Моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на сторените
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Районен
съд-Панагюрище е сезиран иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД. Предявеният иск е процесуално
допустим, тъй като същият е предявен в законоустановения едномесечен срок по
чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 25.11.2020 г., а исковата молба е
подадена на 04.012.2020 г. от процесуално легитимирано лице- заявител в
заповедното производство.
По делото е приет като доказателство писмен частен документ подписана от С.В.
и Ц.Ф., от 19.09.2020 г., от който се установява, че ответникът е направил
извънсъдебно признание, че дължи на ищеца сумата в размер на 1450 лв., която
следва да върне на ищеца на два пъти – в началото на октомври- 700 лв., а
останалите на 20.10. Съобразно ТР №5/2012 от 14.11.2012 г. по тълк. дело
№5/2912 г. на ОСГТК на ВКС в разпоредбите на чл.193, ал.1 ГПК е предвидено
процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на
представен документ по делото и по този начин да постави началото на
производството по чл.193 – 194 ГПК. Целта е да се обори обвързващата съда
доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната
доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена
сила на официален удостоверителен документ. Правото да се оспори истинността на
представен по делото документ, чрез процедурата по чл.193 ГПК може да се упражни
в предвидения в чл. 193, ал. 1 срок - най-късно с отговора на процесуалното
действие, с което насрещната страна го е представила - в отговора на исковата
молба ответникът следва да оспори представения при предявяване на иска
документ, а ищецът следва да оспори представения с отговора документ в първото
заседание. С пропускането на срока възможността за оспорване истинността на
документа в това съдебно производство се преклудира. В конкретния случай ответникът
не е оспорил представения с исковата молба частен документ - в срока за
подаване на отговор на исковата молба, поради което съдът е обвързан от
формалната доказателствена сила на същия, респ. съдът е длъжен да приеме, че
изявлението направено в документа е направено от лицата, които са сочени за
негови автори и са го подписали. Ето защо съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК
следва да се приеме, че ответникът действително е поел задължение да върне на ищеца
сумата в размер на 1450 лв. на два пъти, в каквато насока е направеното от него
извънсъдебно признание на неизгоден факт.
В чл. 6 на действащия граждански процесуален кодекс е заложен принципът за
диспозитивно начало на гражданския процес, т.е. съдебните производства започват
по молба на заинтересованото лице (или по искане на прокурора в определението
то закона случаи), като предметът на делото и обемът на дължимата защита и
съдействие се определя от страните. Предвид на това, когато съдът се произнесе
извън заявеният предмет на делото и обем на търсена защита, т.е. по непредявен
иск, неговото решение е недопустимо. С исковата молба ищецът очертава предмета
на спорното право по основание, размер и страни. В конкретния случай се претендира
дължимостта на сумата в размер на 1450 лв.
на основание договор за заем от 19.10.2019 г., респ. съдът дължи произнасяне по
посоченото правно основание. Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК в тежест на
ищеца е да установи при пълно и главно доказване наличието на основанието, на
което основава исковата си претенция.
Договорът за заем е реален двустранен договор, който е сключен, когато
заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е
предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако
първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма
договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването се
удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”, а не „да
даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е
да установи отрицателния факт на неполучаванет, така и Решение № 291 от
17.12.2018г. по гр.д. 2176/2018 г. на Четвърто гр.о., ВКС и Решение № 235/
27.09.2016г.,по гр.дело № 1362/2016 г. на Четвърто гр.о., ВКС. Предвид
посочената константна съдебна практика следва да се приеме, че действително
ответникът дължи връщане на ищеца на сумата в размер на 1450 лв. на основание
договор за заем (съобразно изрично използвания израз в документ от 19.09.2020
г. „върне“), но от събраните по делото доказателства не се установява, че
процесната сума се дължи на основание конкретния договор за заем между страните
от 19.10.2019 г. Както бе посочено по-горе в тежест на ищеца, съобразно
разпоредбата на чл. 154 ГПК, е да установи в условията на пълно и главно
доказване основание на исковата си претенция, което по делото не бе сторено. От
събраните по делото доказателства не следва да се направи категоричния извод,
че процесната сума е дължима на твърдяното правно основание, доколкото от приетото
писмено доказателство не се установява, че сумата посочена в нея е дължима
именно на основание просецния договор за заем от 19.10.2019 г., респ. същото (писмено
доказателство) би могло да бъде отнесено към други договори за заем сключени
между страните - предмет на различни съдебни производства, като по този начин
би могло да се стигне до неколкократно осъждане на ответника за заплащане на
сумата от 1450 лв., при недобросъвестно поведение на ищеца. От представеното по
делото доказателство не се установява, че е налице действително възникнала
облигационна връзка по договор за заем от 19.10.2019г., като от ищеца не бяха
ангажирани доказателства за установяване на посочения факт, въпреки дадените от
съда указания с изготвения по делото доклад.
Предвид гореизложеното предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
При този изход на
делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна
инстанция е длъжна да се произнесе по искането за присъждане на разноски в
заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника сторените разноски в заповедното производство,
но доколкото искане за присъждане на разноски не е направено, то съдът не дължи
произнасяне.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените от
него разноски, които са в общ размер на 100 лв.- възнаграждение за един адвокат,
доколкото същите са своевременно поискани като са представени доказателства, че
са реално направени – договор за правна защита и съдействие л. 13 от делото.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Н.В. ЕГН: **********, с адрес: *** срещу Ц.Д.Ф. ЕГН: **********, и адрес: *** иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. 240 ЗЗД, с
който се иска да се приеме за установено между страните, че
ищецът е носител на парично вземане от
ответника в размер на сумата от 1450 лв. на основание договор за заем от
19.10.2019 сключен между страните, ведно със законната лихва от дата на
подаване на исковата молба – 23.10.2020 г. до окончателното изплащане на същата,
за която сума е издадена и заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 637/2020 г.
по описа на Районен съд – Панагюрище.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3, С.Н.В. ЕГН: ********** да заплати на Ц.Д.Ф. ЕГН: ********** сумата в размер на 100,00 лв. разноски
направени пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване, с въззивна
жалба, в двуседмичен срок от съобщаването му на сраните пред Окръжен съд –
Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: