РЕШЕНИЕ
№ 158
гр. Пловдив, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анна Ив. Иванова
Членове:Радослав П. Радев
Иван Ал. Анастасов
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Анна Ив. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502696 по описа за 2021 година
Производството е въззивно по чл.258 и сл. от ГПК.
Подадена е ВЖ от „УниКредит Булбанк”АД, ЕИК:********* против решение
№261849 от 28.06.2021 г. по гр.д.N994/2020 г. на ПРС, 19гр.с.,с което се осъжда
„УниКредит Булбанк” АД да заплати на Г. А. Г., ЕГН **********, сумата от 6362,90 евро –
недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит № *** г. за периода 16.07.2016 г. –
16.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба – 22.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 3197,90
лв. за разноски по производството .
Изложени са съображения за неправилност, необоснованост на решението и
съществени нарушения на съдопроизводстветие правила, поради което се иска неговата
отмяна и да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски.
Ответникът по жалбата Г. А. Г., ЕГН ********** чрез адв.Н.Т.–оспорва
жалбата.Претендира разноски.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства,
приема за установено следното:
Във въззивната жалба са изложени доводите, че неправилно ПРС е приел, че чл.4.1а
от договора, определят дължимата договора лихва от 7.7%, е нищожен и платените суми за
1
договорна лихва не се дължат, тъй като ищецът се е задължил да заплаща по договора
минимален ГЛП в размер на 7,7% за целия период на договора, съгласно индивидуалния
погасителен план, неразделна част от договора, поради което минимилният размер на всяка
погасителна вноска е този, който е посочен в погасителния план за целия период на
договора; че в договора за банков кредит няма задължение на банката да намалява
първоначално уговореният минимален лихвен процент; че в ОУ не е предвидено
договорната лихва да подлежи на автоматично намаляване при намаляване на индекса
EUROBOR; че банката не е събирала лихва в размер над минималния лихвен процент,
поради което нямало надвзета лихва и исковата претенция била неоснователна; че в ССЕ ВЛ
изрично било посочило, че няма разлика между възнаградителнита лихва, изчислена в
размера на 7.7% и реално заплатената от ищеца възнаградителнита лихва, т.е. нямало
надвзети суми; счита, че решението по предходно дело между страните е ирелевантно, т.к.
въз основа на него е обявена за нищожна клауза от договор, въз основа на която банката е
събрала за предходен период лихва над първоначално договорения размер от7.7%, какъвто
не е настоящия случай, нито има въведена „премия“ за процесния период. Счита, че
неправилно РС е приел, че ПД е 5-години, тъй като след като се претендира връщане на
възнаградителна лихва за периода 16.7.2016-16.01.2020 като сбор от периодични плащания,
то на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД искът е погасен с изтичане на 3-годишната погасителна
давност.
В отговора на ВЖ са изложени доводите, че: 1.нищожността на действията по
едностранно увеличаване на лихвата по процесния договор е установена с влязло в сила
решение, постановено по гр.д.№10034/2016г на ПРС,20 гр.с., което има СПН и по
отношение на настоящия правен спор, тъй като е между същите страни, досежно същите
клаузи от същия банков кредит и поради наличие СПН този факт се явява ненуждаещ се от
доказване, тъй като единствената разлика е в различния период на начислената лихва. 2.в
тежест на ищеца е доказване на заплащане на претенираните суми, а в доказателствена
тежест на ответника – че е заплатените суми са платени на годно правно основание. От
заключението на в.л.М.М. се установило, че съобразно договореното дължимата лихва за
периода 16.7.2016-16.01.2020 е в размер на 4338,29 евро, а получената от банката лихва е
вразмер на 10701,19 евроо, от което следвало, че е надвзета лихва в размер на 6362,90 евро.;
3.не е доказано, че по процесния договор е налице само фиксиран минимален лихвен
процент, а напротив – плаващ лихвен процент – в в о.с.з. на 11.02.2021 г. съдът , на
основание чл.190, ал.2 ГПК, вр. с чл.161 ГПК е приел за доказано обстоятелството, че
банката е поддържала изкуствено лихвения процент по кредита чрез начисляване на премия,
включена в предвидените в договора лихвени компоненти; 4. Че правилно Рс е оставил без
уважение възражението на ответника за изтекла погасителна давност – съгласно
Постановление №1/28.5.1979 г. на ПВС, при неоснователно обогатяване в хипотезата на
чл.55,ал.1пр.1 ЗЗД – даване без основание ПД започва да тече от деня на получаването на
престацията, както и че по отношение на вземанията, престирани като платени без
основание, е приложима общата 5-годишна давност на чл.110 ЗЗД.
2
Предявен е иск с пр.осн.чл.55 от ЗЗД за връщане на сумата 6362,90 евро, като платена
без правно основание.
От събраните по делото доказателства се установява следното:
Видно от т.11.1.3 от ОУ към подписания между страните договор за ипотечен банков
кредит, кредиторът има право да променя едностранно размера на ГЛП за дадения лихвен
период по лихвения план по т.4.1а, определен по предходната точка, съответно размера на
анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение
между страните при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера,
определен от кредитора в деня на сключаване на договора или от размера му, формиран
след промяна по реда на настоящата точка.
В ИМ се твърди, че клаузата на т.11.1.3 от ОУ към сключения между страните
договор за ипотечен банков кредит № ТR71409422/28.03.2008г., която дава право на банката
едностранно да увеличава ГЛП при промяна на пазарни условия, е обявена за нищожна като
неравноправна с вл.с.решение по гр. д. № 10034/2016 г. по описа на ПдРС, ХХ гр. с. между
същите страни, а банката била осъдена да му заплати сумата от 9958,60 евро,
представляваща недължимо платена лихва по същия договор за ипотечен кредит за периода
15.07.2011 г. – 15.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на ИМ. В ИМ се твърди, че в сключения договор за ипотечен кредит № TR
71409422/28.03.2008 г. бил уговорен базов лихвен процент, представляващ променлива
величина, в размер на 1М /едномесечен/ EUROBOR и надбавка, представляваща постоянна
величина, в размер на 3,5% и че след отчитане на постоянен спад на базовия лихвен
процент, договореният по кредита лихвен процент също да трябвало да падне значително,
вместо което без каквото и да било правно основание банката едностранно добавила нов
допълнителен елемент при формиране на дължимата лихва – т.нар. „Премия“, каквато
клауза не била договорена, а била добавена впоследствие едностранно и незаконосъобразно
от кредитодателя, поради което счита, че заплатената от него сума от 6362,90 евро е
недължимо платена.
Поради изложеното се иска осъждане на банката да му заплати сумата 6362,90 евро
като платени без основание в периода 16.07.2016 г. – 16.01.2020 г. поради нищожността на
т.11.1.3 от ОУ, които претендира ведно със законната лихва от подаване на ИМ.
От приложеното гр. д. № 10034/2016 г. на ПдРС, ХХ гр. с. е видно, че с влязло в сила
решение, клаузата на чл. 11.1.3 от ОУ е обявена за нищожна като неравноправна, а
ответното дружество било осъдено да заплати на ищеца сумата от 9958,60 евро,
представляваща недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит № *** г. за
периода 15.07.2011 г. – 15.07.2016 г. ПОС намира, че влязлото в сила решение по гр.д.
№10034/2016г на ПРС,20 гр.с. има СПН и по отношение на настоящия правен спор, тъй
като има идентитет между същите страни, досежно същите клаузи от същия банков кредит и
поради наличието на СПН този факт не се нуждае от доказване тъй като различен е само
периода на начислената лихва. Т.е., неравноправността на действията по едностранно
3
увеличение на лихвата по процесния договор за кредит е съдебноустановена със силата на
пресъдено нещо с посоченото по-горе влязло в сила съдебно решение.
С оглед разпределената доказателствена тежест по делото, ищецът е следвало да
докаже, че е заплатил претенираните суми, а в доказателствена тежест на ответника – че е
заплатените суми са платени на годно правно основание.
Пред ПРС е назначена ССЕ. От заключението на в.л.М. М., което съдът кредитира
като обективно и компетентно изготвено, се установява, че заемополучателят е заплащал
изцяло и в срок вноските си по кредита, така както са му били начислени от банката за
периода от 16.07.2016 г. до 16.01.2020 г. От заключението на вещото лице М.М. е видно
също, че едномесечния ЕВРОБОР от 4.2% не е променян за целия процесен период, както и
че ГЛП към момента на сключване на договора /28.3.2008г./ е 7,70%, но въпреки това е
налице надвзета от банката лихва за периода 16.07.2016 г. до 16.01.2020 в размер на 6362,90
евро, тъй като дължимата по договора лихва, изчислена по договорената методика на
формиране на ГЛП /БЛП=1М ЕВРОБОР+ надбавка 3,50%/, общо за пероида е 4338,29евро, а
реално начислената и получена от банката лихва общо за периода е 10701,19 евро.
Пълномощникът на банката не е оспорил заключението вещото лице и не е поискал
разширена експертиза, респективно твърдението му, че банката не е събирала лихва в
размер над минималния лихвен процент, поради което нямало надвзета лихва, че в ССЕ ВЛ
изрично било посочило, че няма разлика между възнаградителнита лихва, изчислена в
размера на 7.7% и реално заплатената от ищеца възнаградителнита лихва, т.е. нямало
надвзети суми - е останало недоказано.
По отношение на възражението за изтекла погасителна давност ПОС възприема
доводите на ПРС, че по отношение на вземането е приложима общата 5-годишна давност по
чл.110 ЗЗД, която към момента на подаване на ИМ – 22.1.2020 г. не е изтекла, тъй като
началната падежна дата на заплащане на първата лихва е 1.08.2016 г. Това е така, тъй като
вземането на въззиваемият не е за лихва, а за вземания,вследствие неоснователно
обогатяване на въззивника за недължимо платени суми от въззиваемия без правно
основание, които се погасяват с изтичане на 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД.
При така установеното от фактическа страна ПОС намира, че банката се е обогатила
неоснователно със сумата 6362,90 евро, надвзета от кредитополучателя при неправомерно
едностранно изменение на първоначално договорения лихвен процент, тъй като е
начислявала суми, каквито не са договорени при първоначалното подписване на договора,
поради което предявения иск по чл.55 ЗЗД се явява основателелен и следва да се уважи в
размера, посочен от вещото лице М.М.. До същият извод е достигнал РС в своето решение,
поради което същото е правилно и законосъобазно и следва да се потвърди.
Въззиваемият е направил разноски пред ПОС в размер на 2500 лв.- видно от приетия
по делото списък на разноските- платен адв.хонорар.
Въззивникът чрез своя пълномощник е направил възражение за прекомерност на
платения адв.хонорар на на въззиваемият за производството пред ПОС.
4
ПОС намира, че възражението е основателно: С оглед материалния интерес на иска -
6362,90 евро.,с левова равностойност 12444,75 лв., съгл. чл.7,ал.2,т.4 от Наредба
№1/9.07.2004 г., изм и доп.бр.28/28.03.2014 г. за мин.адв. възнаграждения мин.адв.хонорар е
830+3%х2444,75 лв.=903,34лв. Преценявайки фактическа и правна сложност на делото,
развитието на въззивното производство в 1 с.з., ПОС намира, че платения адв.хонорар от
ищеца следва да се редуцира до 903,34 лв.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261849 от 28.06.2021 г. по гр.д.N994/2020 г. на ПРС,
19гр.с.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк”АД, ЕИК:*********, гр. София, п.к. 1000, район
Възраждане, пл. 'Св.Неделя" №7 да заплати на Г. А. Г., ЕГН **********, с адрес гр. П., ***
сумата от 903,34 лв. – разноски по делото пред ПОС.
Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от съобщението пред
ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5