Решение по дело №681/2018 на Апелативен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№70/19.03.19 г.

 

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на 27.02.2018 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН

ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА

МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

При участието на секретаря – Д.Чипева, като разгледа докладваното от съдия А.Братанова в.т.д. №  681/ 2018  год., за да се произнесе взе предвид следното:

          Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Автобустранс“ ЕООД – Разград против Решение № 17/18.07.2018 год., постановено по т.д.№ 19/2018 год. по описа на ОС – Разград, с което съдът ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 694, ал. 1 , пр. 2 от ТЗ /в редакцията на разпоредбата ДВ, бр. 38 от 2006 г./, че не съществува предявеното и  прието в производството по несъстоятелност по т. дело № 45/2014 г. на РОС вземане на "Автобустранс” ЕООД гр. Разград, ЕИК ********* в размер на 45 491, 70 лв., произтичащо от неползване от ЕТ „Карина –Т-Тони Тонев“ гр. Разград на автогарови услуги от 30. 11. 2010 г. до 15. 10. 2012 г. за 7 981 бр. курсове по линията гр. Разград – с. Гецово, прието и включено от синдика в списък на приетите предявени вземания, одобрен с Определение № 230/ 07. 08. 2015 г. на съда по несъстоятелността по т.дело № 45/2014 г. по описа на Разградския ОС.

Подадена е и частна жалба срещу Определение № 916/11.10.2018 год., поставено по реда на чл. 248 ГПК.

Предявените жалби са редовни са редовни и надлежно администрирани. Основателността им се оспорва в писмен отговор на насрещната страна.

          За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

По допустимостта на постановения съдебен акт:

Производството е образувано по предявен отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ от ЕТ „Карина –Т-Тони Тонев“ гр. Разград в качеството на длъжник в производство по несъстоятелност, открито с Решение № 37/15.01.2015 год. по т.д.№ 45/2014 год. по описа на РОС.

 

Вземането на ответника „Автобустранс“ ЕООД към несъстоятелния длъжник в размер общо на 45 491.70 лв. е предявено с молба от 14.04.2015 г. по реда на чл.688, ал.1 от ТЗ и включено от синдика в списъка на приетите вземания, публикуван в ТР на 30.07.2015 г. На 07. 08. 2015 г. съдът по несъстоятелността е постановил определение по чл. 692, ал.5 ТЗ.

В срока по чл.690, ал.1 ТЗ длъжникът в производството по несъстоятелност ЕТ „Карина –Т-Тони Тонев“, гр. Разград е предявил възражение, депозирано по пощата на 06.08.2015 год.  С влязло в сила Определение № 233/ 11. 08. 2015 г. по т. д. № 45/ 2014 г.  възражението на страната е оставено без разглеждане с мотива, че производството по приемане на вземания е приключило и страната разполага с процесуалното право да предяви отрицателен установителен иск с правно основание чл. 694 ТЗ.

Във връзка с постановеното определение е постановено и Определение № 690/21.10.2015 г. по в.ч.т.д. № 679/2015 год. по описа на АС – Варна, с което частната жалба срещу Определение № 233/ 11. 08. 2015 г. по т. д. № 45/ 2014 г.  е оставена без разглеждане. В решаващите си мотиви АС – Варна е приел, че отказът на съда по несъстоятелността да разгледа по същество възражение по чл. 690 ТЗ, независимо от причините, няма преграждащо действие по отношение на спора за съществуване на предявено вземане, поради предвидения специален ред за правна защита на лицата по чл. 690 ТЗ, чрез предявяване на иск по чл. 694 ТЗ. Проверката на исковия съд относно активната процесуална легитимация за предявяване на иск по чл. 694 ТЗ – респ. за наличие или липса на положителна процесуална предпоставка, се извършва въз основа на самостоятелна преценка за това дали ищецът е подал валидно възражение по реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ, което не е уважено. Без значение за компетентността да исковия съд относно тази проверка е дали с конкретен необжалваем акт по чл. 692 ТЗ съдът по несъстоятелността е оставил без разглеждане или без уважение възражението по чл. 690 ТЗ или въобще няма произнасяне по него /по аргумент от постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 149 ат 08.12.2009г. на ВКС по ч. т. д. № 341/2009г., 1 ТО, ТК/.

При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът приема, че предявеният иск е допустим. Ищецът е длъжник в производството по несъстоятелност, който е предявил надлежно възражение в срока по чл. 690, ал.1 ТЗ.  Вземането на ответника е прието в окончателен списък на приетите от съда вземания по чл. 692, ал.5 ТЗ. Исковата претенция е предявена в изискуемия преклузивен срок – чл. 694, ал.6 ТЗ.

Представени са още доказателства за това, че откриването на производството по несъстоятелност е заварило наличието на висящ спор, образуван по исковата претенция на „Автобустранс“ ЕООД – Разград против ЕТ за заплащане на суми, идентични по произход и размер с процесните. Завареното производство съставлява такова по чл. 637, ал.1 ТЗ. С определение № 17/25.01.2016 год., постановено по т.д.№ 470/2015 год. ВКС, ТК, Първо отделение е обезсилил постановените актове в инстанциите по същество. ВКС е приел, че вземането на ищеца е прието от синдика, срещу списъците не е постъпило възражение  и последните са одобрени с акт на съда по чл. 692 ТЗ. Липсва правен интерес от продължаване на производството.

Представени са и доказателства за множество водени между страните дела във връзка с други осъдителни претенции, които не са идентични с предявеното в производството по несъстоятелност вземане като основание и период.  Възражение за наличие на обективен идентитет не е наведено в настоящия процес.

С оглед на изложеното, съдът приема, че във връзка с настоящия спор няма висящо или приключило с влязъл в сила съдебен акт производство с идентичен предмет

По съществото на спора:

            Предявеното и прието в производството по несъстоятелност вземане представлява обезщетение за  неизпълнение на неформален договор от 09. 02. 2004 г. в размер на 45 491, 70 лв. която сума включва  пропуснати ползи от нереализирани доходи за 7 981 бр. курсове по автобусната линия гр. Разград – с. Гецово за периода 30. 11. 2010 г. до 15. 10. 2012 г.  при единична цена от 5, 70 лв. с ДДС.

            Не се спори, че ищецът е лицензиран превозвач, който в исковия период е осъществявал обществен транспорт по направлението Разград – с.Гецово, възложено му по силата на Договор за организацията, изискванията и качеството на обществения превоз на пътници по градски, допълнителни, общински, областни и републикански автобусни линии от транспортна схема на Община Разград № 23/ 06. 02. 2004 г. Не се спори, че по силата на сключения договор с възложителя – Община Разград, превозвачът е поел задължението да осъществява превоз по предварително определен маршрут, вкл. и предварително определени спирки за тръгване и пристигане.

          Ответникът е собственик на гарово съоръжение, който по занятие предоставя гарови услуги срещу заплащане.

            Не се спори, че страните са в търговски отношения считано от 04.02.2002 год., когато по силата на нарочен договор е уговорено предоставянето и заплащането на автогарови услуги за пристигащи и отпътуващи автобуси  по направленията Разград – Русе, Разград – Варна, Разград – Цар Калоян. 

Не се спори и досежно обстоятелството, че след възлагане на превоз по направлението Разград – с.Гецово, ищецът е ползвал гаровите сектори на ответника и по нововъзложеното направление.       Горният факт е обективиран в представени дневници и пътни листи. С влязло в сила решение № 12/11.10.2011 год., постановено по в.гр.д.№ 61/2011 год. РОС е отменил решение № 119/03.05.2011 год., постановено по гр.д.№ 1880/2010 год. по описа на РС – Разград и е осъдил ЕТ да заплати на „Автобустранс“ ЕООД сума над размера на присъдените  2180 лева от първостепенния съд до 3515, 70 лева, представляващи задължение за ползване на автогара Разград за месеците юли и август 2010 год., вкл. и по направлението Разград – с.Гецово.

Съвкупната преценка на представените доказателства  води до извода за наличие на сключен неформален договор за ползване на автогарови услуги по маршрута Разград – с.Гецово. Договорът за автогарови услуги по чл. 22 ЗАП е двустранен, неформален и възмезден договор, по силата на който собственикът на автогара предоставя на превозвача сектор за отпътуване и пристигане срещу заплащане.  Част от дължимата престация е и предоставянето на спомагателни услуги като предпътно обслужване на пътниците – осигуряване на информация и помещение за престой.

Не се спори между страните, че в исковия период от време, ищецът преустановил ползването на автогарови услуги на ответника. Горното се потвърждава и от събраните по делото гласни доказателства – показания на св. С.Стойчева. Ищецът започвал и приключвал превозите на спирка, извън района на Автогарата. Горното поведение довело до трайни спорове между управителите. Преустановяването на фактическото ползване на авгогарата по процесния маршрут е обективирано и като неразминаваща се, принципна позиция на двете страни в производство пред  КЗК.

Преустановяването на фактическото ползване съвпада като период и с допуснато изменение в маршрутното разписание по линията Разград – с-Гецово, осъществено с Решение на Общински Съвет – Разград от 06.07.2011 год. Актът на ОбСъвет е постановен без допуснато предварително изпълнение по чл. 60 АПК. Срещу същия е постъпила жалба, която на основание чл. 166, ал.1 АПК спира изпълнението му. Актът на ОбСъвет е отменен с влязло в сила Решение  № 1/ 20. 01. 2012 г. по адм. д. № 113/ 2011 г. на АС Разград.

Наличието на сключен неформален договор за автогарови услуги не презумира неговото безсрочно съществуване във времето. Договорът за автогарови услуги е договор с повтарящо се  и продължително изпълнение на престациите. Превозвачът ползва гаровия сектор и съпътстващото гарово обслужване като заплаща дължимата цена за курс. Договорът съдържа съществените елементи на договор за изработка, а не на наем, при който престацията на наемателя се дължи, независимо от ползването на вещта.

 Манифестираното от превозвача преустановяване ползването на гаров сектор  е достатъчно, за да се приеме, че в исковия период от време, действието на неформалния облигационен договор е било прекратено. В процесния период ищецът не е претендирал гарови услуги, респ. ответникът не е предоставял такива. Липсата на доказано облигационно отношение обуславя неоснователността на претенцията по чл. 82 ЗЗД за вреди от неизпълнението й.

Договорът за автогарови услуги е облигационен договор, който не възниква по силата на закона. Разпоредбата на чл. 22 ЗАП задължава превозвача да ползва сектор в гарата, определена в маршрутното му разписание, а собственикът да допуска превозвача срещу цена, определена по утвърдена методика.  В идентичен смисъл са и разпоредбите на чл. 52 и чл. 53а от НАРЕДБА № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. Нормите регламентират задължения за страните от публичен характер, чието санкциониране се осъществява по административно-наказателен път /чл. 102, ал.3 и ал.4 ЗАП/.

За пълнота на изложението, превозвачът е поел облитационно задължение да ползва автобусната гара съобразно утвърденото маршрутно разписание по договора за възлагане на обществения превоз. Неизпълнението на задължението е санкционирано с договорно предвидена неустойка, длъжима на насрещната страна по правоотношението – Община Разград /чл.16, ал.1, б.“в“ /.

По евентуалните основания за възникване на вземането: Вземането на твърдяния кредитор е предявено на евентуално основание – деликтна отговорност на превозвача.  Поддържа се, че сумата 45 491, 70 лв. се дължи като обезщетение на имуществени вреди, причинени от виновно и противоправно поведение на ищеца по смисъла на чл.22 ЗАП и чл. 52, ал.1 от  Наредба №33/3.ХІ.1999г., изразяващо се в неизпълнение на маршрутно разписание по автобусна линия гр. Разград –с. Гецово в исковия период 30.09.2010 г.-15.10.2012 г. и конкретно -от отказа му  да посещава  сектор на Автогара Разград.

Отговорността за непозволено увреждане възниква при наличие на фактически състав, включващ на първо място наличието на виновно и противоправно поведение /действие или бездействие/ – чл. 45 ЗЗД.

Ползването на автогарови услуги е административноправно задължение на превозвача и насрещно поето облигационно задължение към възложителя на превоза  - Община Разград.  Съобразно изложените от въззивния съд правни изводи, отношенията между превозвача и собственикът на гарово съоръжение възникват от облигационен договор. Договорът за ползване на автогарови услуги съдържа съвпадащи волеизявления на страните относно съдържанието на договорната връзка  - насрещни престации, сектор и цена. Договорът е двустранно и доброволно съглашение на лицата, за да се създаде и уреди една правна връзка.  В случая, твърдяното  бездействие се изразява в неползването на гаров сектор и е резултат от липсата на сключен автогаров договор в исковия период.  Несключването на договор не съставлява противоправно поведение спрямо другата страна, тъй като по дефиниция облигационната връзка възникна доброволно.

 В условията на евентуалност се претендира и съществуване на предявеното  вземане, на основание чл. 59 ЗЗД. Евентуалното основание за възникване на претенцията е надлежно предявена в производството по несъстоятелност.

На основание чл. 59, ал.1 ЗЗД фактическият състав на неоснователното обогатяване изисква наличието на обогатяване без основание, за сметка на друго лице. Дължи се онова, с което страната се е обогатила, но само до размера на обедняването. 

В производството не са наведени твърдения и не са представени доказателства относно настъпило обедняване на ответника.  В процесния период ищецът не е ползвал гаров сектор, респ. ответникът не е осъществявал разходи за гарово обслужване.  Ответникът не е бил лишен и от възможността да извлича печалба чрез предоставянето на автогарови услуги на други лица.

В заключение, предявената отрицателна установителна претенция е основателна. Постановеното в идентичен смисъл решение на РОС следва да бъде потвърдено.

По частната жалба в частта за разноските:

Частната жалба има за предмет Определение № 916/11.10.2018 год., с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено постановеното по делото решение и „Автобустранс“ ЕООД – Разград е осъдено да заплати на насрещната страна сторените разноски  за адвокатско възнаграждение. Основното възражение в частната жалба е свързано с това, че липсват доказателства за заплащане на претендираните разноски

Действителното извършване на претендираните разноски е обективирано в платежно нареждане за кредитен превод и операционна бележка за плащане /л.39-41/. Представените писмени доказателства не са оспорени по реда на чл. 193, ал.1, изр. 2 ГПК.

Определението следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Разноски пред въззивната инстанция:

На ищеца  следва да бъдат присъдени сторени разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в размер на 2100 лева.

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17/18.07.2018 год., постановено по т.д.№ 19/2018 год. по описа на ОС – Разград.

  ОСЪЖДА  "Автобустранс” ЕООД,гр.Разград, ЕИК ********* да заплати в полза на ЕТ „Карина –Т-Тони Тонев“ гр. Разград, ЕИК *********  /в открито производство по несъстоятелност/ сумата от 2100 лева – разноски, сторени при въззивното разглеждане на спора.

 РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ: