Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на втори юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 7664 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 15.12.2019 г. по гр.д. № 37132/2016 г. Софийски
районен съд, 27 състав прогласил за нищожно по иск с правно основание чл. 270,
ал. 2 ГПК, предявен от Б.Я.М., ЕГН **********, срещу „О.К.“ АД, ЕИК ****, разпореждане
без номер от 11.02.2014 г. по ч.гр.д. № 3394/2013 г. по описа на СГС, поради
факта, че същото е постановено в незаконен състав. На основание чл.78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 5 лв.,
а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по сметка на СРС държавна такса в
размер на 30 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „О.К.“
АД, който го обжалва с твърдения да е неправилно, а по същество излага
съображения за недопустимост на разгледания от СРС иск. Поддържа, че съдебните
актове, попадащи в обхвата на чл. 270,
ал. 2 ГПК, били само съдебните решения, а не определенията и разпорежданията.
Разширително тълкуване в гражданското процесуално право като един от клоновете
на публичното право било недопустимо. При разширително тълкуване щяло да се
създаде допълнително правомощие на съда да разгледа и реши иск за прогласяване
на нищожност на още два съдебни акта. Така щяла да се разшири компетентността
на съда, а както в доктрината, така и в практиката нямало съмнение, че на
органите на съдебната власт е разрешено и те са длъжни да извършват само онези
действия и те издавали единствено онези актове, които законът нарочно им
възлагал. Само съдебното решение пораждало материалноправни последици, докато
определенията и разпорежданията не пораждали такива. В този смисъл липсвал
правен интерес за страната като абсолютна предпоставка за допустимост на иска.
Страната, ако има интерес, можела да обжалва определенията и разпорежданията с
частна жалба по реда на чл. 274 – 279 ГПК в рамките на самия процес. Съгласно
трайната съдебна практика (каквато не сочи), искът бил и неоснователен поради
съображенията, изложени в отговора на исковата молба, които въззивникът изцяло
поддържал. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за
двете инстанции съгласно представени списъци по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Б.Я.М. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Съображения
излага в писмена защита от 09.06.2021 г. Не претендира разноски. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага
в писмена защита от 09.06.2021 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване
за нищожно на разпореждане без номер от 11.02.2014 г. по ч.гр.д. № 3394/2013 г.
по описа на СГС при твърдения, че същото е постановено в незаконен състав – от един
съдия вместо в състав от трима съдии; липсвали мотиви; не било обявено в
книгата за откритите заседания/респ. в книгата на постановените съдебни актове;
в разпореждането липсвала и достоверна дата, защото макар да носело подпис и
дата, следвало да се обяви чрез вписването му в книгата на открити заседания и
на постановените решения на съда.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил иска с възражения за недопустимост, поддържани и във въззивната
жалба, евентуално – за неоснователност на иска, като е навел твърдения, че с
определенията съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спора по
същество, а по процедурни въпроси, свързани с подготовка на съдебното решение,
с което производството завършва. С разпореждания се решавали само процедурни
въпроси във връзка с администриране на делото, във връзка с което се е позовал
на разясненията, дадени с т. 10 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно. Настоящият въззивен състав
го намира и за допустимо – постановено по допустим иск, при наличие на правен интерес
за ищеца от иска.
Правният интерес от провеждане на установителен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за установяване по исков ред
на нищожност на съдебно определение или разпореждане е конкретен и се
извежда от твърденията на ищеца в исковата молба - засягане на интереса на ищеца
от правните последици на съдебния акт, което налага търсената с иска защита.
Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани
твърдения на ищеца, като при оспорването им следва да го докаже - в този смисъл
относно определенията определение № 149 от 18.03.2016 г. по ч. т. д. №
429/2016 г., ІІ ТО на ВКС и цитираната в него практика.
С определение № 64 от 23.01.2015 г. по ч. гр. д. №
141/2015 г., ІV ГО на ВКС е застъпено принципното разбиране, че макар разпоредбата
на чл. 270, ал. 2 ГПК да визира изрично само съдебните
решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като
липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от
него актове (разпореждания, заповеди и т.н.), тези актове също може да страдат
от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици.
Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля
на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за лицето,
от което трябва да бъдат изпълнени. Прието е, че няма основание на това лице да
се откаже правото да иска установяване на нищожността на акта по същия ред,
който законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове - решенията.
Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при
аналогично приложение на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2 изр. 1 ЗНА.
По отношение на определенията на съда, постановени по
реда на чл. 248 ГПК с определение № 325 от 24.11.2016 г. по ч. гр. д. №
4027/2016 г., І ГО на ВКС е прието, че влязлото в сила определение за
разноските по делото е допустим предмет на иска по чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК. Това е обосновано с
разбирането, че дори когато въпросът за разноските по делото е част от влязлото
в сила решение, този въпрос е със самостоятелни правно битие (предмет) и
последици, макар съдът да го решава производно от изхода на спора за нарушеното
или застрашено гражданско субективно право. В тази част решението е с
последиците на определение със самостоятелен режим на оттегляемост и
обжалваемост (чл. 248 ГПК).
В случая ищецът е навел в исковата молба твърдения, че
разпореждането без номер от 11.02.2014 г. по ч.гр.д. № 3394/2013 г. по описа на
СГС е постановено еднолично вместо от състав от трима съдии, като докладчикът
оставил без уважение молбата на ищеца – там жалбоподател, за допълване по реда
на чл. 248 ГПК на постановеното в производството по чл. 437 ГПК решение в
частта за разноските с произнасяне по искането на жалбоподателя за присъждане
на своевременно поисканите разноски. Разпореждането е обжалвано от ищеца, но
предвид необжалваемостта на решението, чието допълване е искал, съобразно чл.
248, ал. 3 ГПК жалбата му е била оставена без разглеждане от САС, който предвид
необжалваемостта на акта не е имал правомощие да върне делото на СГС за
произнасяне в законен състав по молбата по чл. 248 ГПК, макар да е констатирал
в мотивите си нищожността на разпореждането като постановено еднолично и да е
посочил необходимостта от произнасяне по молбата от 06.02.2014 г. с определение
в законния състав.
От приложените ч.гр.д. № 3394/2013 г. по описа на СГС,
ч.гр.д. № 2649/2015 г., 4670/2014 г. и 4797/2013 г. по описа на САС, ч.гр.д. №
3876/2015г. и ч.гр.д. № 3877/2015 г. по описа на ВКС се установява, че съдебният
акт, прогласяване за нищожен на който се иска, е постановен по ч.гр.д. №
3394/2013 г. по описа на СГС, образувано по жалба по чл. 435, ал. 2 ГПК на Б.Я.М.
срещу разпореждане на ЧСИ за разноските. След отмяна от САС на определение от
15.03.2013 г., с което жалбата е оставена без разглеждане, с решение №
1232/20.01.2014 г. СГС е уважил частично жалбата.
С молба вх. 14080/06.02.2014г. жалбоподателят М. е
поискал изменение на решението в частта за разноските, като върху молбата е
постановен процесния съдебен акт, представляващ ръкописно разпореждане с диспозитив
„без уважение“, дата 11.02.2014г. и под него положен един подпис.
Срещу този акт е подадена частна жалба от М., която с
определение № 3146/22.12.2014 г. ч.гр.д. № 4670/2014 г. по описа на САС е оставена
без разглеждане като насочена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт.
С оглед така установеното въззивният съд намира, че за
ищеца е налице правен интерес от предявения иск за прогласяване нищожност на
разпореждането, доколкото при уважаване на иска съставът по ч.гр.д. № 3394/2013
г. по описа на СГС ще следва да се произнесе отново по молбата по чл. 248 ГПК.
Дали молбата по чл. 248 ГПК е основателна е въпрос, неотносим към преценката за
наличие на правен интерес от иска по настоящото дело.
Доводите в жалбата, че липсва правен интерес от иск за
прогласяване на нищожност на определение или разпореждане, тъй като само
решението пораждало материалноправни последици, биха били основателни, ако се
касаеше за определение или разпореждане, постановени във връзка с движението на
делото преди постановяване на решението. Производството по чл. 248 ГПК обаче се
развива след постановяване на крайния съдебен акт, има относителната
самостоятелност и различен предмет от този на решението, макар въпросът за
разноските да зависи от изхода на материалноправния спор.
В жалбата няма изложени доводи във връзка с правилността
на извода на районния съд, че разпореждането е нищожно, тъй като е постановено
в незаконен състав – еднолично вместо в състав от трима съдии, който извод се
споделя и от настоящия състав. Няма спор в съдебната теория и практика, че
съдебен акт, постановен от незаконен състав, е нищожен. Тъй като с молбата по
чл. 248 ГПК е поискано допълване в частта за разноските на съдебно решение,
което се постановява в състав от трима съдии, по молбата съдът е дължал
произнасяне с определение и в състав от трима съдии. Наведените от ответника в
отговора на исковата молба доводи във връзка с разпорежданията, които съдът
постановява при администриране и връщане на жалби, са ирелевантни за спора.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство на
въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което
съдът не се произнася по разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.12.2019 г., постановено по гр.д. № 37132/2016 г. на
Софийски районен съд, 27 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.