Решение по дело №1287/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 46, ал. 5 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 26, ал. 4 от Наредбата за условията и реда за управление и разпореждане с общинския жилищен фонд, приета с Решение № 288/09.09.2005 г. на Общински съвет –Симеоновград (Наредбата).

Образувано е по жалба на Й. Г. Д. против Заповед № 425/20.11.2023 г. на Кмета на Община Симеоновград.

В жалба са развити доводи за неправилност на обжалвания административен акт поради допуснати нарушения на административнопроизводствени правила, противоречие с материални разпоредби и несъответствие с целта на закона. В тази връзка най-напред се твърди, че като наемател на общински жилищен имот по договор № 5 от 01.01.1999 г. той изпълнявал стриктно задълженията си. През летния сезон работил в [населено място], обл. Варна сезонно в един хотел като портиер, където си направил временна адресна регистрация (настоящ адрес), защото такива били изискванията, а и се налагало там да ползва медицински услуги, тъй като имал заболяване на сърцето. След края на сезона се завръщал в общинското жилище в [населено място], тъй като нямал друго жилище, където да живее със съпругата си. Счита се, че обжалваната заповед била немотивирана, тъй като в нея никъде не било упоменато на какво основание и на какви доказателства се искало прекратяване на договора му за наем. Сочи се и че освобождаване на жилището към момента било неуместно, тъй като жалбоподателят и съпругата му нямало къде да отидат да живеят и оставали буквално „на улицата“, а той бил със заболяване на сърцето, пенсиониран по болест, като получавал пенсия в минимален размер от 444 лв., и можел да работи само сезонно през лятото като портиер в хотел на морето.

Предвид изложеното се иска да се отмени оспорената Заповед № 425/20.11.2023 г. на Кмета на Община Симеоновград, като се претендират направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата - Кметът на Община Симеоновград, чрез процесуалния си представител – адв. М. Х. от АК – Хасково, я оспорва като неоснователна, поради което моли жалбата да бъде отхвърлена и да му се присъдят направените по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, приема за установено от фактическа страна следното:

На 01.01.1999 г. между Кмета на Община Симеоновград и Й. Г. Д., в качеството на наемател, е сключен Договор за наем на общински жилищен имот в [населено място], като в чл. 3 е посоченото, че той е валиден за времето, през което отговаря на условията за картотекиране като крайнонуждаещ се по действащата наредба.

Със Заповед № 419 от 15.11.2023 г. на Кмета на Община Симеоновград, на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА и чл. 8, ал. 1 от Наредбата, е назначена Комисия за картотекиране на нуждаещи се граждани със задача да разглежда подадените молби и декларации, да взема решение за включване или невключване на гражданите в картотеките и определя степента на жилищната нужда на отделните семейства /лицата/ по групи съгласно чл. 6, ал. 1 от Наредбата.

На 16.11.2023 г. е проведено заседание на тази комисия, резултатите от което са обективирани в Протокол № 7 от същата дата. В него е отразено и че настаненото до момента лице, а именно Й. Г. Д. не е подал необходимите документи и декларации по чл. 4, ал. 3 от Наредбата, поради което е отпаднало основанието му за настаняване в общинско жилище, и е предложено на Кмета на общината да се прекрати наемното му правоотношение.

Със Заповед № 425 от 20.11.2023 г. на Кмета на Община Симеоновград, на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА, чл. 46, ал. 1, т. 7 ЗОС, и чл. 26, ал. 1, т. 6 и т. 8 от Наредбата, е прекратено наемното правоотношение с Й. Г. Д. по договор за наем от 01.01.1999 г. за предоставяне на общински жилищен имот, находящ се на [улица], вх. А, ет. 1, ап. 2 в [населено място], на основание чл. 26, ал. 1, т. 6 и т. 8 от Наредбата - поради отпадане на условията за настаняване на наемател в общинско жилище и необитаване на жилището.

С писмо рег. индекс С-6322/20.11.2023 г., Кметът на Община Симеоновград е изпратил на Й. Г. Д. заповедта и го е уведомил, че при направена проверка от Община Симеоновград се установило, че не отговаря на условията за ползване на общинско жилище съгласно ЗОС, тъй като имал настоящ адрес в [населено място] и не обитавал общинското жилище.

Видно от представената разписка, обжалваната заповед е получена на 24.11.2023 г. лично от Й. Г. Д..

По делото е представена и Епикриза от СБАЛК „Сити клиник Бургас“ ООД Отделение по Кардиохирургия, от която е видно, че Й. Г. Д. е постъпил там на 29.10.2015 г. и е бил изписан на 11.11.2015 г., след извършена оперативна интервенция: аорто-коронарен байпас на три коронарни артерии и с окончателна диагноза: ИБС. НАЛ - ранна постинфарктна. Двуклонова коронарна болест. Състояние след STEMI и стентиране на ОМ1 (25.10.2015). Артериална хипертония II cm. Дислипидемия.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежнo легитимирано лице, имащо правен интерес от оспорването, в законоустановения срок за това и срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима. На следващо място, тя е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна поради следните съображения:

Съгласно чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗОС и чл. 26, ал. 2, изр. 1 от Наредбата наемното правоотношение се прекратява със заповед на органа, издал настанителната заповед, респ. на кмета. След като в настоящия случай заповедта е издадена от Кмета на Община Симеоновград, и жалбоподателят е настанен в жилище, собственост на Община Симеоновград, то следва, че обжалваният административен акт изхожда от материално и териториално компетентния орган.

Оспорваният акт е в законоустановената писмена форма, като съдържа всички реквизити, които са предвидени за спазване при издаването му. В съответствие с чл. 46, ал. 2, изр. 2 ЗОС и чл. 26, ал. 2, изр. 2 от Наредбата, в него са посочени основанията за прекратяване на наемното правоотношение и срокът за опразване на жилището.

На следващо място, процесната заповед съдържа изложение на фактическите и правните основания за издаването й, а именно отпадане на условията за настаняване на наемател в общинско жилище и необитаване на жилището - чл. 46, ал. 1, т. 7 ЗОС и чл. 26, ал. 1, т. 6 и т. 8 от Наредбата. Възражението на жалбоподателя за липсата на мотиви не може да бъде споделено. В тази връзка следва да се има предвид, че такива могат да бъдат извлечени и от друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт, каквито в случая се явяват представените Протокол № 7 от 16.11.2023 г. и писмо рег. индекс С-6322/20.11.2023 г., съобразно Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС.

Според настоящия съдебен състав при издаването на процесната заповед ответникът по жалбата е допуснал както съществени нарушения на административнопроизводствени правила, така и неправилно приложение на материалния закон.

На първо място, не се твърди, а и в постъпилата административна преписка не се съдържат доказателства административният орган да е изпълнил задълженията си по чл. 26 и чл. 34 - чл. 36 АПК. Безспорно се приема, че неуведомяването на страната за започналото административно производство, лишаването й от правото да участва в него, като не й бъде дадена възможност да се запознае с цялата административна преписка, да представя доказателства и да излага становища по събраните доказателства, както и твърдения в подкрепа на своите искания води до съществени нарушения на процесуалните правила. До същия резултат се стига и когато органът не е събрал служебно и всички необходими доказателства и е издал административния акт, без да изясни фактите и обстоятелствата от значение по делото, както и да обсъди възраженията и обясненията на страните. Настоящият случай е именно такъв, а допуснатите нарушения са съществени, защото, ако жалбоподателят бе уведомен за производството и имаше възможност да ангажира необходимите доказателства, възражения и обяснения, би могло да се стигне до друга фактическа обстановка, както и да бъдат формирани други правни изводи, различни от направените от административния орган.

На следващо място, съгласно чл. 170, ал. 1 АПК в тежест на административния орган е да установи съществуването на фактическите основания, посочени в оспорения административен акт, което изрично му е указано с Определение № 328 от 19.01.2024 г. От него обаче не са ангажирани доказателства в тази връзка, а от представените не се установява отпадане на условието за настаняване на жалбоподателя в общинското жилище, а именно да има адресна регистрация в Община Симеоновград, и необитаване от негова страна на същото. Според Протокол № 7 от 16.11.2023 г. на назначената Комисия за картотекиране на нуждаещи се граждани Й. Г. Д. не е подал необходимите документи и декларации по чл. 4, ал. 3 от Наредбата, поради което е отпаднало основанието му за настаняване в общинско жилище. Съгласно цитираната разпоредба именно тази комисия е следвало да установи обстоятелството по т. 6 - дали лицето има адресна регистрация в Община Симеоновград. Доказателства в тази насока не са събрани както от комисията, така и от административния орган, а и в развилото се съдебно производство. Вярно е, че в жалбата си Й. Г. Д. признава, че е с регистриран настоящ адрес в [населено място], обл. Варна, но в самата Наредба не е конкретно и ясно уточнено дали условието за адресната регистрация в Община Симеоновград се отнася само за настоящ адрес или касае адресната регистрация по постоянен адрес, или пък включва и двата адреса. Също така непрецизно е формулирано и другото основание за прекратяване на наемното правоотношение - необитаване на жилището, доколкото то не е обвързано с точно определен или дори определяем срок. Напълно възможно е лицето през известен период да не се намира на адреса, но този период следва да е регламентиран в Наредбата с ясна продължителност. Отсъствието на настаненото в жилището лице по повод упражняване на професия или занятие, каквито твърдения се съдържат в жалбата, е нормален резултат от поведение, насочено към получаване на доходи за издръжка на семейството. При липсата на данни това отсъствие да е с продължителност, сочеща на трайна загуба на интерес или на нужда от ползването на имота, не може да се мотивира извод за наличието на обстоятелството, предвидено в чл. 26, ал. 1, т. 8 от Наредбата. От друга страна това основание също се явява недоказано, тъй като по делото липсват каквито и да било доказателства, от които да е видно, че са извършвани посещения на адреса в различни периоди от време, при които жалбоподателят не е бил намиран в жилището и въз основа на тях да се направи обоснован извод, че не го обитава.

Ето защо следва да се приеме, че в случая не са налице фактическите обстоятелства, визирани в процесната заповед, а оттам и не са се осъществили материално правните основания за издаването й.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата на Й. Г. Д. е основателна, респ. оспорената от него заповед е незаконосъобразна, поради което следва да бъде отменена.

С оглед изхода на спора и че жалбоподателят е заявил изрично и своевременно искане за разноски, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, единствено в полза на същия следва да се присъдят такива за внесена държавна такса в размер на 10,00 лева, както и за платено възнаграждение за един адвокат по Договор за правна защита и съдействие от 08.01.2024 г. Своевременно направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК за прекомерност на последното е основателно, тъй като действително делото не е с особена фактическа и правна сложност. От една страна административната преписка включва няколко документа, като е проведено едно открито съдебно заседание, в което са събрани само няколко писмени доказателства и не са правени доказателствени искания. От друга страна, по отношение на заповеди от вида на процесната е налице трайна и непротиворечива съдебна практика. Съгласно задължителното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не следва да бъдат прилагани от съда в настоящия случай. При това положение и като съобрази както разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, според която размерът на възнаграждението на адвоката трябва да е справедлив и обоснован, така и въведените в съдебната практика критерии при определянето му като: вида на спора, материалния му интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 700,00 лева. В тази връзка следва да се отчете, че настоящото административно дело няма материален интерес, не е с фактическа и правна сложност, за което се изложиха съображения по-горе, а извършените от адв. Михов процесуални действия се свеждат до изготвяне на жалбата и участие в едно съдебно заседание.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед № 425/20.11.2023 г. на Кмета на Община Симеоновград.

ОСЪЖДА Община Симеоновград да заплати на Й. Г. Д., [ЕГН], постоянен адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, ап. 2, сумата от 710,00 лева, представляваща направени разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 46, ал. 5, изр. 3 ЗОС.