Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 137 / 29,01,2020 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД,
VІІІ граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти септември
2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при
участието на секретаря ЕЛЕНА ДИМОВА
разгледа
докладваното от съдия Свиркова въззивно гражданско дело № 1113/2019 г. и прие
следното:
Производство по реда
на чл. 258 – 273 вр. чл. 294 от ГПК.
С Решение №
172/15,06,2017 г., постановено по гр. д. № 1320/2016 г. на РС – гр. Асеновград,
II гр. състав, И.А.Х. с ЕГН **********; е осъдена 1/ „да
отстъпи собствеността и да предаде владението“
върху държаните от нея без правно основание две стаи от приземния етаж на двуетажна жилищна сграда,
находяща се в УПИ III-519 от
кв. 63, целия с площ 795 кв. м., находящ се в с. К., Пловдивска област, както и
върху ползваната без правно основание източна част (от 150 кв. м.) от
поземления имот, разположена по протежение на източната имотна граница и в
югоизточната част от имота; в полза на В.Г.Т. с ЕГН **********; И.Д.Б. с ЕГН **********;
М.Д.Г. с ЕГН **********; С.Д.Т.-Г. с ЕГН **********; и Г.Д.Т. с ЕГН **********;
както и 2/ да заплати на посочените лица сумата от общо 1320 лв., представляваща обезщетение за ползването на
описаните по-горе части от жилищната сграда и от дворното място, осъществявано
без правно основание през периода от 01,01,2015 г. до 31,08,2016 г., ведно със
законната лихва върху посочената главница, считано от 02,08,2016 г. до пълното
изплащане на сумата.
С решение № 1633/18,12,2017
г., постановено по в. гр. д. № 2093/2017 г. на ПОС, V гр. състав, посоченото
по-горе решение е потвърдено.
С решение № 50/22,05,2019
г., постановено по гр. д. 1441/2018 г. на ВКС, І гр. отделение, въззивното
решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
въззивния съд.
В настоящото
производство жалбоподателят И.А.Х. с ЕГН **********; поддържа въззивната си
жалба. Със същата са предявени оплаквания за недопустимост на обжалваното
решение и за незаконосъобразност поради необоснованост и противоречие с
материалния закон. От въззивния съд са иска да бъде отменено
първоинстанционното решение и вместо това предявените искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Ответниците по
жалбата В.Г.Т. с ЕГН **********; И.Д.Б. с ЕГН **********; М.Д.Г. с ЕГН **********;
С.Д.Т.-Г. с ЕГН **********; и Г.Д.Т. с ЕГН **********; заявяват становище за
неоснователност на същата и искат потвърждаване на обжалваното решение.
След преценка на
събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът
приема следното:
Предмет на настоящото
производство са предявени от В.Г.Т. с ЕГН **********; И.Д.Б. с ЕГН **********; М.Д.Г.
с ЕГН **********; С.Д.Т.-Г. с ЕГН **********; и Г.Д.Т. с ЕГН ********** ;
против И.А.Х. с ЕГН **********; субективно и обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД.
Ищците твърдят, че са
собственици на поземлен имот, представляващ УПИ III-519 от кв. 63, целия с площ
795 кв. м., находящ се в с. К., Пловдивска област, както и на построената в
него жилищна сграда със застроена площ от 67 кв. м., състояща се от един
жилищен етаж и призем.
Като основание за
правата си върху поземления имот ищците сочат, че 1/2 идеална част от същия са
придобили по наследство от прекия си наследодател Д. А.Т., поч. *** г., а
останалата 1/2 идеална част – от ответницата И.Х. (сестра на прекия им
наследодател) по силата на договор за замяна от 22,03,1995 г.
Като основание за правата
си върху жилищната сграда ищците сочат наследство от Д. А.Т., който придобил
сградата въз основа на давностно владение, след като през 1967 г. премахнал
съществуващата дотогава стара къща в имота, построил със свои средства и за
себе си процесната сграда и я владял необезпокоявано до смъртта си през 1995 г.
Ищците твърдят, че
през 1995 г., след смъртта на прекия им наследодател, допуснали ответницата
(негова сестра) в собствената си жилищна сграда като й разрешили да обитава
(като държател) две помещения на приземния етаж. Същата обаче впоследствие се
снабдила с нотариален акт, с който е призната за собственик на 1/2 идеална част
от жилищната сграда въз основа на давностно владение, с което неоснователно
оспорила правата на ищците. Последните й отправили покана да напусне имота и да
им предаде фактическата власт върху ползваните без основание части от жилищната
сграда и от дворното място, но ответницата отказала. Нещо повече – предявила
срещу тях иск за делба, който с влязло в сила решение бил отхвърлен.
Въз основа на
изложеното от съда се иска да постанови решение, с което: да осъди ответницата
да предаде на ищците владението върху ползваните от нея помещения от жилищната
сграда и части от поземления имот (описани подробно по-горе), както и да им
заплати сумата от 1400 лв.( представляваща обезщетение за осъществяваното без
правно основание ползване на същите през периода от 01,01,2015 г. до 31,08,2016
г.
Ответницата оспорва
основателността на предявените искове. Претендира да е собственик на 1/2
идеална част от процесната сграда, тъй като при построяването й имотът бил
съсобствен (оставен им в наследство от А. Т. П., поч. *** г.) между нея, нейния
брат Д. П. (пряк наследодател на ищците) и тяхната майка М. З. П., поч. *** г.,
и сградата била построена от Д. П., но със средства на ответницата и на тяхната
майка, като последната след построяване на сградата живяла в нея до смъртта си
през 1991 г. При условията на евентуалност ответницата счита, че е придобила
собственост върху 1/2 ид. част от процесната сграда на основание давностно
владение, осъществявано необезпокоявано от 1995 г., откогато се върнала в с. К.
и се установила да живее в приземния етаж в сградата; евентуално ответницата се
позовава и на наследствено правоприемство от своята майка М. З. П., поч. 1991
г.
Страните не спорят
относно това, че процесното дворно място е било собственост на общия им
наследодател А. Т. П., поч. 1954 г. и оставил за наследници: преживяла съпруга М.,
и двама низходящи – ответницата и прекия наследодател на ищците – Д. П.. Не се
спори, че процесната сграда била построена през 1967 г. и към този момент поземленият
имот е бил съсобствен между посочените сънаследници, поради което по приращение
сградата следва да се счита съсобствена между тях, доколкото не се установява
(не се и твърди от ищците) да е извършено надлежно учредяване право на строеж в
полза на наследодателя им. Като придобивно основание за собствеността на
праводателя им ищците сочат осъществявано от него владение на процесната сграда
в периода от построяването й през 1967 г. до смъртта му 1995 г.
За да се придобие
собственост на посоченото основание е необходимо осъществяване на владение в
продължение на десет години. Владението е фактическо състояние, характеризиращо
се с два основни признака: 1/ обективен – упражняване на фактическа власт върху
вещта; и 2/ субективен – намерение вещта да се държи като своя.
Относно
осъществяването на обективния елемент страните не спорят. В процесната сграда
след построяването й се установили да живеят: на първия жилищен етаж - Д. П. и
неговото семейство, а на приземния - неговата майка М. П., поч. през 1991 г. Д.
П. живял в това жилище до смъртта си през 1995 г.
Относно субективния
елемент на владението: намерението за своене, като психическо състояние –
отношение към вещта, обуславя значителни трудности при доказването му. Поради
това законодателят е установил (чл. 69 от ЗС) оборима презумпция за наличието
на такова намерение у упражняващия фактическата власт върху вещта. Предполага
се, че той държи вещта за себе си, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Това предположение размества доказателствената тежест и така страната, която
оспорва осъщественото владение, следва да установи, че вещта се държи за
другиго.
Тази презумпция се
прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността
им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случая обаче
основанието за установяване фактическа власт върху съсобствения имот е
наследяване. Както се посочи, Д. П. упражнява фактическа власт върху процесния
имот и осъществява строителство на жилищна сграда в него в качеството си на
съсобственик, придобил права върху идеална част от поземления имот по
наследство от своя баща А. П. Следователно в същото качество и на същото
основание е установена и фактическата му власт върху построената в общия имот
жилищна сграда. Така установена, тази фактическа власт по начало не изключва
правата на останалите сънаследници, а се счита за държане по отношение на
притежаваните от тях идеални части. С това, според разясненията в ТР № 1/2012
г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, следва да се счита за оборена
презумпцията на чл. 69 от ЗС. Съобразно посочените разяснения, за да придобие
по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът,
който не е техен владелец, следва да превърне държането им във владение. Това
следва да се извърши посредством едностранни действия, които да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици, за да се приеме, че държането на
техните части е трансформирано във владение. Установяването на такава
трансформация е в тежест на сънаследника, позоваващ се на придобивна давност и
отричащ правата на останалите сънаследници. Той трябва да докаже при спор за
собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните
части за сънаследниците си и вече упражнява фактическата си власт с намерение
да ги свои. При това тази промяна на намерението следва да се манифестира с
недвусмислени действия именно пред останалите съсобственици.
Доказателства за
такива действия на наследодателя им, отричащи правата на сънаследниците му, ищците
не са ангажирали. Напротив – не се спори, самите ищци твърдят в исковата молба,
че в процесната сграда до смъртта си е живяла М. П. – също наследник, преживяла
съпруга на общия наследодател А. П., майка на Д. П. и на ответницата. От друга
страна – относно ответницата разпитаните пред РС свидетели сочат, че до 1995 г.
живеела в Северна България и не се установява да е посещавала имота или да е
изявявала претенции за права върху същия, което само по себе си не означава, че
е загубила придобитите по наследство собственически права. Липсват каквито и да
е данни Д. П. да е манифестирал на своите сънаследници (сестра и майка) собственическото си отношение спрямо имота
(например да не ги е допускал до него, да е отричал претенциите им за права
върху същия и пр.), както и данни сънаследниците му да са били наясно и
съгласни с намерението му да свои имота.
Следователно
установено е наследодателят на ищците да е упражнявал фактическата власт върху
спорния имот през целия претендиран от тях период, но не се установява той да е
демонстрирал недвусмислено на своите сънаследници собственическото си отношение
към имота, така че фактическата му власт върху техните идеални части да се е
трансформирала от държание във владение. При това положение следва да се
приеме, че процесната жилищна сграда не е придобита от наследодателя на ищците
на соченото от тях основание – давностно владение. Това е достатъчно, за да се
формира извод за неоснователност на собственическия иск за предаване владението
върху ползваната от ответницата част от процесната жилищна сграда.
Без значение в тази
насока са изложените от РС съображения за това, че дори да не са придобили по
наследство от своя баща правото на собственост върху процесната сграда, то
ищците са я придобили по силата на договора за замяна, сключен с ответницата на
22,03,1995 г. (нотариален акт на л. 11), с който им е прехвърлена 1/2 идеална
част от поземления имот, доколкото сградата не е изрично изключена от предмета
на сделката. Такова придобивно основание за собственост върху жилищната сграда
ищците не са въвели в предмета на спора и обсъждането му е недопустимо.
Без значение остава и
обстоятелството, че с влязло в сила решение е отхвърлен предявеният от
ответницата против ищците иск за делба на процесната сграда и е отменен
издаденият в нейна полза констативен нотариален акт за право на собственост
върху 1/2 идеална част от същата. Предмет на настоящия спор е не правото на
ответницата, а претендираното от ищците право на собственост на заявеното от
тях придобивно основание. Същото остава недоказано, поради което предявените
искове по чл. 108 от ЗС за предаване владението върху ползваната от ответницата
част от жилищната сграда и по чл. 59 от ЗЗД за обезщетение за осъществяваното
от нея ползване на сградата за процесния период, следва да се отхвърлят като
неоснователни.
По отношение исковете
за предаване владение и за заплащане обезщетение за ползването на част от
дворното място:
Между страните е
безспорно, че собственици на поземления имот са ищците – 1/2 ид. част от имота
те са придобили по наследство от Д. А.П., поч. 1995 г., а останалата 1/2 ид.
част – по силата на сключения с ответницата договор за замяна от 22,03,1995 г. (нотариален
акт № * д. *** г. – л. 11 по делото на РС). С писмения си отговор ответницата
изрично е оспорила твърдението да ползва част от дворното място и в тежест на
ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване това
обстоятелство. Доказателства в тази насока не са ангажирани, поради което и
тези искове следва да се приемат за неоснователни и да се отхвърлят.
Като е достигнал до
противоположни изводи и е уважил предявените искове, РС е постановил
незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено и вместо това исковете
следва да се отхвърлят.
На жалбоподателя
следва да се присъдят претендираните разноски за производството, които се констатираха
в размер на общо 2387,90 лв., както следва: 973,50 лв. – за производството пред
РС; 364 лв. – за производството по първоначалното разглеждане на въззивната
жалба (по в. гр. д. 2093/2017 г.); 900,40 лв.- за производството пред ВКС; и
150 лв. – за производството по настоящото въззивно гр. дело.
По изложените
съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 172/15,06,2017 г., постановено по гр. д. № 1320/2016 г. на РС – гр.
Асеновград, II гр. състав; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от В.Г.Т. с ЕГН **********; И.Д.Б. с ЕГН **********; М.Д.Г.
с ЕГН **********; С.Д.Т.-Г. с ЕГН **********; и Г.Д.Т. с ЕГН **********; искове:
да бъде осъдена И.А.Х. с ЕГН **********;
да им предаде – като на собственици,
владението върху ползваните от нея
без правно основание две стаи от приземния етаж на двуетажна жилищна сграда,
находяща се в УПИ III-519 от кв. 63, целия с площ 795 кв. м., находящ се в с. К.,
Пловдивска област, както и върху ползваната без правно основание източна част
(от 150 кв. м.) от посочения поземлен имот, разположена по протежение на
източната имотна граница и в югоизточната част от имота; както и да им заплати сумата от общо 1400 лв., представляваща
обезщетение за ползването на описаните по-горе части от жилищната сграда и от
дворното място, осъществявано без правно основание през периода от 01,01,2015
г. до 31,08,2016 г., ведно със законната лихва върху посочената главница,
считано от 02,08,2016 г. до пълното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА В.Г.Т.
с ЕГН **********; И.Д.Б. с ЕГН **********; М.Д.Г. с ЕГН **********; С.Д.Т.-Г. с
ЕГН **********; и Г.Д.Т. с ЕГН **********; да
заплатят на И.А.Х. с ЕГН **********; сумата
от общо 2387,90 лв. (две хиляди триста осемдесет и седем лева и деветдесет
ст.), представляваща разноски за деловодни разноски, от които: 973,50 лв. – за
производството пред РС; 364 лв. – за производството по първоначалното
разглеждане на въззивната жалба (по в. гр. д. 2093/2017 г.); 900,40 лв.- за
производството пред ВКС; и 150 лв. – за производството по настоящото въззивно
гр. дело.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му при предпоставките на
чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: