Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 20.05.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ И.

 

при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия И. гражданско дело № 9999 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 99688 от 22.04.2019 г., постановено по гр. д. № 30137/2018 г., Софийският районен съд, III ГО, 85 състав, е уважил частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.И.А. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 915,59 лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 38, находящ се в гр. София, ж.к. ********аб. № 137480, за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 13.02.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 103,57 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до 31.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 22.02.2018 г. по ч.гр. дело № 9989/2018 г. на СРС, ГО, 85-ти състав, като е отхвърлил исковете до пълния предявен размер.

С решението П.И.А. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 421,70 лева – разноски в първоинстанционното производство и 56,70 лева – разноски в заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на П.И.А., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 344,52 лева – разноски в исковото и в заповедното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която прави оплакване, че решение в обжалваната част е неправилно, тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията, обективирани в обща фактура, са погасени по давност. Твърди, че съгласно чл. 32, ал. 1 от раздел VII на ОУ е посочено, че потребителите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а задължението за заплащане на фактурите е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването, като районният съд не е съобразил, че сумите по фактурите стават изискуеми през септември 2015 г. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълния предявен размер. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание моли поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна-ответник в първоинстанционното производство П.И.А. чрез адв. В.Д..

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от П.И.А. чрез адв. В.Д., в която се прави оплакване, че решението е постановено при нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и е необосновано, тъй като съдът неправилно не е приел, че оспореният нотариален акт представлява годно писмено доказателство и e основал решаващите си изводи въз основа на него. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. В молба, постъпила в откритото съдебно заседание, проведено по делото, оспорва въззивната жалба, прави искане същата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено в обжалваната от въззивника-ответник част. Претендира разноски за юрисконсулт, възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Третото лице помагач на страната на ищеца „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 13.02.2018 г. г. срещу П.И.А., по което е образувано ч. гр. дело № 9989/2018 г. на СРС, ГО, 85-ти състав. На 22.02.2018 г., по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение по образец.

При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят е предявил установителни искове с предмет вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които са процесуално допустими.

Пред първата съдебна инстанция са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

В настоящия случай, с оглед въведения с въззивната жалба на въззвиника-ответник предмет на проверка, спорно по делото на първо място е обстоятелството, възникнало ли е вземането в сочения размер за главницата респективно за лихвата по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при оспорено качество на потребител на топлинна енергия на ответника и ако е възникнало – погасено ли е по давност с оглед оплакванията във въззивната жалба на въззивника-ищец.

От представените по делото доказателства се установява, че сградата, в която се намира апартамент № 38, находящ се в гр. София, гр. София, ж.к. ********-********, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

В настоящия случай, ищецът по делото не е доказал обстоятелството, че именно ответникът по делото е собственик на топлоснабдения имот съгласно правилно разпределената в първата съдебна инстанция доказатествена тежест, и с оглед указанията на предходен състав на въззивния съд, дадени му с определение от 09.10.2020 г., постановено в проведеното тогава открито съдебно заседание. Копието от документа, с който ищецът се е домогвал да установи съществуване на правото на собственост върху топлоснабдения имот в полза на ответника за процесния период, е изключено от доказателствената съвкупност, съгласно указанията на предходен състав на въззивния съд. След като ищецът не е ангажирал друго доказателство за установяване на спорния факт в предоставения от съда срок, решаващият съдебен състав, е длъжен по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК да приеме, че принадлежността на правото на собственост върху топлоснабдения имот не е установено в процеса с допустими доказателствени средства.  По делото няма и данни в полза на ответницата да е учредено вещно право на ползване върху имота или същата да е подала заявление за откриване на партида при ищеца за процесния период, поради което не може да се приеме, че същата в качеството си на собственик или на друго основание има и качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период.

След като не е установено притежавано от ответницата по делото право на собственост върху топлоснабдения имот и наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, искът за главницата е неоснователен, поради което неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху нея. Тъй като не се установява възникване на спорните вземания в полза на ищеца срещу ответника, съдът не следва да разглежда възражението за изтекла погасителна давност.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивните жалби, жалбата на въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната от теза страна отхвърлителна част е правилно и следва да бъде потвърдено. Същевременно въззивната жалба на въззвиника-ответник П.И.А. е основателна и като такива следва да бъде уважена, а решението в обжалваната от ответницата част, както и в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца, следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените срещу жалбоподателката искове да бъдат отхвърлени.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД не се дължат и решението, в частта с която такива са присъдени подлежи на отмяна.

Разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК се дължат на въззивницата-ответник П.И.А..

Същата е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за заповедното производство според представения заедно с възражението по чл. 414 от ГПК договор за правна защита и съдействие, който служи и за разписка за получаване на посочената в него сума в брой съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС и 300 лева за първа съдебна инстанция според представения на лист 76 договор за правна защита и съдействие.

Във въззивното производство въззивницата-ответник е платила държавна такса за въззивно обжалване в размер на 50 лева (лист 22) и още 300 лева адвокатско възнаграждение според представения на лист 32 от делото договор за правна защита и съдействие, който служи и за разписка за получаване на сумата.

От общия сбор на разноските в размер на 950 лева, следва да се извади сумата, присъдена в полза на ответницата в обжалваното решение в размер на 344,52 лева и в полза на страната да се присъди разликата от 605,48 лева.

Възражението на процесуалния представител на въззивника-ищец за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивницата-ответник по делото съдът намира за неоснователно. Претенцията от 300 лева за тази инстанция не надвишава минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Що се отнася до искането за присъждане на 300 лева адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, при липса на оплакване относно произнасянето на първата съдебна инстанция по въпроса, релевирано пред въззивния съд по надлежния ред, настоящата инстанция не може да пререшава въпроса.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 99688 от 22.04.2019 г., постановено по гр. дело № 30137/2018 г. на Софийския районен съд, III ГО, 85-ти състав, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.И.А. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 915,59 лева - незаплатена топлинна енергия през периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2017 г. за аб. № 137480, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 13.02.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 103,57 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до 31.08.2018 г., както и в частта за разноските от 56,70 лева и 421,70 лева, присъдени в полза на „Т.С.“ ЕАД, и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** Б, срещу П.И.А., ЕГН **********,  с адрес ***, установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 915,59 лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 38, находящ се в гр. София, ж.к. ********аб. № 137480, за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 13.02.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 103,57 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до 31.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 22.02.2018 г. по ч.гр. дело № 9989/2018 г. на СРС, ГО, 85-ти състав.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 99688 от 22.04.2019 г., постановено по гр. дело № 30137/2018 г. на Софийския районен съд, III ГО, 85-ти състав, в останалата обжалвана част, с която предявените искове са отхвърлени.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** Б, да заплати на П.И.А., ЕГН **********,  с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от още 605,48 лева – разноски в производството пред всички инстанции.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.