Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 23.01.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                             мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 16624 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 436517 от 25.06.2018 г., постановено по гр. д. № 8614/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 61-ви състав, е признато за установено в отношенията между страните, че „К.И.“ ЕООД, ЕИК *****, дължи на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, на „М.“ АД, ЕИК *****, сумата от 359,10 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по договор за изработка /туристическа услуга/, обективизиран във фактура № **********/31.10.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.09.2016 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 88,43 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 29.03.2014 г. – 29.08.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 21.09.2016 г. по ч.гр. д. 52823/2016 г. на СРС, 61-ви състав. С решението ответникът „К.И.“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „М.“ АД разноски в исковото производство в размер на 365,55 лева, както и разноски в заповедното производство в размер от 73,10 лева.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „К.И.“ ЕООД, чрез адв. О.М., в която се излагат съображения за неправилност на същото поради постановяването му при неизяснена фактическа обстановка и при липсата на подробен анализ на събрания по делото доказателствен материал. Счита се, че от доказателствата по делото не се установява обстоятелството, че ищецът е собственик на „Парк – хотел Стара Загора“. Сочи се, че посоченият в исковата молба времеви период не съответства на този, отразен в процесната фактура. Излагат се подробни съображения, че ответното дружество не е имало трудово или облигационно отношение с лицето, вписано във фактурата. Поддържа се, че съдът не е обсъдил възраженията на ответника, че ищецът не е доказал да е собственик или упълномощен да фактурира туристически услуги. Излага се, че фактурата не отговаряла на изискванията по ЗДДС, като същата не е подписана и от страна на ответника и не съдържала реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка. Намира се за неоснователен и искът за законна лихва за забава. Предвид изложеното се отправя искане за отмяна на атакуваното решение и за отхвърляне на предявените от ищеца искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „М.“ АД, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на същата и се отправя искане първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. 

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с изложените твърдения във въззивната жалба настоящият състав намира следното:

Софийски районен съд, 61-ви състав, е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Процесната искова претенция се основава на твърдение за неизпълнени от ответника договорни задължения за заплащане на стойността на предоставени от ищеца туристически услуги, които са обективирани във фактура № **********/31.10.2013 г. В производството се претендира дължимото възнаграждение в размер на 359,10 лева и мораторна лихва за забава в размер на 100,16 лева.

Предвид предмета на спорното материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 от ГПК е да докаже следните обстоятелства: 1/ наличието на сключен между страните договор за изработка, с който му е възложено предоставянето на туристически услуги за определена уговорена цена, 2/ фактическото изпълнение на същите услуги, и 3/ приемане на изработеното от ответника.

Договорът за предоставяне на туристически услуги /конкретно ресторантьорството като вид туристическа дейност по чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗТ/ е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и сл. от ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка.

Договорът за изработка съгласно чл. 258 от ЗЗД и чл. 266 от ЗЗД е неформален, консенсуален, възмезден и двустранен договор, доколкото страните по него са обвързани, щом постигнат съгласие по предмета, с договора се създава задължения и за двете страни: за едната – да изработи нещо, за другата – да приеме изработеното и да го плати, като срещу това, което изпълнителят ще изработи, другата страна дължи възнаграждението.

Основното задължение на изпълнителя е да изпълни възложената му работа. Изпълнението на възложената работа трябва да е съобразено с поръчката на възложителя – чл. 258 от ЗЗД, чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Същевременно, изпълнението следва да е извършено по начин, че готовият резултат да е годен за обикновеното или предвидено в договора предназначение – чл. 261, ал. 1 от ЗЗД.

Основното задължение на възложителя е да приеме работата и да заплати уговореното възнаграждение /арг. от чл. 264, ал.1 от ЗЗД, съгласно който поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа/. Приемането на работата, т. е. на резултатът от изпълнението на договора за изработка, е право и задължение на възложителя. Възложителят е длъжен да приеме работата, ако тя отговаря на поръчката му.

В процесния случай ищецът твърди наличието на сключен договор за предоставяне на туристически услуги – конкретно ресторантьорство като вид туристическа дейност, в обект „Парк Хотел Стара Загора“ на обща стойност от 359,10  лева, за което била издадена фактура № **********/31.10.2013 г. Като изпълнител във фактурата е посочено ищцовото дружество, а като получател – ответното. Процесната фактура не е подписана от представител на дружеството-получател. Основното релевирано в производството по делото възражение е основано на оспорване съществуването на договорно правоотношение по предоставяне на твърдените туристически услуги. По това спорно между страните обстоятелство настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на договора. Според други решения на ВКС, а именно – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество – ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо повече, според приетото в решение № 42/2010 г. по т.д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за „получател“ от купувача по договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит.

В решение № 211/2012 г. на ВКС по т.д. № 1120/2010 г. на II ТО е посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на процесния договор, преценката за сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези действия по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС от купувача по сметка на продавача, представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване.

В разглеждания случай по делото е представена процесната фактура № **********/31.10.2013 г., която обективира договор за предоставяне на туристическа услуга /ресторантьорство/ между страните. Документът съдържа пълна индивидуализация на спорното право – основанието за възникването му са предоставени туристически услуги от ищеца по възлагане на ответника, вида на услугите, цената и начина на плащане. Фактурата не е подписана от представител на ответното дружество, посочено като получател по същата.  

Съгласно заключението на изготвената и приета пред СРС съдебно-счетоводната експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно дадено, и неоспорено от страните, се установява, че процесната фактура е осчетоводена в счетоводството на ответника, включена е в дневника за покупка през м. февруари 2014 г., подадена е справка-декларация по ЗДДС и ответникът е ползвал данъчен кредит в размер на 59,85 лева.

С оглед гореизложеното, действията по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, като същевременно следва да се ценят и като признание за извършване на описаните в нея услуги. С процесната фактура ищецът е доказал сключването на договор за туристически услуги и тяхното ползване от страна на ответника, поради което за последния е възникнало задължение за плащане на уговорената цена.

В този смисъл, неоснователни са оплакванията на въззивника за липса на яснота, кога е предоставена услугата, тъй като е налице недвусмислено признание за получаването й. Независимо дали услугата е предоставена през м. 05.2013 г. или на 30.09.2013 г. и 01.10.2013 г., същата е била осъществявана преди да бъде издадена фактурата. Ответникът е осчетоводил процесната фактура след осъществяване на услугата, с оглед на което е имал възможност при съответни възражения по повод изпълнението й да ги релевира към ищцовото дружество, както и да не осчетоводява фактурата, нито да ползва данъчен кредит по нея.

Неотносими към предмета на спора са релевираните от ответника обстоятелства дали посоченото във фактурата лице, потребило услугата, е било в облигационни или трудови отношение с него към онзи момент и дали е бил надлежно командирован. В решение № 30/08.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 416/2010 г., I ТО, което настоящият състав споделя, е прието, че включването на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяването им в счетоводството на получателя чрез заверка на съответния счетоводен регистър и приспадането на данъчен кредит по тях, представлява потвърждаване по смисъла на чл. 301 от ТЗ от страна на купувача на действията на лицата действали без представителна власт. Ето защо дори и лицето, ползвало услугата от името на ответното дружество, да е такова без представителна власт, най-късния момент, в който ответникът е могъл да узнае за това е датата на осчетоводяване на фактурата, в който момент е следвало да се противопостави.

Ирелевантно е и обстоятелството дали обектът, в който са предоставени ресторантьорските услуги, е собственост на ищеца, доколкото за предоставяне на определена услуга не е необходимо доставчикът, респ. изпълнителят да е собственик на обекта, в който последната е предоставена. Фактът на осчетоводяване на фактурата недвусмислено сочи на признание на обективираното в нея задължение, възникнало на посоченото в нея основание.

В обобщение следва да се посочи, че отразените във фактурата данни, преценени във връзка с неоспореното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, дават основание да се приеме, че задължението на ответника за заплащане на цената на описаните в процесната фактури услуги е признато от длъжника по недвусмислен начин. Съвкупната преценка на доказателствата води до извод, че между страните е възникнало правоотношение по договор за предоставяне на туристически услуги със съдържание, отразено в представената фактура – ресторантьорски услуги, а липсата на ангажирани от ответника доказателства за плащане на цената, води до извод за основателност на предявения иск по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

С оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично задължение, основателна е и претенцията за заплащане на акцесорното вземане за обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като размерът на лихвата за забава е определен правилно от съда по реда на чл. 162 от ГПК. С оглед липсата на конкретни доводи по отношение на размера на присъдената лихва, предметът на въззивна проверка е изчерпан.

Съобразно изложеното и поради съвпадение на правните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски. На въззиваемата страна също не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото последната претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, но по делото няма данни страната да е била представлявана от юрисконсулт пред въззивния съд, тъй като е бил подаден единствено отговор на въззивна жалба подписан от представляващия дружеството.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 436517 от 25.06.2018 г., постановено по гр. д. № 8614/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 61-ви състав.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:          

                   

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.      

                          

 

                                                                                                    2.