РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.03.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на
осемнадесети декември две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
Съдия Вергиния Мичева-Русева
при секретаря Диана Борисова като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 5039 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с
правно основание чл.
422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл.
430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и насрещни обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Ищецът по
установителния иск – заявител в заповедното производство, “Б.Д.“ ЕАД твърди,
че на 28.07.2004 г. сключил в качеството си на кредитодател с ответницата Р.Г.А.,
в качеството й на кредитополучател, договор за кредит за довършителни работи на
недвижим имот, с който на длъжницата Р.А. бил опуснат кредит в размер на
80 000 лева. Сумите по кредита били
усвоени на 4 етапа. Сключени били също Анекс № 1 от 28.10.2009 г. към договора за кредит, Допълнително
споразумение от 30.08.2010 г. и Допълнително споразумение на 09.09.2013 г. Ищцовата банка твърди, че
ответницата изпаднала в забава и преустановила плащанията по кредита, поради
което ищецът с писмено уведомление съобщил на Р.А., че обявява и непадежиралите
вноски за главница и лихва за изцяло
предсрочно изискуеми, като излага, че изявлението е връчено на длъжницата на
29.07.2015 г., а кредиторът счита, че предсрочната изискуемост е настъпила след
това – на 14.08.2015 г., към която дата не били погасени 15 броя вноски.
Съобразно с изложеното моли съда да признае за установено по отношение на Р.Г.А., че „Б.Д.“ ЕАД е титуляр на следните вземания:
42 014,17 евро главница по договор за кредит за
довършителни работи на недвижим имот от 28.07.2004 г., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението пред съда –
16.10.2015 г. до окончателното изплащане на вземането; вземане в размер на 4658,39 евро – представляващо неплатена договорна лихва за периода 10.07.2014 г. – 14.10.2015 г. ; вземане
в размер на 797,91 евро – санкционна лихва за забава , дължимо за
периода 07.08.2015 г. – 14.10.2015 г., вземане в размер на 504,52 евро – заемни такси, за които суми са издадени заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 973/2015
г. по описа на
Районен съд – Разлог, ГО, I състав. Претендира
присъждане на разноски за заповедното
производството и за настоящото производство.
Ответницата Р.Г.А. – длъжник в
заповедното производство, е оспорила исковете изцяло по основание и
размер. Поддържа, че клаузите от
договора за кредит и от подписаните към него Анекс № 1 и допълнителни
споразумения, които дават право на банката да променя едностранно лихвата по
кредита; да променя едностранно анюитетните вноски; капитализира лихвата по
кредита; задължават потребителя при
предсрочно погасяване на кредита да заплаща на банката допълнителни такси и
комисионни; клаузата, даваща право на ищеца чрез промени в ОУ да променя
годишния процент на разходите по кредита; клаузите, даващи предимство на ОУ на
банката пред подписаното Споразумение, в случай на противоречие; клаузите
даващи право на банката едностранно да променя таксите по кредита, съгласно
Тарифата си, действаща към датата на съответното плащане; клаузата, даваща
право на банката да променя едностранно ОУ, които промени стават задължителни
за потребителя; клаузата даваща право на банката да предостави на потребителя
погасителен план, едва след подписване на споразумението и първа падежна дата,
са нищожни. Оспорените като неравноправни клаузи са следните: в договора за кредит от 28.07.2004 г. - т. 6; т.9.2.; т. 11; от Анекс № 1 от
28.10.2009 г. – т. 5; т. 6; В допълнително споразумение от 30.08.2010 г. – т.1.2; т.3; т. 11, т.12, т.13 и в
Допълнително споразумение от 09.09.2013 г. - т.1.2; т. 5; т. 8, т.12. Заявено
е и възражение за погасяване по давност на претендираните за установяване вземания. Претендира присъждане на разноски
за настоящото производство.
В срока по чл. 367, ал. 4 ГПК са
предявени като
частични обективно кумулативно съединени насрещни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата по насрещните искове и ответница по
първоначалните Р.А., твърди, че в договора за банков кредит и сключените към
него анекс № 1 и допълнителни споразумения се съдържали неравноправни клаузи,
вследствие на което дългът се бил увеличил незаконосъобразно и
кредитополучателят А. е надвнесла суми , с които ответната „Б.Д.“ ЕАД се е
обогатила неоснователно. Съобразно с изложеното моли да бъде осъден ответникът
„Б.Д.“ ЕАД да заплати на ищцата Р.А. сумата от 100 лева, представляваща част от
сума, отговаряща на разликата между предварително договорения размер на
възнаградителната лихва с договора за банков кредит от 28.04.2004 г. и реално
заплатената възнаградителна лихва за периода от 28.04.2004 г. – 14.08.2015 г. (
датата на предсрочната изискуемост ), ведно със законната лихва, считано от
датата на исковата молба – 30.08.2016 г. до окончателното изплащане, както и
сумата от 100 лева, представляваща недължимо платени такси по обслужване на
кредит, предоставен с договор за кредит за довършителни работи на
недвижим имот от 28.04.2004 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на исковата молба - 30.08.2016 г. до окончателното изплащане. Претендира
присъждане на разноски по насрещните
искове.
Ответникът по насрещните искове –
„Б.Д.“ ЕАД оспорва същите по основание и размер. Поддържа, че не са налице
неравноправни клаузи, а всички договорености между банката и кредитополучателят били
индивидуални. Оспорва да са налице предпоставките за нищожност на оспорените
клаузи и моли да се отхвърли като неоснователен така предявеният насрещен иск. Претендира
присъждане на разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, установи следното от фактическа
и правна страна:
Искът по чл. 422 ГПК е допустим. Видно от приложеното към настоящото
производство, ч.гр.д.№ 973/2015 г. по описа на Районен съд – Разлог,
ГО, I състав, същото е образувано по заявление от
16.10.2015 г., подадено от кредитора „Б.Д.“ ЕАД срещу длъжника Р.Г.А. за
следните суми: 42 014,17 евро главница по договор за кредит за
довършителни работи на недвижим имот от 28.07.2004 г., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението пред съда –
16.10.2015 г. до окончателното изплащане на вземането; вземане в размер на 4658,39 евро – представляващо неплатена договорна лихва за периода 10.07.2014 г. – 14.10.2015 г. ; вземане
в размер на 797,91 евро – санкционна лихва за забава , дължимо за
периода 07.08.2015 г. – 14.10.2015 г., вземане в размер на 504,52 евро – заемни такси. Представено
било извлечение от счетоводните книги на банката заявител за сочените вземания.
Заявлението е уважено и на 26.10.2015 г. са издадени заповед № 5012 за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. В законоустановения срок длъжникът Р.А. депозирала
възражение по чл. 414 ГПК, като на заявителя са дадени указания да предяви в
едномесечен срок от съобщаването установителен иск за оспорените вземания по
реда на чл. 422 ГПК. Исковата молба ведно с доказателства за спазване на
преклузивния срок са постъпили в съда на 22.04.2016 г. ( по пощата ) – в срока
по действащата към сочения момент редакция на чл. 415, ал. 1 ГПК.
Между
страните по делото не е спорно, че на 28.07.2004 г. е сключен договор кредит за
довършителни работи на недвижим имот ( л. 11 ), с който ищецът – „Б.Д.“ ЕАД
предоставил на кредитополучателят Р. Г.А.
кредит в размер на 80 000 лева. Кредитът следвало да се усвоява на етапи, като
съгласно т. 9.2. (оспорена като
нищожна клауза) за всяко
усвояване се извършва преанюитиране на падежна дата и се определя нов месечен анюитет на база реално формирания дълг за времето от
падежната дата до крайния срок за издължаване. Крайният срок за издължаване на
кредита бил 180 месеца, с крайна дата –
28.07.2019 г. Съгласно т. 6 (оспорена като нищожна ) за предоставения кредит
кредитополучателят заплаща лихва в размер на действащата лихва по стандартни
жилищни кредити , определена от „Б.Д.“ ЕАД към датата на сключване на договора
плюс надбавка за риск в размер на 1,5 %. Отразено е, че към датата на сключване
на договора лихвата по стандартни жилищни кредити е 11,75% . Промяната на лихвата по стандартни жилищни
кредити, обявена от „Б.Д.“ ЕАД е задължителна
за страните. Видно от т. 7 кредитът се издължавал с месечни анюитетни
вноски за главница и лихва, вносими в
брой. От т. 9.1 е видно, че при
усвояване на сума от първия етап в анюитетен дълг се превръща реално усвоената
част от кредита, а месечната анюитетна вноска се определя на база реално
броената сума до крайния срок на договора. Оспорена
като нищожна е и клаузата на т. 11
от договора, по силата на която кредитополучателят в случай на предсрочно
погасяване на част или на целия остатък на
ползвания кредит заплаща
предвидената такса в Тарифата за таксите и комисионните на банката – кредитор. Съобразно с установеното съдържание на
атакуваните като неравноправни клаузи и
предвид приложимите правни норми на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, съдът счита, че ответницата може да се ползва от защитата
на ЗЗП, респективно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй като
процесният договор ( както и споразуменията към него ) е потребителски. За да
се установи дали ответницата А. има задължения към банката и в какъв размер,
преюдициално следва да се прецени твърдяната нищожност на клаузи от договора и
от споразуменията към него. Настоящият
състав на съда намира по отношение на т.
6 от договора, че същата не е нищожна в своята цялост. Възражението на ищцовата банка, че
оспорените клаузи са индивидуално договорени е неоснователно. Обстоятелството, че договорът от 28.07.2004 г. е подписан от
ответницата Р.А., както и обстоятелството, че са били подписани допълнителни споразумения и анекс, само по себе си не
е достатъчно и не освобождава търговеца, на осн. чл. 146, ал. 4 ЗЗП, чиято е
доказателствената тежест, да ангажира доказателства за индивидуално уговаряне
на оспорените клаузи.
Такива не са искани и не са събирани по делото. На следващо място следва
да се обсъди въпроса дали клаузата за лихва – т.6 от договора, като
възнаграждение за ползване на кредита, се отнася до основния предмет на
договора и така да попада под изключенията на чл.145 ал.2 от ЗЗП -
„Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми“, респективно чл.4 пар.2 от Директива 93/13 – „преценката на
неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на
договора, нито със съответствието между цената и възнаграждението от една
страна и доставените стоки или предоставените услуги от друга, при условие че
тази клаузи са изразени на ясен и разбираем език“. Действително лихвата е
възнаграждението на банката за ползвания кредит, и в този смисъл тя попада в
основния предмет на договора. Предмет на
повдигнатия въпрос не е преценка на размера на лихвата /като съотношение
цена-възнаграждение/, а механизма, по който тя се формира. Клаузата за този
механизъм не се включва в основния предмет на договора и в този смисъл не
попада под изключението на чл.145 ал.2 от ЗЗД. Така се е произнесъл и СЕС в решение по делото
С-472/10, т.23 /“ В съответствие с член 4, параграф 2 от Директивата преценката
за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на
договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна,
и доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези
клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Това изключение обаче не би могло
да се приложи за клауза, отнасяща се до механизъм за промяна на разходите във
връзка с предоставяни на потребителя услуги“/. В договора липсва обяснение какъв е механизма за изменение на лихвата, въз
основа на какви обективни обстоятелства, които
стоят извън преценка на кредитодателя
последният би могъл да променя лихвата, поради което и ответницата, като
потребител не може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии,
произтичащите за нея икономически
последици. Изискването на ясен и
разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от
граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на
съдържанието на правата и задълженията на страните. Ето защо оспорената от ответницата
клауза на т. 6 в договора за кредит в частта й, предвиждаща, че промяната на лихвата по стандартни
жилищни кредити, обявена от „Б.Д.“ ЕАД е
задължителна за страните, не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
за търговеца и потребителя и то във вреда на последния. Следователно в сочената
част клаузата е неравноправна и на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП е нищожна, респ. не следва да се
прилага и няма задължителна сила за потребителя – ответницата Р.А.. Изложеното се отнася и за другите, оспорени
клаузи в Анекс № 1, и Допълнително споразумение от 09.09.2013 г. относно
изменението на лихвата. Според т. 5
от Анекс № 1 от 28.10.2009 г.
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично от банката кредитодател. Към датата на сключване
на анекса БЛП е 5,69 стандартната
надбавка е в размер на 4,60 процентни пункта или лихвения процент по кредита е
общо 10,29 %. В т.1.2 от Допълнително споразумение от 09.09.2013 г. е предвидена промяна на лихвения
процент по кредита, като кредитополучателят заплаща лихва, формирана от БЛП за
този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да
бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „ДСК Уют“. Видно е и при двете цитирани клаузи, че липсва метод на изчисление
на лихвения процент, не е налице ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на
всеки от отделните компоненти, формиращи размера на възнаградителната лихва. Ето защо т. 5 от Анекс № 1 и т.1.2. от
Допълнително споразумение от 09.09.2013
г. са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП и в този смисъл нищожни.
Не следва да се смята за обвързваща
страните и оспорената от ответницата т. 6 от Анекс № 1 от 28.10.2009 г.,
клауза, според която ГПР може да променян при предпоставките, предвидени в
Общите Условия. Такива ( ОУ ) са
представени на л. 22 и сл. от делото, както и на л. 29 и сл., както и на л. 38,
като на първите не е посочен периода, за който са се прилагали, а на
вторите е отразено, че са версия
10.11.2010 г. – т. е след сключване на Анекс № 1. Самото понятие „годишен
процент на разходите“ представлява реалната цена на кредита и един от компонентните
му е годишният лихвен процент. След като, както е установено и обосновано и по
– горе, липсва разписан ясен и конкретен
механизъм, при осъществяването на който банката да може да упражни правото си
да внесе промяна в престацията на потребителя, то и по отношение на клаузата за
промяна на ГПР, може да се заключи обосновано, че за ответницата липсва
възможност да формира ясна преценка при какви показатели и с какви икономически последици би се променил размера на дълга й, вследствие
промяна на ГПР.
Нищожно е и допълнително
споразумение от 30.08.2010 г.
Същото представлява спогодба и има за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя А. са
определени въз основа на неравноправни клаузи на Анекс № 1 от 28.10.2009 г., изготвен
на основание нищожна част от клаузата на т. 6 от основния договор, и следователно
е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД, като сключено върху непозволен договор, какъвто Анекс № 1
съставлява в частта, предвиждаща право
на банката да променя едностранно лихвата. Допълнителното споразумение не би
могло да се запази частично – по аргумент от чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като размера
на дълга и новодоговорените условия са обвързани от определената въз основа на
нищожната клауза на т. 5 от Анекс № 1 от 28.10.2009 г. клауза за лихва, и без
тези си части, споразумението не би могло да бъде изпълнявано. Ето защо същото
е нищожно изцяло - съдържа установителна част за размера на дълга, но така
както той е определен от кредитора според нищожната клауза на т. 5 от Анекс №
1.
Нищожно на изложеното основание – чл. 366 ЗЗД, е и последното Допълнително споразумение от
09.09.2013 г., с изключение на уговорката относно вида на валутата, в която
следва да бъде издължаван кредита, тъй като последната не е неравноправна с
оглед свободата на договаряне и липсата
на установени вредни икономически последици за потребителя от самото определяне на вида валута. На
основание чл. 29, ал. 2 ЗБНБ официалният валутен курс на лева към еврото е
фиксиран и не зависи от борсови колебания. Следва да се изложи само за пълнота,
че преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза да се обяви за
нищожен в неговата цялост или да се запази действието му, но без
неравноправната клауза, следва да се основава на интереса на потребителя с
оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13.
Предвид
обоснованото до тук, съдът намира, че
ищецът „Б.Д. „ ЕАД и ответницата Р.А. са обвързани от условията, договорени с
първоначално сключения между тях договор ( без да се прилага изречение последно
на нищожната т. 6, даващо право на банката да променя едностранно лихвения
процент ) и от уговорката за вида на валутата, в която следва да се погасява
предоставения кредит. Клаузата от договора, предвиждаща при предсрочно
погасяване на кредита потребителя да заплати определени такси и комисионни е
ирелевантна към предмета на доказване по настоящото дело и прогласяването на
нейната нищожност няма значение за размера на дълга, тъй като, както ще бъде
изяснено и по – долу, в процесната хипотеза липсва доброволно изпълнение за
периода след 31.07.2014 г. и не е налице доброволно предсрочно погасяване на
кредита. Не е нищожна и договорката, установена с т.9.2, тъй като кредитът се
усвоява на етапи до достигане на
отпуснатият размер от 80 000 лева и за всяко усвояване е предвиден
погасителен план с оглед реално формирания ( усвоен ) дълг. Следователно
приложим е Погасителния план, приложен на л. 235 – 239 от делото, който е
относим към съгласуваните с
договора условия – разрешен лимит от
80 000 лева, краен срок на издължаване на кредита – 28.07.2019 г., размер
на възнаградителна лихва от 13,25 %, размер на
анюитетната месечна вноска за главница и лихва.
Не е нищожна и уговорката,
предвиждаща възможност за капитализация на лихвата, тъй като действащата към
датата на сключването на договора – 28.07.2004 г., нормативна уредба не е съдържала забрана в
такава посока. В допълнение следва да се обоснове и това, че от едната от
страните по договора е търговец, а самата сделка на основание чл. 430 ТЗ също е търговска и забраната за анатоцизъм по
чл. 10 ЗЗД също не намира приложение.
Не е спорно по делото, че
ответницата Р.Г.А. е усвоила в пълен размер разрешеният й кредит от 80 000
лева на 4 етапа, както следва: I етап – 7000 лева, усвоени на 06.08.2004 г.; II етап – 26 000 лева, усвоени на 06.09.2004 г., III етап – 20 000 лева, усвоен на 10.11.2004 г.
и IV
етап – 27 000 лева, усвоени на 09.12.2004 г. В този смисъл е и заключението на
първоначалната съдебно – счетоводна експертиза ( ССЕ ). Изслушаната ССЕ
установява, че ответницата Р.А. е
платила в погашение на усвоения кредит следните суми: 62 324,41 лева – главница; 18 713,95
лева – възнаградителна лихва; санкционираща лихва в размер на 24,36 лева,
лихва за забава в размер на 1878,05 лева и вноски по главницата извън
погасителния план в размер на 1481,63 лева. Въз основа на сключеното на
09.09.2013 г. допълнително споразумение Р.А. е внесла за периода 01.10.2009 г.
– 26.09.2014 г. сума в общ размер на 3186,15 евро, от които 87,83 евро за
главница; 3098,32 евро за лихва и 0,02 евро за санкционираща лихва. Според
вещото лице последното плащане от ответницата е извършено на 31.07.2014 г. Към датата на предсрочната изискуемост –
14.08.2015 г. ССЕ установява забава в
размер на 394 дни. Заключението на ССЕ не е оспорено от страните и съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено. Изслушаната допълнителна
ССЕ установява, че начислените такси
за управление и изискуемост по кредита
са в размер на 460 лева, като са капитализирани и прибавени към дължимата главница. Сочените такси според вещото лице били изцяло погасени от ответницата Р.А.. Заключението на
допълнителната ССЕ не е оспорено от страните и съдът го възприема като
компетентно, безпристрастно и пълно.
По делото като безспорен факт
е отделено и настъпването на 14.08.2015 г. на предсрочна изискуемост на
процесния кредит. Установи се, че са били налице обективните предпоставки за загубване на
преимуществото на срока, тъй като длъжникът Р.А. е спряла да обслужва
плащанията по кредита на 31.07.2014 г., като волеизявлението на ищцовата банка,
че обявява и непадежиралата част от вноските за предсрочно изискуеми, е
достигнало до ответницата А., като й е връчено лично ( л. 69 и л. 70 ).
Вземанията
на ищеца не са погасени по давност, каквото възражение е релевирано от
ответницата Р.А. – течението на давностните срокове по отношение на вземането
за главница и лихви е започнало от
датата на предсрочната изискуемост – 14.08.2014 г. и е спряно с подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 16.10.2015 г.,
като давността не тече през времетраене на съдебното производство относно
процесните вземания. Видно е следователно, че по отношение на претенциите за
главница и лихва не е изтекла нито 5 годишната, нито кратката три годишна
давност.
Задължението по кредита не е изплатено
изцяло, поради което се дължи и на основание чл.79 от ЗЗД ищцовата банката има право да иска
изпълнение. Конкретният размер на дължимите вземания за
главница, възнаградителна лихва, санкционна лихва и такси, съдът изчислява по реда на чл. 162 ГПК, като съобразява заключенията на ССЕ, Погасителен план на л. 235 и сл., курсът
на лева към еврото по аргумент чл. 29, ал. 2 ЗБНБ и постановките на
Тълкувателно Решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк.дело № 4/2014 г. ОСГТК на ВКС
относно задължения, уговорени в чуждата валута. Съгласно Погасителен план размера на цялата главница е 80 321,58
лева, като според заключението на ССЕ за погасяване на вноските за главница
ищцата е внесла сума в общ размер на 63 806,04 лева, следователно
дължимият непогасен остатък от кредита за главница е в размер на 16 515,54
лева. Превалутирана в евро размера на
дължимата главница е 8444,26 евро. Видно от заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
ищецът е претендирал предсрочно изискуема главница в размер на 42 014,17 евро и за която сума е
издадена на 26.10.2015 г. заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
по ч.гр.д.№ 973/2015 г. на Районен съд – Разлог. Съобразно с изчислената по –
горе сума, искът за дължимата главница по договор за кредит за довършителни
работи на недвижим имот от 28.07.2004 г.
е основателен до размера на сумата от 8444,26 евро, като за разликата до пълния
претендиран размер от 42 014,17
евро следва да се отхвърли. На уважаване
подлежи и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от датата за
заявлението – 16.10.2015 г. до окончателното изплащане.
По отношение на възнаградителната лихва: според внесеното от ищеца уточнение в
исковата молба, с молба – уточнение от 17.06.2016 г., вх. № 82687, претенцията
за възнаградителна лихва в размер на 4658, 39 евро за периода от 10.07.2014 г.
- 14.10.2015 г., се основава на т.1.2 от Допълнително
споразумение от 09.09.2013 г. Същото е обявено за нищожно поради
неравноправност именно на сочената от
ищеца клауза относно начина на определяне на възнаградителната лихва. Същата не
е породила правни последици и страните по кредитното правоотношение не са
обвързани от действието й. Ето защо
претенцията в тази й част следва да бъде отхвърлена изцяло. За пълнота
следва да се посочи, че възнаградителната лихва по договора за банков кредит е
дължима и същата може да бъде претендирана в отделно производство, но не може
да бъде присъдена в настоящото по изложените съображения.
Искът в частта за наказателна лихва за
периода 07.08.2015 г. – 15.10.2015 г. също се основава на обявената за нищожна
клауза на т.1.2 от
Допълнително споразумение от 09.09.2013 г. Ищцовата банка уточнява, че размера
на вземането за санкционираща лихва е формиран като към договореният в т.1.2.
от допълнителното споразумение лихвен
процент от 8,79 % , увеличен с надбавка
предвидена в т. 20.2 от Общите условия в размер на 10 пункта. При това
положение искът за признаване на установено, че ищецът е титуляр на вземане за
наказателна лихва в размер на 797,91 евро и за периода 07.08.2015 г. –
15.10.2015 г. следва да се отхвърли, като неоснователен.
Ищецът
е претендирал установяване дължимостта
на вземане за такси в размер на 504,52 евро. От една страна соченото
вземане също се основава на обявеното за нищожно допълнително споразумение от
09.09.2013 г., от друга страна част от
таксите не са банкови – т. е такси за подновяване на ипотека и застрахователна премия.Същите са
разходи, пряко свързани с кредита, които следва да са включени при изчисление
на ГПР ( годишен процент на разходите ) и заплащането им да е част от месената
анюитетна вноска за главница, върху която пък следва да се начислява
договорената възнаградителна лихва. Отделно и за пълнота следва да се посочи,
че според заключението на допълнителната ССЕ такси за управление на кредита в
размер на 460 лева, които са били прибавени към главницата са погасени в пълен
размер от ответницата.Исковата претенция
и в тази й част подлежи на отхвърляне.
По исковете с правно основание чл. 55, ал.
1 ,предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Предвид
обявяването на изречение последно на клаузата на т.
6 от договора за кредит от 28.07.2004 г.
за нищожна; обявяването на Анекс № 1 от 28.10.2009
г., Допълнително споразумение от 30.08.2010 г. и Допълнително споразумение от 09.09.2013 г. ( последното без клаузата за
превалутиране ) за нищожни, то и претенцията
на ищцата Р.А. по иска за неоснователно обогатяване на ответника „Б.Д.“ ЕАД с
надвнесени суми за възнаградителна лихва, заявена като частична, е основателна. Според
заключението на ССЕ въз основа на допълнително споразумение от 09.09.2013 г.
ищцата по насрещния иск и ответница по първоначалния е внесла в погашение на
главница и лихви – договорни и санкциониращи, за периода 01.01.2013 г. –
22.04.2016 г., следните суми: 87,83 евро за главница; 3098,32
евро за договорна лихва и 0,02 евро за санкционираща лихва. Ето защо сочените
суми са надвнесени – плащането им е извършено при изначална липса на основание по
смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. От допълнителната ССЕ се установи, че
такси по обслужване на кредита няма надвнесени, тъй като със сумата от 460 лева
е капитализирана главницата и същата е погасена до размера на 63 806,04
лева. С оглед съществуващото диспозитивно начало в процеса – чл. 6, ал. 2 ГПК ответникът „Б.Д.“ ЕАД следва да бъде
осъден да заплати на ищцата сумата от 100 лева, която сума представлява част от
разликата между договорената в договор за кредит от 28.07.2004 г.
възнаградителна лихва и реално заплатената такава за периода 28.07.2004 г. –
14.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба –
30.08.2016 г., като искът за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 100 лева, която представлява надвнесени такси въз основа на нищожни клаузи,
ведно със законната лихва върху главницата от
100 лева, следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
Ищецът
„Б.Д.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и по представен списък по чл. 80 ГПК,
има право на разноски съобразно с уважената част от исковете за заповедното производство в размер на
671,36 лева и за исковото производство в размер на 402,57 лева.
Ответната страна Р.А. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на
разноски за настоящото производство
съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 313, 11 лева.
Заявена
е претенция за присъждане на разноски и по исковете с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както от ищеца по тези претенции Р.А., така и от
ответника „Б.Д.“ ЕАД. На ищцата се следват съобразно с уважената част от
исковете разноски в размер на 50 лева за ДТ и на ответника се следват разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50 лв. (определено по реда на чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ), поради което след прихващане на двете насрещни задължения за
разноски, на страните се следват разноски единствено за производството по
установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
Воден от горните
съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения установителен иск
с правно основание чл. 422 ал.1 във вр. чл. 415 ал.1 ГПК, от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, против Р.Г.А., ЕГН **********,
че Р.Г.А. дължи на „Б.Д.“ ЕАД
следните суми: 8444,26 евро – главница
по договор за кредит за довършителни
работи на недвижим имот от 28.07.2004 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК пред съда – 16.10.2015 г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума са издадени
заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение и изпълнителен лист от 26.10.2015 г. по ч.гр.д.№ 973/2015 г.
на Районен съд – Разлог, като ОТХВЪРЛЯ иска за следните суми: за сумата над 8444,26
евро главница до пълния претендиран размер от 42 014,17 евро; за сумата от 4648,39 евро
– възнаградителна лихва за периода 10.07.2014 г. 0 14.10.2015 г.; за сумата от 797,91
евро – санкционна лихва за забава, дължима за периода 07.08.2015 г. –
14.10.2015 г. и за сумата от 504,52 лева –
заемни такси, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК Р.Г.А., ЕГН **********, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 671,36 лева- разноски
за заповедното производство, и сумата от
402,57 лева – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Р.Г.А., ЕГН **********, сумата от 313, 11 лева – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА
на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Б.Д.“
ЕАД,
ЕИК
*********, да заплати на Р.Г.А., ЕГН **********, сумата от 100 лева, представлява част от разликата между договорената в договор за
кредит за довършителни работи на недвижим имот от 28.07.2004 г. възнаградителна лихва и реално заплатената такава за периода 28.07.2004 г.
– 14.08.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 100 лв., считано
от датата на исковата молба – 30.08.2016 г., до окончателното
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника „Б.Д.“ ЕАД да
заплати на ищцата Р.А. сумата от 100 лева, която представлява надвнесени такси
въз основа на нищожни клаузи, ведно със законната лихва върху главницата
от 100 лева, като неоснователен.
ОСТАВЯ без уважение претенциите на „Б.Д.“ ЕАД,
ЕИК
*********, и на Р.Г.А., ЕГН **********, за присъждане на разноски по
насрещните искове.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: