Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна,
.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 24 -
ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети юни през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 17459/ 2017 година
на ВРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото
е образувано по предявени от Д.К.
срещу „Е.С.” АД /с предишно наименование Е.П.П.АД/,
ЕИК *******, гр. Варна обективно кумулативно съединени искове с правно осн. чл. 74, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация и
чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 168, 40 лв., претендирана като
обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната ползва от
реализиране на брутно трудово възнаграждение от престиране
на труд за периода от 06.12.2012г. до 07.02.2013г., в резултат на проявено
дискриминационно действие от страна на работодателя, установено с решение № 172/03.05.2016г.
на Комисията за защита от дискриминация, Пети специализиран постоянен
заседателен състав и решение № 2556/16.12.2016г. по адм.
дело № 1589/2016г. на Административен съд – Варна, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба - 16.11.2017г. до окончателното
изплащане на задължението, обезщетение за забава съизмеримо със законната лихва
върху сумата от 2 168, 40 лв., възлизащо на 1 053, 26 лв. за периода
от 07.02.2013г. до 15.11.2017г. /вкл./, сумата от 9 508, 56 лв.,
претендирана като обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната
ползва от реализиране на брутно трудово възнаграждение от престиране
на труд за периода от 01.10.2013г. до 04.08.2014г., в резултат на проявено
дискриминационно действие от страна на работодателя, установено с решение № 172/03.05.2016г.
на Комисията за защита от дискриминация, Пети специализиран постоянен
заседателен състав и решение № 2556/16.12.2016г. по адм.
дело № 1589/2016г. на Административен съд – Варна, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба - 16.11.2017г. до окончателното
изплащане на задължението, обезщетение за забава съизмеримо със законната лихва
върху сумата от 9 508, 56 лв., възлизащо на 3 181, 07 лв. за периода
от 04.08.2014г. до 15.11.2017г. /вкл./ и сумата от 7 000 лв., претендирана
като обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на проявено
дискриминационно действие от страна на работодателя при прекратяване на трудовия договор със заповед № 24 # 3/14.06.2012г. и № 24/27.03.2013г., установено с решение № 172/03.05.2016г. на Комисията
за защита от дискриминация, Пети специализиран постоянен заседателен състав и
решение № 2556/16.12.2016г. по адм. дело №
1589/2016г. на Административен съд – Варна, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба -
16.11.2017г. до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба,
ищецът Д.К. твърди, че за период от 30 години е полагал труд в ответното
дружество Е.П.М.АД.
С решение, постановено
по гр.д. № 10965/2012г. на ВРС, 9 – ти състав, е отменена като
незаконосъобразна заповед 24 – 3/14.06.2012г. на работодателя, с която ищецът е
дисциплинарно уволнен, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Със същото съдебно
решение ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а
работодателят осъден да заплати обезщетение за оставяне без работа, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.
225 КТ в размер на 6 216, 58 лв. за времето от 14.06.2012г. до
06.12.2012г. при последно получено брутно трудово възнаграждение от 1 084,
20 лв. Фактически служителят се е явил на работа на 07.02.2013г. и полагал труд
до 01.04.2013г.
На 01.04.2013г.
служителят отново бил уволнен със заповед, поради липса на необходимото
образование за заеманата длъжност. С решение, постановено от Окръжен съд –
Варна по в.гр.д. № 3551/2013г., е отменено решение на Районен съд – Варна по
гр.д. № 6465/2013г., а предявените от Д.К. срещу Е.П.М.АД искове по чл. 344,
ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, уважени.
В полза на служителя е
присъдено обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.
225 КТ в размер на 6 240 лв. за времето от 01.04.2013г. до 30.09.2013г. при
последно получено брутно трудово възнаграждение от 1 040 лв. Фактически
служителят се е явил на работа на 04.08.2014г.
С влязло в законна сила
решение № 2556/16.12.2016г. по адм. дело 1589/2016г.
на Административен съд – Варна е отхвърлена жалбата на Е.П.М.АД срещу решение
172/03.05.2016г. на Комисията за защита от дискриминация, Пети специализиран
постоянен заседателен състав, с което е установено на осн.
чл. 65 ЗЗДискр., че в периода от 2011г. до 2013г. в
качеството на работодател ответникът е допуснал неравно третиране по смисъла на
пар. 1, т. 7 ДР на ЗЗДискр.
спрямо Д.К., представляващо дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.
Твърди се, че в
резултат на дискриминационните действия на ответника за периодите от 06.12.2012г.
до 07.02.2013г. и от 01.10.2013г. до 04.08.2014г. Д.К. е претърпял имуществени
вреди, намиращи се в причинно – следствена връзка с това негово поведение, под
формата на пропуснат доход от възнаграждение за престиране
на труд, поради което настоява за уважаване на заявените претенции, вкл. и за
присъждане на обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва.
Наред с обезщетението
за имуществени вреди ищецът претендира от работодателя и обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 7 000 лв., настъпили също в резултат на
дискриминационно поведение на работодателя, изразяващи се в изостряне на
съществуващо заболяване „биполярно афективно
разстройство”, съпътствано от периоди на мании и депресии.
Периодите на депресии
за времето от 2012 - 2013г. са били съпроводени от чувства на безнадежност, безпокойство, разстроен сън, липса на
физически сили, нежелание за прием на лекарства, а тези на мании, причиняващи
конфликти и усещане за величие и всесилност.
Единствено благодарение на членовете на семейството си и помощта от най – добрия
му приятел ищецът е започнал прием на лекарства, а заболяването е успял да
овладее.
Въз основа на
изложеното се настоява за уважаване на заявената претенция, ведно с обезщетение
за забава, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът „Е.С.” АД оспорва предявените искове по основание и размер.
Оспорват се елементите
от фактическия състав на деликтната отговорност, вкл.
и твърденията да са настъпили имуществени и неимуществени вреди, намиращи се в
причинно – следствената връзка с проявеното дискриминационно отношение.
Отделно се поддържа, че
работодателят е изплатил дължимите по чл. 225, ал. 1 КТ обезщетения за оставяне
без работа и не дължи други за посочените от ищеца периоди.
В условията на
евентуалност е релевирано и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
по съображения, че ако служителят се бе регистрирал в „Бюро по труда” като
безработен, то щеше активно да търси и намери работа и би получавал обезщетение
при безработица, т.е. доход за заявения период, което той не е сторил. Ако
същият се е регистрирал като безработен, то той е получил следващото му се
обезщетение, в който случай работодателят не му дължи друго.
Поддържа се, че претендираните вземания са погасени по давност с изтичане
на петгодишния срок, започнал да тече от деня на издаване на оспорените
заповеди. Вземанията за заплащане на обезщетение за забава са погасени с
кратната тригодишна давност.
По отношение на
обезщетението за неимуществени вреди се поддържа, че „биполярното афективно разстройство”, е заболяване, датиращо от преди
издаване на оспорените заповеди и то не се намира в причинно - следствена
връзка с поведението на работодателя. Влошаване на състоянието му се дължи на
злоупотреба с алкохол и медикаменти, както и лични проблеми, което е допринесло
за появата на мании и депресии.
Предвид изложеното се
настоява за отхвърляне на заявените претенции.
Съдът, след преценка на
събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Страните не спорят, че Д.К.
е последователно уволнен от „Е.П.М.” АД, със заповед № 24 # 3/14.06.2012г., на осн.
чл. 187, т. 9 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ /л. 106/ и със заповед № 24/27.03.2013г.,
на осн. чл. 328, ал. 1, т. 6 /л. 70/.
Уволнението, извършено
с първата заповед, е отменено с влязло на 23.01.2013г. в законна сила решение №
5436/20.12.2016г., постановено по гр.д. № 10965/2012г. на Районен съд - Варна,
на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Ищецът е възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност – „специалист проекти и строителство”, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Присъдено му е обезщетение в
размер на 6 216, 58 лв. през
времето през което е останал без работа за времето от 14.06.2012г. до 06.12.2012г., на осн. чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ /л. 241/.
Втората заповед за
уволнение също е отменена, на осн. чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ с решение без номер, постановено на 30.01.2014г. по в.гр.д. № 3551/2013г.
на Окръжен съд – Варна, г – н К. е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност „специалист проекти и строителство”, на осн.
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Работодателят е осъден да заплати обезщетение по чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 6 240 лв. за периода от 01.04.2013г. до 01.10.2013г., ведно със
законната лихва, считано от 01.10.2013г. до окончателното изплащане на
задължението /л. 248/.
Решението е влязло в
законна сила на 27.06.2014г., в
деня, в който е постановено определение ВКС по гр.д. № 2896/2014г. на ВКС, с
което не е допуснато до касационно обжалване решението по в.гр.д. № 3551/2013г.
на Окръжен съд – Варна.
Уволненията са признати
и за дискриминационни с решение № 172/03.05.2016г. на Пети специализиран
постоянен заседателен състав на КЗД, постановено по преписка № 129/2014г.
Жалбата на „Е.П.М.АД”
срещу решението на КЗД, в частта му с която е установено, на осн. чл. 65 ЗЗДискр, че в периода
от 2011г. до 2013г., в качеството му на работодател, е допуснал неравно
третиране по смисъла на § 1, т. 7 ДР на ЗЗДискр.
спрямо Д.К., представляващо дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр, е отхвърлена, с влязло в сила решение №
2556/16.12.2016г., постановено от Административен съд – Варна по адм. дело № 1589/2016г., влязло в законна сила на
09.02.2017г.
Прието е, че с издаване
на двете уволнителни заповеди ответникът трайно и целенасочено е целял като
резултат прекратяване на трудовото правоотношение с лицето Д.К..
В конкретния случай, дискриминационното
третиране по признак „увреждане”, е установено в производство по реда на Глава
IV, раздел I ЗЗДискр – от Комисия за защита от
дискриминация, потвърдено с решение на административния съд по пътя на
обжалването, с което съдът приема, че противоправността,
като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, е установена.
Условие за присъждане
на обезщетение, когато неравенството в третирането е проявено чрез прекратяване
на трудовото правоотношение, е установяване незаконността на уволнението и
неговата отмяна по предвидения от КТ ред – от самия работодател или чрез иска
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
В тази хипотеза
гражданският съд не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого
и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени вреди на пострадалото
лице, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът
на обезщетението.
Доколкото отговорността
по ЗЗДискр е разновидност на деликтната
отговорност, уредена в ЗЗД, нормите на чл. 45 – 53 ЗЗД намират субсидиарно приложение.
По исковете за имуществени
вреди под формата на пропусната полза и обезщетение за забава
Когато действието на
уволнението е признато и за дискриминационно, няма ограничение за вида на
вредите, за които може да се претендира обезщетение, тъй като важи общият
принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД – подлежат на обезщетение всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждащото действие.
Имуществените вреди от
незаконно уволнение, което е признато за дискриминационно могат да се
изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между
пропуснатите и действително получените.
Претенциите на ищеца са
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснат доход
в резултат на извършените дискриминационни действия и то за периоди следващи
тези, за които е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ до явяването му на
работа, съответно сумата от 2 168,
40 лв. за периода от 06.12.2012г. до
07.02.2013г. и сумата от 9 508,
56 лв. за периода от 01.10.2013г. до
04.08.2014г.
В първото съдебно
заседание е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, че след признаване за
незаконно на първото уволнение, Д.К. се е явил на работа на 07.02.2013г., а след второто уволнение
– на 04.08.2013г.
Тези факти се
потвърждават и от издадените заповеди: № EPRG – 280/07.02.2013г. /л. 91/ и №
EPRG – 1483/01.08.2014г. /л. 55/, с първата, от която, ищецът е допуснат до работа
на 07.02.2013г., а с втората на 04.08.2014г.
Със заповед №
188/29.08.2014г. трудовото правоотношение е прекратено, на осн.
чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Съгласно неоспореното и
кредитирано от съда заключение на допуснатата ССчЕ,
размерът на брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил за времето
от 06.12.2012г. до 06.02.2013г. /вкл./ възлиза на 2 204, 54 лв., а това за
периода от 01.10.2013г. до 03.08.2014г. /вкл./, е 10 556 лв.
В конкретния случай,
пропускането на възможността ищецът Д.К. да получи доход от престиране
на труд за времето от 06.12.2012г. до 06.02.2013г. /вкл./ и от 01.10.2013г. до
03.08.2014г. /вкл./ се дължи на действията на работодателя „Е.С.” АД във връзка
с прекратяване на трудовото правоотношение, признати за дискриминационни,
поради което причинно – следствена връзка, съдът приема за доказана.
Ако работодателят беше
изпълнил задълженията си да осигури равно третиране по ЗЗДискр,
вреди, представляващи пропуснати ползи в имуществената сфера на служителя, не
биха настъпили.
Доколкото, след първото
уволнение ищецът се е явил на работа на 07.02.2013г., а след второто на
04.08.2014г., обезщетение за имуществени вреди за посочени два дни по чл. 74,
ал. 1 ЗЗДискр не му се следва. Дължи се на служителя
трудово възнаграждение за престирания труд.
Неоснователно е
възражението, че ищецът не е претърпял вреди, тъй като е получил обезщетение за
безработица, наред с обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.
Обезщетението по чл.
225, ал. 1 КТ цели да обезщети вредите, произтекли от неизпълнение на трудов
договор от страна на работодателя.
Доколкото, правопораждащият юридически факт за ангажиране
отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ, е незаконното уволнение, а
този за отговорността по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр, са
признатите за дискриминационни действия, извършени при прекратяване на
трудовото правоотношение със служителя, то възражението на ответника, че не
отговаря за други вреди, извън тези, произтекли от неизпълнение на трудовия
договор, е неоснователно.
Данните по делото
сочат, че Д.К. е получил обезщетение за безработица в размер на 619, 20 лв. /л.
298/ за периода от 14.06.2012г. до
13.10.2012г. /вкл./, което не е възстановено, на осн.
чл. 54е КСО.
И след първото, и
второто уволнение, ищецът се е регистрирал като безработен в Бюрото по труда
при Агенция по заетостта /л. 238/.
Ищецът не е получил
парично обезщетение за безработица след второто уволнение.
Паричното обезщетение
за безработица компенсира загубата на трудови доходи поради прекратяване на
правоотношението - основание за осигуряване и то би следвало да се приспадне,
само ако беше получено за период, съвпадащ с този по заявената претенция,
какъвто не е настоящия случай.
В конкретния случай,
обезщетението за безработица е определено и изплатено за периода от 14.06.2012г. до 13.10.2012г. /вкл./,
попадащ в периода от 14.06.2012г. до
06.12.2012г., за който му е присъдено обезщетение по претенцията по чл.
225, ал. 1 КТ.
Неизпълнението на
задължението за добросъвестното му възстановяване след признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна по чл. 54е, ал. 1 КСО, дава право на
принудителното му събиране, на осн. чл. 54е, ал. 4 КСО по реда на ДОПК.
Или, размерът на
дължимото обезщетението при съблюдаване принципа на диспозитивно
начало за времето от 06.12.2012г. до 06.02.2013г. /вкл./, е 2 168, 40 лв.,
а за времето от 01.10.2013г. до 03.08.2014г. /вкл./, възлиза на 9 508, 56
лв.
Възражението на
ответника, че с поведението си Д.К., е допринесъл за настъпване на вредите, е
неоснователно. Доказателствата по делото установява, че ищецът се е регистрирал
в „Бюро по труда” към Агенция по заетостта и въпреки това не е намерил друга
работа.
Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без
покана.
Съблюдавайки
императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, законната лихва върху
обезщетението се дължи от деня на увреждането, т.е. от датата на прекратяване
на трудовото правоотношение, а не от получаване на покана.
Обезщетението за
забавено изпълнение на парично задължение от 2 168, 40 лв. за периода от 07.02.2013г.
до 15.11.2017г. /вкл./, служебно изчислен с лихвен калкулатор /www.calculator.bg/ възлиза на 1 052, 05 лв., а това върху сумата от 9 508, 56 лв.
за времето от 04.08.2014г. до 15.11.2017г. /вкл./, в размер на 3 175, 78
лв.
По възражението за
погасяване по давност на вземанията за обезщетение за имуществени вреди по чл.
74, ал. 1 ЗЗДискр и тези по чл. 86 ЗЗД
Вземанията за
обезщетение за вреди от непозволено увреждане стават изискуеми от деня на
увреждането, а когато деецът е неизвестен – от откриването му. Законът не
разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за
имуществени вреди и не определя различни начални моменти за давностните
срокове според характера на вредите.
С изтичане на
петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок. Началният момент за преценка на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД
е моментът на извършване на дискриминационното действие или от деня на издаване
на всяко една от уволнителните заповеди, с които е прекратено трудовото
правоотношение, съответно от 14.06.2012г.
и от 27.03.2013г. В случая, деецът е
известен още от преди всяко едно от двете уволнения.
От деня на увреждането
бъдещите вреди са известни и от този момент за ищеца е възникнало право да
претендира обезщетение за вреди от дискриминационно третиране, а в тежест на
ответника - задължение да ги обезщети.
Обстоятелството, че
след прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е предявил претенции по
чл. 225, ал. 1 КТ ограничени със срок, а след това претенции по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр, не променя началния срок на течението на
давността, защото вземането за обезщетението на всички вреди – настъпили и
тези, които сигурно ще настъпят в бъдеще, възниква и става изискуемо в самия
момент на непосредственото непозволено увреждане.
Следва да се отбележи,
че искът за вреди от дискриминация е с предмет, различен от този по чл. 344,
ал. 1 КТ, поради което влизането в сила на решенията по исковете за незаконно
уволнение няма отношение към началото на давностия
срок по отношение на вредите от дискриминация, както е и без значение момента
на постановяване на решението на Комисията за защита от дискриминация по
отношение на началния момент на давността.
В конкретния случай,
вземането за обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната полза
по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. за периода от 06.12.2012г.
до 06.02.2013г. /вкл./, е погасено по давност, поради изтичане на петгодишния
срок, започнал да тече на 14.06.2012г. и изтекъл преди предявяване на исковата
молба – 16.11.2017г., още на 14.06.2017г., поради което предявеният иск следва
да бъде отхвърлен, ведно със законната лихва, а за периода от 06.02.2013г. до
07.02.2013г., такова не се дължи.
Лихви не се дължат
въобще само тогава, когато искът за главното вземане е погасен по давност,
съобразно чл. 119 ЗЗД, поради което претенцията за заплащане на обезщетение за
забава, съизмеримо със законна лихва, следва да бъде отхвърлена.
Давността за вземането
за обезщетение за имуществени вреди по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр
в размер на 9 508, 56 лв. за периода от 01.10.2013г. до 03.08.2014г. /вкл./
е започнала да тече от 27.03.2013г. Това вземане не е погасено по давност, тъй като
петгодишния давностен срок не е изтекъл до датата на исковата молба –
16.11.2017г. и до този размер претенцията е основателна, като следва да бъде
отхвърлена за времето от 03.08.2014г. до 04.08.2014г.
Претенцията по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е основателна за сумата от 2902, 91 лв. за времето от 15.11.2014г. до
15.11.2017г. /вкл./ и погасена по давност за периода от 04.08.2014г. до
14.11.2014г. /вкл./ в размер на 272, 87 лв.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен и за сумата от 5, 29 лв., представляваща
обезщетение за забава, съизмерима със законната лихва върху сумата от 9 508,
56 лв., явяваща се разлика между претендираната от 3 181,
07 лв. и сумата от 3 175, 78 лв., за времето от 04.08.2013г. до
15.11.2017г. /вкл./.
По разноските
При този изход на спора
в полза на ищеца Д.К. следва да се присъдят сторените по делото съдебно –
деловодни разноски, възлизащи съобразно уважената част от исковете по чл. 74,
ал. 1 ЗЗДискр за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди и чл. 86 ЗЗД в размер на 741, 04 лв., на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК.
За отхвърлената част, „Е.С.”
АД има право на разноски в размер на 364, 25 лв., на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК.
Основание за редуциране
на заплатения адвокатския хонорар в размер от 1 656 лв. по посочените
искове във връзка с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК не е налице. Уговореният
и заплатен адвокатско възнаграждение за всеки един от исковете е съобразен с
действителната правна и фактическа сложност на делото.
Ответникът „Е.С.” АД
следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВРС
разноски в общ размер на 527, 25 лв., на осн. чл. 78,
ал. 6 ГПК.
По иска за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 000 лв.
По делото е обявено за
безспорно, че от 1975г. Д.К. страда от „биполярно афективно
разстройство”.
В етапна епикриза към 18.06.2012г., специалист – психиатър е
отразил, че по данни на ищеца, г – н К. е имал депресивни или манийни състояния през около три години, които са
отзвучавали без терапия. По данни на пациента състоянието му е добро. През
изминалата година е консултиран с психиатър след поредица от служебни проблеми,
а назначената терапия приемана за кратко /л. 101/.
Ищецът твърди, че след двукратното уволнение
психичното му състояние се е влошило, изпадайки в състояние на мании и депресии,
резултат от проявеното от работодателя дискриминационно отношение.
„Биполярното афективно разстройство” /БАР/ е заболяване по
Международната класификация на болестите от групата на афективните
разстройства. /Разстройства на настроението/.
Заболяването
представлява разстройство, характеризиращо се с повтарящи се, най – малко два,
епизоди, при които настроението и равнището на активност на болния са съществено
нарушени, които в някои случай се изразяват в повишаване на настроението и
увеличаване на енергията и активността /мания или хипомания/,
а в други – в понижаване на настроението и намалена енергия и активност
/депресия/.
Най – типичната форма
на БАР е редуване на манийни и депресивни епизоди,
разделени от периоди на нормално настроение, нередяко
депресивно, съпроводено в продължение на дни или седмици от свръхактивност
и речев напор или повишено настроение и мегаломанни
изживявания, загуба от енергия или либидо.
Въз основа на
представена медицинска документация, експертът дава заключение, че през 1990г.,
1993г., 1996г., 1999г. и 2011г. Д.К. е имал хипоманийни
епизоди, а през 1991 – 1992г., 1994 – 1995г. депресии.
Хипоманийните епизоди се характеризират с трайни и подчертани
разстройства в поведението и настроението, без халюцинации и налудности. Налице е персистиращо
леко повишение на настроението, поне няколко дни, чувство за повишена енергия и
дейност, подчертано усещане за благополучие и физическа и психическа
ефективност. Налице е още повишена общителност, приказливост, прекомерна
фамилиарност, сексуална енергия и намалена нужда от сън. Раздразнителност,
високомерие и грубиянство могат да заместят по – обичайната еуфорична
общителност.
Експертът – психиатър е
категоричен, че освидетелстваният е имал в миналото един установен маниен или хипоманиен епизод, а
към настоящия момент смесица от или бързо редуване на манийни,
хипоманийни и депресивни симптоми.
Хипоманийните епизоди продължават от две седмици до 4 – 5 месеца, а
депресиите около 6 месеца, но рядко повече от година, освен при възрастни хора.
Приемът на медикаменти е задължителен, освен ако симптомите отзвучават при хипомания. Ако в епизод на мания лицето не приема
медикаменти може да премине в епизод на депресия. Липсата на сън е индикация за
промяна в психичното състояние на пациента.
Психогенни събития, като
загуба на близък човек, в случая на съпругата на г – н К., починала на
02.08.2013г., така и загубата на работа могат да провокират епизоди и от двата
вида.
Въз основа на отразеното
в последния издаден документ от лекуващия лекар от 18.06.2012г., експертът дава
заключение, че г – н К. е бил в ремисия към
посочената дата. След тази дата липсва медицинска документация, удостоверяваща
психичното му състояние.
Според експерта е
допустимо и възможно след 18.06.2012г., г - н К. да е бил в състояние на хипомания, която е отзвучала без прием на медикаменти. Честотата
на епизодите и характеристиките на ремисиите и
рецидивите са много променливи, макар ремисиите с
течение на времето да се скъсяват, а депресиите да зачестяват и да траят по –
дълго след средната възраст.
Показанията на
свидетеля И.М., колега и приятел на ищеца, с когото са работили при ответника
до месец февруари 2011г. установяват, че преди уволнението г – н К. е
изпълнявал служебните си задължения и е поддържал добри отношения с колегите
си, независимо от заболяването, с което е наследствено обременен и приема на
медикаменти. Преди първото уволнение ищецът е имал периоди, през които е бил превъзбуден, посещавал е множество заведение със взети пари
на заем, но не е забелязал да е изпадал в депресия.
След първото уволнение,
заболяването на Д.К. се „обострило”. За времето от
месец юни 2012г. до края на същата година, ищецът бил превъзбуден,
избухлив, имал желание да реализира проекти „по бързата процедура”, което било
невъзможно. Катастрофирал, защото управлявал автомобила си с по – висока
скорост. Спял само по 2 – 3 часа в денонощието. Често на улицата или в
заведения се намесвал в разговори между непознати за него лица, говорейки им на
висок тон. Често свидетелят е бил бифур между ищеца и
общи техни приятели, с които е влизал в конфликт. Състоянието му наложило
посещение при специалист - психиатър за контролен преглед, придружен от
свидетеля Момчев.
Според свидетеля
състоянието на приятеля му се е влошило, най – вече от уволнението, извършено
от ответника, предхождано от наложено наказание „забележка” и нежеланието на
колегите му да го приемат в новия отдел и от тревогите за болната му съпруга и
децата му.
След второто уволнение,
г – н К. изпаднал в депресия. Станал подтиснат, затворил се. Не желаел да
напуска дома си, често споменавал за самоубийства – „Няма смисъл да живея… ако
скоча от тука /терасата на жилището си/, какво ще стане”.
Преценени в съвкупност
доказателствата по делото установяват по категоричен начин, че психичното
състояние на Д.К. се е влошило, непосредствено след първото уволнение, след
установена ремисия на психичното му заболяване - БАР,
датираща от 2011г., в резултат на дискриминационните действия на работодателя. Фактът,
че преди първото уволнение ищецът е бил в ремисия, е
доказан от представената медицинска документация, а влошаването на психичното
състояние, установен от свидетелските показания, плод на преки и непосредствени
впечатления за състоянието на ищеца преди и след двете уволнения.
Действително, на ищеца
е наложено дисциплинарно наказание „забележка”, със заповед № 63 # 2/12.09.2011г. /л. 121/, но то няма отношение към промяната в психичното
състояние на г – н К. след първото уволнение – 14.06.2012г., а към
документирания хипоманиен епизод през 2011г., наложил
провеждане на терапия.
Смъртта на съпругата на
г – н К., починала на 02.08.2013г. няма отношение към настъпилата след двете
уволнения промяна в психичното състояние, защото следва по време уволненията.
Въз основа на
ангажираните гласни доказателства съдът приема още, че неблагоприятната промяна
в психичното състояние и поведение на ищеца се е проявила след първото
уволнение в приповдигнатост, повишена активност, енергия и общителност,
намалена нужда от сън, еуфория, завишен интерес от реализиране на проекти в
нереалистично кратък срок и загуба на минимални социални задръжки .
След второто уволнение
е настъпила друга неблагоприятна промяна в поведението и настроението му –
намалена активност и енергия и натрапчиви суицидни мисли, резултат от
негативните емоционални преживявания от дискиминационното
третиране за дълъг период от време.
Съдът, като прецени посочените
обстоятелства при извършване на деянията, техният интензитет и настъпилите
вреди, намира, че обезщетението за причинените неимуществени вреди на г – н К.
по справедливост, следва да бъде определено на сумата от по 3 500 лв. за
всяко едно от двете увреждания.
Давността за погасяване
вземането за обезщетение за неимуществените вреди започва да тече от влошаване
психичното състояние на пострадалия, което е несъмнено изявено непосредствено след
прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. от 14.06.2012г. при първото
уволнение, а при второто – от 27.03.2013г.
Вземането за
обезщетение за неимуществени вреди след първото уволнение е погасено по
давност, поради изтичане на петгодишния срок, считано от 14.06.2012г. до датата
на исковата молба, поради което претенцията следва да бъде отхвърлена, ведно
със законната лихва от исковата молба до окончателното изплащане на
задължението.
Претенцията за
обезщетение за неимуществените вреди, настъпили след увреждането от
27.03.2013г. не е погасено по давност, поради което искът се явява основателен
до размера на сумата от 3 500 лв. и следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва от исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
По разноските
В полза на ищеца Д.К.
следва да се присъдят сторените по делото съдебно – деловодни разноски,
съобразно уважената част от исковете по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 345, 50 лв., на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ответникът „Е.С.” АД
има право на разноски за отхвърлена част от исковете в размер на 408 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Възражението за
прекомерност на уговорения и заплатен от ответника адвокатски хонорар от 816
лв. при интерес от 7 000 лв., е неоснователно.
Възнаграждение е
съобразено с минималните размери чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/04.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждение и с действителната правна
и фактическа сложност на делото.
Ответникът „Е.С.” АД
следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВРС разноски
в общ размер на 280, 57 лв., на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.Х.К., ЕГН **********,*** срещу „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна искове
за заплащане на сумата от 2 168, 40
лв. /две хиляди сто шестдесет и осем лева и четиридесет ст./, представляваща
обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната ползва от
реализиране на брутно трудово възнаграждение от престиране
на труд за периода от 06.12.2012г. до 07.02.2013г., в резултат на проявено
дискриминационно действие от страна на работодателя при прекратяване на
трудовия договор със заповед № 24 # 3/14.06.2012г., установено с решение № 172/03.05.2016г.
на Комисията за защита от дискриминация, Пети специализиран постоянен
заседателен състав и решение № 2556/16.12.2016г. по адм.
дело № 1589/2016г. на Административен съд – Варна, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба - 16.11.2017г. до окончателното
изплащане на задължението и за заплащане на сумата от 1 053, 26 лв. /хиляда петдесет и три лева и двадесет и шест ст./,
представляваща обезщетение за забава съизмеримо със законната лихва върху
сумата от 2 168, 40 лв. за периода от 07.02.2013г. до 15.11.2017г. /вкл./,
на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр
и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ на Д.Х.К., ЕГН **********,***
сумата от 9 508, 56 лв. /девет
хиляди петстотин и осем лева и петдесет и шест ст./, представляваща
обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната ползва от
реализиране на брутно трудово възнаграждение от престиране
на труд за периода от 01.10.2013г. до 03.08.2014г. /вкл./, в резултат на
проявено дискриминационно действие от страна на работодателя при прекратяване
на трудовия договор със заповед № 24/27.03.2013г.,
установено с решение № 172/03.05.2016г. на Комисията за защита от
дискриминация, Пети специализиран постоянен заседателен състав и решение № 2556/16.12.2016г.
по адм. дело № 1589/2016г. на Административен съд –
Варна, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба -
16.11.2017г. до окончателното изплащане на задължението, КАТО ОТХВЪРЛЯ за периода от 03.08.2014г. до 04.08.2014г., на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ на Д.Х.К., ЕГН **********,***
сумата от 2 902, 91 лв. /две хиляди
деветстотин и два лева и деветдесет и една ст./, представляваща обезщетение
за забава, съизмеримо със законната лихва върху сумата от 9 508, 56 лв. за
периода от 15.11.2014г. до 15.11.2017г. /вкл./, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 272, 87 лв. /двеста седемдесет и два лева и осемдесет и седем ст./,
представляваща обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва върху
сумата от 9 508, 56 лв. за периода от 04.08.2014г. до 14.11.2017г. /вкл./,
на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Х.К.,
ЕГН **********,*** срещу „Е.С.” АД /с предишно наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна иск за заплащане на сумата от
5, 29 лв. /пет лева и двадесет и девет
ст./, представляваща обезщетение за забава, съизмерима със законната лихва
върху сумата от 9 508, 56 лв., явяваща се разлика между претендираната от 3 181, 07 лв. и сумата от
3 175, 78 лв., за времето от 04.08.2013г. до 15.11.2017г. /вкл./.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ на Д.Х.К., ЕГН **********,***
сумата от 741, 04 лв. /седемстотин
четиридесет и един лева и четири ст./, представляваща сторени по делото
съдебно – деловодни разноски по исковете за имуществени вреди по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр и чл. 86 ЗЗД, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Х.К., ЕГН **********,***
ДА ЗАПЛАТИ на „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна сумата
от 364, 25 лв. /триста шестдесет и
четири лева и двадесет и пет ст./, представляваща сторени по делото съдебно
– деловодни разноски по исковете за имуществени вреди по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр и чл. 86 ЗЗД, на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно наименование
Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Варна сумата от 527, 25 лв. /петстотин двадесет и седем лева и двадесет и пет ст./,
представляваща дължими за производството разноски, на осн.
чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ на Д.Х.К., ЕГН **********,***
сумата от 3 500 лв. /три хиляди и
петстотин лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в
резултат на проявено дискриминационно действие от страна на работодателя при
прекратяване на трудовия договор със заповед № 24/27.03.2013г., установено с решение № 172/03.05.2016г. на
Комисията за защита от дискриминация, Пети специализиран постоянен заседателен
състав и решение № 2556/16.12.2016г. по адм. дело № 1589/2016г.
на Административен съд – Варна, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба - 16.11.2017г. до
окончателното изплащане на задължението, на осн. чл.
74, ал. 1 ЗЗДискр.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Х.К.,
ЕГН **********,*** срещу „Е.С.” АД /с предишно наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна иск за заплащане на сумата от
3 500 лв. /три хиляди и петстотин
лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на
проявено дискриминационно действие от страна на работодателя при прекратяване
на трудовия договор със заповед № № 24 #
3/14.06.2012г., установено с решение № 172/03.05.2016г. на Комисията за
защита от дискриминация, Пети специализиран постоянен заседателен състав и
решение№ 2556/16.12.2016г. по адм. дело № 1589/2016г. на Административен съд – Варна,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 16.11.2017г. до окончателното изплащане на
задължението, поради погасяване на вземането по давност, на осн.
чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ на Д.Х.К., ЕГН **********,***
сумата от 345, 50 лв. /триста
четиридесет и пет лева и петдесет ст./, представляваща сторени по делото
съдебно – деловодни разноски по исковете за неимуществени вреди по чл. 74, ал.
1 ЗЗДискр, на осн. чл. 78,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Д.Х.К., ЕГН **********,***
ДА ЗАПЛАТИ на „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна сумата
от 408 лв. /четиристотин и осем лева/,
представляваща сторени по делото съдебно – деловодни разноски по исковете за неимуществени
вреди по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр и чл. 86 ЗЗД, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.С.” АД /с предишно
наименование Е.П.П.АД/, ЕИК *******, гр. Варна ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд – Варна сумата от 280, 57 лв. /двеста и осемдесет лева и петдесет и седем ст./,
представляваща дължими за производството разноски, на осн.
чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от връчването на препис от акта на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: