Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на втори април две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 15045/2019 г.
по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение №213497 от 10.09.2019 г.,
постановено по гр.д. № 66915/2018 г., по описа на СРС, ГО, 165 с-в, е признато
за установено по предявения от В.Т.Б. срещу „М.К.“ ООД, иск с правно основание
чл. 439 ГПК, че В.Т.Б. не дължи на „М.К.“ ООД, като погасени по давност
суми по изпълнителен лист от 22.05.2014 по гр. № 234/2014 на РС-Разлог, както
следва: сумата от 39,79 лв.,- главница, сумата от 110 лв. - неустойка, сумата
от 10, 80 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода
17.07.2011-06.03.2014 г. и сумата от 125 лв. - разноски по делото.
Със същото решение „М.К.“ ООД е осъдено да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 350,00 лв., представляваща
съдебни разноски.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ответника „М.К.“ ООД, чрез адв. К.Бояджиев, с надлежно
учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че признатите с
влязла в сила заповед за незабавно изпълнение вземания, включително за лихви и
неустойки, се погасяват с петгодишна давност по аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
като изпълнителното дело е образувано, по което е поискано изпълнително
действие, което прекъсва давността е направено преди изтичането на пет
годишната давност. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а ищовите
претенции – отхвърлени. Претендира е направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец - В.Т.Б., чрез пълномощника
си - адв. И.М., в срока по чл. 263 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с
която оспорва същата по подробно изложените съображения. Претендира разноски за
настоящата съдебна инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
Страните не спорят по установената пред СРС
фактическа обстановка, а единственото противоречие, което е повдигнато и пред
въззивната инстанция, е по отношение на въпроса за приложимия срок на погасителната
давност относно вземанията за договорни наказателни и законни лихви, признатите
с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.03.2014 г., по
ч.гр.д.№ 234/2014 г. по описа на РС, гр. Разлог.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117,
ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването
на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член,
ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното
производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк
смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй
като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение
направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института
на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е
производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на
вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е
длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия
исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането
съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за
възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително,
липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в
този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за
възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), се
получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е
и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение
само ако то се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е.
законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз
основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза
на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира
възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се
преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита,
длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в
сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково
производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва
правен интерес от провеждането му.
Съгласно т. 14 от ТР №2/2013 на ОСГТК заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този
иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако
иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Съобразно изложеното в
тълкувателното решение, задължително за правоприлагащите органи, давност не
може да започне да тече в производство,
в което длъжникът не участва.
В производството по чл. 410 ГПК на длъжника се
връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва
вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че
претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза
в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От
този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е
петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен
съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното
производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и
с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението
на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно
производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за
вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение
на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за
идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се
придадат различни правни последици досежно течението на давността.
Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни
актове, които са били стабилизирани. /в
подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на
ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС,
II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г.,
IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV ГО).
В конкретния случай не е спорно между страните,
че със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и
изпълнителен лист от 22.05.2014 г., издадени по ч.гр.д.№ 234/2014 г. по описа
на РС, гр. Разлог, ищецът В.Т.Б. е осъден да заплати на „М.К.“ ООД посочените в
заповедта суми. Въз основа на изпълнителния лист, по молба на взискателя срещу
длъжника е образувано изп. дело № 20188560400864 на ЧСИ Биляна Богданова, като
по същото взискателят „М.К.“ ООД с молба вх. № 1194 от 16.03.2018 г. е поискал
налагането на запор върху банкови сметки на длъжника, като на 11.05.2018 г.
съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до банка ДСК ЕАД, както
последното изпълнително действие е запорно съобщение от 23.05.2018 г. до
работодателя на ищеца Геоохрана ЕООД. Съгласно задължителните за органите на
съдебната власт указания дадени в т. 10 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването
на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Ето защо от 23.05.2018 г. е започнала да тече нова
петгодишна погасителна давност, която изтича на 23.05.2023 г. Видно е, че към
момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция –
02.04.2021 г. започналата да тече нова погасителна давност не е изтекла, поради
което и предявения отрицателен установителен иск е неоснователен.
Доколкото крайните правни изводи на настоящия
състав не съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да се отмени, като
предявения иск се отхвърли.
С оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сторените от ответника разноски за въззивното производство в размер на сумата от 475 лв.
С оглед цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 213497 от 10.09.2019
г., постановено по гр.д. № 66915/2018 г., по описа на СРС, ГО, 165 с-в, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Т.Б. с ЕГН **********
срещу „М.К.“ ООД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване,
че не дължи на „М.К.“ ООД, като погасени по давност суми по изпълнителен
лист от 22.05.2014 г., издаден по гр. № 234/2014 г. по описа на РС-Разлог,
както следва: сумата от 39,79 лв.,- главница, сумата от 110 лв. - неустойка,
сумата от 10, 80 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода
17.07.2011-06.03.2014 г. и сумата от 125 лв. - разноски по делото.
ОСЪЖДА В.Т.Б. с ЕГН **********, да заплати на „М.К.“
ООД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 475 лв., представляваща разноски м производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: